Министър на просветата, като не може да измисли друго, бута читанките и букварите

Атанас Буров е една от най-любопитните личности в политическия и обществен живот на Третото българско царство. Роден на 30 януари 1875 година в Горна Оряховица, Буров оставя трайна следа в нашата история като виден индустриалец, политик и държавник. След 9 септември 1944 г. е в опозиция, но комунистическата власт го осъжда на 20 години лишаване от свобода. Умира през 1954 г. в Пазарджишкия затвор, гробът му е неизвестен и до днес. Преди смъртта му журналистът Михаил Топалов (псевдоним на Михо Памукчиев) взима пространно интервю от него. То е публикувано за първи път във в. „168 часа“ през 1990 г. Поради непреходното историческо значение на казаното от Атанас Буров вестник „Труд“ публикува отново интервюто в поредица с продължение във всеки следващ брой.

- Г-н Буров, каква бе следвоенната ситуация в България?
- Веднага след Първата световна война, господин Памукчиев, в София започнаха да никнат фирма след фирма. Просто светът като че ли бе полудял да отваря фирми. Да създава дружества. Да прави някакви банки, картели, корпорации.

И тъжно, и смешно време беше. Селянинът, като го демобилизираха от армията, се прибра в село, хвърли войнишките дрехи, облече потурите, обу цървулите и хвана ралото. Ха бре, де бре, с мършавите кравки започна да оре земята. Само той - единствен той - бе наясно какво трябва да прави. Никой друг. Нито баща ми - банкерът, е знаел ясно и точно какво трябва да прави и в момента, и в бъдеще... Момента и Бъдеще ги запиши с главни букви. Защото Моментът е велик, както и Бъдещето.

Само ние, банкерите, знаем какво трябва да се прави и в момента, и в бъдеще - иначе загиваме. А селянинът никога не загива. Той знае какво прави и как да го направи. В 1918 година бе глад, болести, нямане. Велико нямане, велик глад. И селянинът впрегна кравките, тръгна на нивите и заработи. Следващата 1919 година, когато аз станах министър на търговията в кабинета на Стамболийски, селянинът вече прибираше царевицата от нивите си. Беше 6 октомври 1919 година. Тогава Стамболийски влезе в залата на министерския съвет и каза, че както вървят работите в селата, хляб ще има, качамак ще има, ако не друго - глад няма да има.

В 1918 година и аз бях объркан, господин Памукчиев. Човечеството се обърка. Светът се оплете. Единствено Америка знаеше какво да прави. Единствено Съединените щати бяха добре. Защото фермерите произвеждаха жито и царевица през войната, натрупаха огромни запаси и сега гладна Европа започна да иска храни от Америка. „Добре - каза Америка, - ще ви продавам, но само срещу злато, бижута, съкровища. Не ща вашите книжни пари, които нямат абсолютно никакво покритие.“ И понеже човечеството бе гладно, а гладно не се стои, то започна да дава.

- Кой бе на власт тогава в България?
- Александър Малинов.

- Кои други бяха в кабинета му, помните ли ги?
- Разбира се. Министър на вътрешните работи в кабинета му бе Михаил Такев. Министър на външните работи - Теодор Теодоров. След него той състави първия си коалиционен кабинет на 28 ноември 1918 година. Тъжен ден беше, с тъжна церемония...

Министър на просветата бе Стоян Костурков от Панагюрище - депутат; който вечно се избираше там и винаги го избираха.

Никола Мушанов пое Министерството на железниците, пощите и телеграфите, моят мил съсед, с когото сме винаги на „вие“ и на „ти“. На „вие“, когато е в опозиция, а аз съм на власт, на „ти“, когато той е на власт, аз съм в опозиция.

Министър на войната бе генерал Сава Савов от Шумен, който изпроводи Фердинанд до специалния му влак, с който той замина за Германия. Влакът бе с четири локомотива - два отпред и два отзад и с шестнайсет вагона. Всеки вагон със специална войнишка охрана от гвардията. Всеки локомотив бе съвсем нов и бе един вид безценен капитал на Фердинанд в разорена Германия - само този влак и тези четири локомотива можеха да му подсигурят съществувание поне за трийсет години. Защото стоката бе важна тогава, а не парата. Един вагон струваше милиони. Фердинанд добре си бе направил сметката - заедно с влака да извлече и последните нови, резервни локомотиви на България. Помня, тях ги изкараха откъм Първостепенната софийска железопътна работилница - един по един, и ги накачиха на влака - два отпред, два отзад. Нови, съвсем нови. Напълниха тендерите догоре, прикачиха още четири вагона с каменни въглища - от най-хубавите пернишки въглища, и така Фердинанд се запаси и с въглища.

