Гърци, и сърбомани си остават това, което са, само българинът трябва да отстъпва - да се отбългарява

Неизвестните нови борби на Македония

В поредица от публикации „Труд“ разказва за малкоизвестни или неизвестни факти от борбите на македонските българи през периода 1944 - 1991 г.

Провежданата политика на геноцид след края на 1944 г. на територията на днешна Северна Македония е неразривно свързана с моралния облик на нейните изпълнители. Проучвания на Македонските патриотични организации в САЩ и Канада от 60-те и 70-те години сочат, че режимът в Скопие разчита на лица с криминални прояви. Така например ръководител на югославската тайна полиция УДБА в Скопие е Мито Мицайков от Кавадарци, който лично е извършвал изтезания и убийства на политически противници. Негов заместник е Драги Тозия от Ресен, произхождащ от сърбомански род още от турско време. Разкрита е и информацията, че служителят на УДБА Перо Джунджев от Гевгели е осъждан за кражби затворник. Същото се отнася и за Славе Славевски от Прилеп, извършил редица кражби през 1953 - 1954 г., за което е съден и лежи в затвора. Той също участва във физическите изтезания. В тази поредица се откроява кариерата на Методи Антевски, който след кражби и частично излежана присъда, става зам.-министър на вътрешните работи. С подкрепата на властта се ползва и Радко Пановски, участвал в избиването на 53-ма жители на гр. Велес в началото на 1945 г. Той е назначен за началник на всички затворнически трудови лагери в НР Македония.

Докато криминалният елемент заема ниските слоеве на репресивния апарат, неговото ръководство е продукт на сътрудничеството с някогашните сръбски шовинисти. Македонизмът още през 1931 г. приема нов нюанс, когато управителят на Вардарската бановина Жика Лазич заявява: „Ние не можем да направим македонците сърби, но не ще позволим те да бъдат българи. Ние ще си послужим с комунистите“. След установяването на комунистическата власт в Югославия, Жика Лазич, Добрица Маткович и други сръбски шовинисти, упражнявали терор над населението във Вардарска Македония, се ползват с привилегии и при комунистическото ръководство в Белград. На тази основа МПО разкрива приемствеността в политиката на кралска и титова Югославия по отношение на Македония.

Органът на МПО в. „Македонска трибуна“ пише, че „няма да сбъркаме ако кажем, че по своя духовен образ най-близък е до Жика Лазич и Добрица Маткович някогашният техен стипендиант Лазар Колишевски“. Той е роден в Свети Николе, но от малък остава сирак и е отгледан като сръбски стипендиант в Крагуевац. Там постепенно забравя българския си говор и проговаря сръбски. В Македония е върнат през 1941 г. от черногореца Светозар Вукманович - Темпо, който му поставя задачата да поеме борбата против македонските комунисти начело с Методи Шаторов, за които идването на българската администрация е национално освобождение. МПО достига до информацията, че през ноември 1941 г. Колишевски е арестуван от българските власти в Охрид, след като „една охридска българка, възмутена от предателството му, го изпъдила от къщата си, където се опитал да събира противобългарски елементи“.

По това време МПО не е знаела, че след ареста Колишевски пише молба за помилване до цар Борис III, в която се самоопределя като българин, но разкрива, че след 1944 г. той и неговият учител Темпо са основния проводник на сръбското влияние. За да разкрие сърбоманството на Колишевски, МПО цитира думите му, че „България, независимо дали е кобургска или отечественофронтовска - е най-големият, смъртен враг на Македония“. В същото време нарича сърбите „братя“, а столицата им „слободарски град“.

