Археологическите разкопки в Свищов разкриват непознати и интересни страници от миналото на града и българската история

Свищовският замък е разрушен от руските войски през 1810 г. по време на поредната  война с Османската империя

През последните две години проф. Николай Овчаров, самостоятелно или в колектив, публикува няколко книги, посветени на средновековни градове и крепости: „Античният и средновековен град Перперикон“, том I, „Крепостта Коколянски Урвич и късносредновековния манастир в нея“, „Краят на Второто българско царство и съдбата на Златоградския район“, „Господарите на Крън и техните съкровища“, „Момчил – родопският цар“... На вниманието на специалистите и широк кръг читатели вече е и новото изследване за средновековния Свищов. Основният текст е на проф. Овчаров, а негови съавтори са известният нумизмат проф. Константин Дочев и младият археолог Марин Маринов. 

Старата история на Свищов далеч не се ограничава само с иначе забележителния римски град Нове, обект на мащабни археологически разкопки с международно участие в продължение на десетилетия. Импозантният замък, съществувал до XIX в. и изобразяван върху стари гравюри, е бил не само цитаделата, но и „визитната картичка“ на средновековния град, известен и извън пределите на България. За разлика от Нове, археологическото проучване на хълма „Чуката“ е проведено за кратък период – от 2019 до 2021 г. Радващо е, че с активната подкрепа на местната власт вече се обмисля реставрация и социализация на замъка – решение, което ще обогати представите за историята на Свищов, но и самата визия на дунавския град. 

В „Свищовската крепост“ са представени резултатите от археологическото проучване и е дадена нова интерпретация на ред научни проблеми. Един от тях е за идентификацията на Теодоропол – градът, създаден от император Юстиниан I Велики (527-565) в памет на починалата през 548 г. негова съпруга, прочутата и „скандална“ красавица Теодора. Този ранновизантийски център, намиращ се само на три-четири километра на запад от Нове, се превръща в основата, върху която стъпва средновековният български град Свищов.  Развитието на селището по време на Първото българско царство е слабо познато, но откритите византийски монети от X-XII в. са доказателство за неговото съществуване. Още нещо, селищните имена с наставка „-ов“ са сред най-старинните в българската топонимия. Особено важно е сведението на работилия в Сицилия арабски географ ал-Идриси (средата на XII в.), според когото „… Субест кастро е хубав, многолюден и цветущ град на реката Дунав…“ Без да е посещавал нашите земи, авторът черпи информация от по-стари източници, вкл. от времето на Първото царство. От друга страна, думите на Идриси са ясно указание, макар и косвено, за значимостта на Свищов. Факт е, че следващият споменат от арабския географ град по течението на Дунав е Дръстър/Силистра – „столицата“ на голямата византийска провинция Паристрион. 

Свищов се развива активно в епохата на Второто българско царство. Археологията дава възможност да бъдат разгадани и реконструирани събития, отсъстващи в „писаната история“, но отразени в материални следи от миналото. На базата на археологическите данни е изяснена строителната история на града и неговия замък – античното наследство, ранносредновековния период, изграждането на вътрешната крепост във времето на цар Иван Асен II (1218-1241), разрушаването ѝ по време на монголо-татарското нашествие през есента на 1242 г., нейното възстановяване най-вероятно при Константин Тих Асен (1257-1277), и т.н. Показателна е съдбата на Свищов във времето на османското завоевание, още повече че градът е една от последните крепости на Търновското царство при цар Иван Шишман (1371-1395), и то във времето, когато той със скромната титла „господин Търновски“ пребивава в последната си столица – близкият Никопол.

Падането на дунавската твърдина в ръцете на османците е отразено от Мехмед Нешри и други автори, но с основание проф. Овчаров обръща внимание на немския историк Йохан Леунклавиус (XVI в.), използвал и недостигнали до нас източници. „Героичната съпротива на Свищов и насилието над неговите храбри защитници – отбелязва авторът,– се доказват и от горелия пласт от пожар в свищовското „Кале“.

Археологията хвърля нова светлина и върху действията на прочутия влашкия воевода  Йоан Влад ІІІ Цепеш, известен като Дракула (1431-1476), който не само е превземал Свищов, но и за кратко е пребивавал в него. В края на следващото XVI-о столетие градът попада в обсега на антиосманските походи на друг известен влашки владетел – Михаил Храбри. Известните на науката османо-турските регистри е отразяват развитието на Свищов и околните земи в онази епоха. Особен интерес представлява информацията, оставена от известния османски пътешественик Евлия Челеби (третата четвърт на ХVІІ в.) и унгареца Янош Комароми от края на същото столетие.

Не е необходимо да преразказваме всичко от увлекателния и многопластов разказ в тази книга. Както ще се уверят читателите, приведени са интересни данни за развитието на града през столетията, вкл. за катастрофата, сполетяла Свищов през 1810 г. по време на поредната руско-турска война. Прилагайки безпощадната стратегия на „опожарената земя“, очакваните като „освободители“ руски войски изгарят града без да жалят дори църквите! Същевременно насилствено преселват неговите жители на отсрещния бряг на Дунав при днешния Зимнич, като изгарят лодките, за да няма път назад…

В хода на тези действия е взривена съществувалата векове средновековна крепост. Тежки дни преживява Свищов и по време на руско-турската война през 1828-1829 г., известна с похода на ген. Дибич на юг от Дунав. Русите отново опожаряват града, който се съвзема след години, благодарение на предприемчивостта на свищовлии. Археологическите разкопки, съчетани с данни от писмени паметници, показват, че, независимо от разрушенията, крепостта е продължавала да съществува. Въпреки че е почти напълно ликвидирана при строителството на една турска казарма в средата на XIX в., части от крепостните стени оцеляват. Свидетелства за съдбата на Свищов в онези драматични години са издирвани от редица автори, но неподозираните до днес „подробности“, конкретни находки и наблюдения дължим на археологическите разкопки. Този по същество нов „разказ“ почти няма аналогии в досегашната българска археология, когато стада дума за „модерния“ XIX в. 

Едно от най-важните достойнства на проучването на средновековната свищовска крепост е подробната и детайлна характеристика на самите укрепления. Наред с внимателното проследяване на различните етапи от строителната история на крепостта са приведени редица паралели за наложилите се през ХIII и особено през XIV в. тенденции в крепостното строителство във Византия, България и на Балканите. Както отбелязва проф. Овчаров, османците оценяват достойнствата на „Калето”. Наистина, по геостратегически причини Свищовската крепост в определена степен губи  някогашното си значение, но остава важен „преден пост“ на северната граница на Османската империя – обстоятелство, което се потвърждава и от съдбата ѝ по време на посочените две руско-турски войни. 

Откритата при археологическите разкопки керамика е изследвана от Марин Маринов, а анализ на оръжието и военното снаряжение прави проф. Овчаров – един от малкото български научни текстове, ако не и единственият, в които се обръща подчертано внимание на огнестрелното оръжие от късносредновековната епоха. Монетите от територията на античния и средновековен Свищов са проучени от проф. Константин Дочев, който е изработил и съответния каталог. Читателят ще открие нови факти за паричното обръщение, търговията и дунавското корабоплаване, както и за финансовата политика на българските царе Иван Асен II, Константин Тих Асен и Иван Александър. 

Книгата „Свищовската крепост“ е убедителна илюстрация за градивната сила на науката – дори и тогава, когато обект на изследване е далечното минало. Дава ни още една възможност да се убедим в нейния смисъл като най-верния път към осмислянето на историята – историята на един град, а и на един народ.