- А кой бе министър на търговията?
- Янко Сакъзов. На обществените сгради, пътищата и благоустройството бе земеделецът Цанко Бакалов (Церковски). Мой колега в кабинета на Александър Стамболийски в 1919 година.

Тогава Стоян Костурков пое Министерството на просветата и като всеки наивен и глупав български министър на просветата, направи една велика глупост - предложи да се замени големият ер с юса. Аз бях против това. Аз не исках да се бара правописът, защото селянин, който няма друга работа, си мести дръвника, а министър на просветата - като не може да измисли нещо друго, или бърка в правописа, или се навира в читанките и букварите. Наивни, хора. А бе гледай си работата бе, човек. Мисли за възпитанието на децата, а не за буквите.

Те, буквите, са измислени вече. Те са си на мястото. Ти бъди на мястото си! Защото, да ти кажа ли, господин Памукчиев, ние, българите, много работим. Много се трудим, но често не знаем какво работим и как да го изработим, за да се продаде.

В България (правя едно отклонение) е имало над две хиляди големи фирми за продажба на вина и над триста изби. Най-голяма и най-прочута на времето бе винарската къща - фирмата „Шаханов“.

- Е, добре, г-н Буров, кои от тези винарски фирми преуспяха?
- Тежък въпрос (замисля се дълбоко). Да, кои успяха? Успяха само тези, които изнасяха постоянно чисти и висококачествени вина. Чисти като кристал. Висококачествени, на световно ниво. Не на европейско „френско ниво“, а на световно. И такива вина бяха сухиндолската гъмза, карловско мискетлия - от село Баня, анхиалското бяло, калугеровското червено памидче, дето се разлива по жилите като балсам... Но ние нямаме реклама. Ние, българите, не умеем да правим реклама.

Само ние, българите, имаме толкова хубави вина и толкова слаба реклама на тия вина.

- Вие сте учили във Франция, пили сте френските вина, с какво ни превъзхождат те?
- Само с едно нещо.

- Какво е то?
- Постоянното качество и рекламата си.

- Значи две неща?
- Само едно - рекламата. Французинът има закон отпреди 200 години - суров, страшен закон - който търговец продаде лошокачествено вино, да му се отнеме разрешителното и никога вече да не става лозар, винар, търговец. Този закон издига авторитета на френските вина и те го пазят и досега. У нас една година се произвеждат хубави вина, укрепнали, без захар, само чисто вино, другата година то е развалено, слабо, негодно вино. Българинът е добър лозар, но лош винар. Българинът не можа да си създаде постоянни, стандартни вина, вина с име и реноме...

А в търговията има такъв закон, господин Памукчиев - запиши го два пъти и го запомни три пъти, да го разказваш на внуци и правнуци - търговецът само веднъж се лъже!

Той, излъжеш ли го веднъж, после не те и поглежда.

Можеш да изкараш вино като за трапезата на Краля Слънце, но той няма да го опита, няма да си мърси устата с него.

- Защо?
- Защото си го излъгал веднъж. Той помни. Той те познава. И те отминава. Ти чакаш, Ти се молиш да опита, той не те поглежда.

У нас само Аристидес Чорбаджака от Станимака (Асеновград) е имал постоянни вина - „Малага“ - и постоянни клиенти. Той срази Нюйоркското изложение на винарите като спечели три златни медала с неговата малага и прослави България. Но това е потомствен грък - лозар от Станимака, който прави великолепни, прекрасни вина („великолепни“ го подчертай).
Чорбаджака знае тайната на вината, знае тайната на бъчвите - от какъв материал да са те - и печели само златни медали. Фирмата „Аристидес Чорбаджака“ е световна винарска фирма, но тя вади само вина за изложби, за панаири, за награди. Тя не задавя пазара като фирмите „Думанов“, „Шаханов“, „Саздов“, или сухиндолските майстори.

(Следва утре)