През 1970 г. МПО оповестява и своето проучване за Кирил Мильовски - бивш главен прокурор на НР Македония, а впоследствие дипломат и академик. Изяснено е, че К. Мильовски произхожда от българско семейство, а неговият баща Никола Мильовски е описан като добър български патриот от Симеон Радев в издадената през 1967 г. книга „Ранни спомени“. Самият Кирил Мильовски дълго време се е чувствал българин и през 30-те години дружи с Димитър Гюзелев, Димитър Чкатров, Тома Кленков, братя Светиеви, Сотир Тренчев и редица други изявени македонски българи. Пречупването в него настъпва след обрата във Втората световна война. Тогава той заявява: „Явно е, че войната ще бъде изгубена от Германия. А това значи възстановяване на Югославия и връщане на сърбите. Обаче при преустройството на Македония трябва да имаме първа дума по отношение на влезли предимно гъркомани, цинцари, сърбомани и по някой евреин. Не бива да позволим те да решават съдбата на българщината. Колкото повече българи влизат в партизанското движение, толкова по-сигурно е, че ще имат най-важната дума при новото положение“. Пред близки „той обяснява този си завой с това, че чрез македонизма ще бъдат привлечени сърбоманите и гъркоманите и ще се постигне единство на Македония“.

Срещу тази заблуда на Кирил Мильовски МПО възразява, „че и гърци, и сърбомани, и цинцари си остават това, което са, само българинът трябва да отстъпва - да се отбългарява“. През последвалия период името на К. Мильовски е свързано с най-жестоките преследвания на българите в Македония.

Не убягва от вниманието на МПО и дейността на родения в Дедеагач Димитър Митрев. Възпитан в български дух, той едва след публикуването на решението на Коминтерна от 1934 г., започва да преминава на македонистки позиции. След 9 септември 1944 г. се установява в Скопие, където първоначално става държавен обвинител, а след това държавен защитник.

Въпреки противоположния смисъл на двата поста, дейността на Д. Митрев е една и съща - основен обект на неговото преследване са изявените македонски българи. Правната му безпринципност е отразена в статия на скопския в. „Нова Македония“ от 2 юни 1945 г., според която в своята „защитна пледоария... изтъкна новата роля на защитата, която е... в помощ на съда и обвинителната власт“. Като своеобразен „подвиг“ на Д. Митрев, МПО сочи „десетте смъртни присъди в Прилеп срещу видните българи д-р Петър Бърдаров, юриста Александър Хаджиздравев и др.“.

Отраснал в България, Д. Митрев никога не проговаря добре на скопската книжовна норма. От съдебните зали е запазена реплика на обвиняеми от него: „Чуйте, чуйте го на какъв хубав български език иска смъртта ни“! В същото време академичното развитие на Д. Митрев е комично. Понеже няма висше образование, Блаже Конески се разпорежда да му бъдат признати изпитите в Софийския университет. След това обаче няколко пъти е късан при довършване на образованието си като литературен критик. Д. Митрев е автор на използваната и днес от Скопие фалшификаторска теза, че хората в Македония „се означават като българи“, но това нямало значение, защото „самите българи в същото време... не са в един масов смисъл изяснени около самия смисъл на името българи... Терминът „българи“ не означава народностно съзнание“.

Разобличителни разкрития МПО прави и за Михайло Апостолски, Васил Ильоски, Лазо Мойсов и др., но особено важни са изнесените факти за Киро Глигоров, който през 1991 г. става първия президент на днешна Северна Македония. Още през 1972 г. МПО изтъква, че негова съпруга е Нада Мишева, дъщеря на Стоян Мишев - ръководител на сръбското „Удруженье против бугарских бандита“. Заради тази му връзка със сръбството, Киро Глигоров дълго време живее в Белград и е с ранг на финансов министър. При своя визита в Канада през 1971 г., отправя претенциите на Югославия към Егейска Македония в Гърция и Пиринска Македония в България. Още тогава македонските българи в Торонто го разобличават, че е противник на независимостта на Македония. Години по-късно, когато на 8 септември 1991 г. се проведе референдумът за независимост на Македония, по настояване на К. Глигоров, въпросът бе допълнен с „правото“ на Скопие „да встъпи в бъдещ съюз на суверенните държави на Югославия“. С това бе отворен пътя за продължаващото и днес влияние на Сърбия.