Романът й “Някога навярно съм вървяла по мека трева” взе Наградата за литература на Европейския съюз

Днес е много важно човек да не изгуби себе си

- Помогна ли ви спечелването на Наградата за литература на Европейския съюз? Как се отрази това на литературната Ви кариера?

- Австрия е малка страна, подобно на България. Затова е трудно авторите й да се утвърдят навън. Да, пиша на немски, но пак е трудно да се проникне на пазар в Германия. Австрия обаче прави много за своите млади автори – дава им стипендии, включва ги в различни програми. Така например за романа, който пиша в момента, получавам стипендия, която ми дава творческа свобода в продължение на една година и не се налага да преподавам. От друга страна, наградата помогна книгата ми да бъде преведена на различни езици, а също и да пътувам и да се срещам с читатели в различни страни, като Сърбия, Хърватска, Франция, Холандия…

- В мотивацията за присъждането на наградата се казва, че е заради красивия и поетичен стил на романа ви. Но той засяга и много важни проблеми днес.

- Да, основен проблем е този за откъсването от корените, което е като че ли диагнозата на съвременното глобално общество. В наше време семейството губи значението си на фона на увеличаваща се мобилност в границите на Европа, пък и в целия свят. Вече се информираме бързо и знаем какво се случва в целия свят – независимо дали в Чили, или Америка, или пък на Север. Затова е много по-важно човек да не изгуби себе си. Само когато човек знае кой е самият той, може да живее спокойно в този глобален свят и да е наясно със себе си. За съжаление страхът от чуждото става все по-заплашителен в цяла Европа. Една от основните причини за тези страхове е, че хората не знаят кои са.

- Романът ви разказва историята на млада жена, която не знае нищо за корените си, защото е загубила родителите си – майка й е починала, а баща й я е изоставил. Историята е толкова силна, че човек се пита: Има ли нещо автобиографично в този сюжет?

- Да, има автобиографично ядро, автобиографични моменти, но това не е моята история. Аз живея с моите герои, сякаш са мои приятели, към които съм страшно привързана. Автобиографичният момент е, че като дете аз също загубих своя майчин език. Родена съм Австрия, но родителите ми са дошли от Полша. И докато навърших 5 години, вкъщи се говореше само на полски. Когато тръгнах на детска градина, родителите ми казаха, че е време да науча добре немски език и ми забраниха да говоря на полски. И тогава за много кратко време напълно забравих майчиния си език. И се случи нещо много странно. Приказките, които бях слушала на полски език, някак от само себе си се преведоха в главата ми на немски. Имах една дългосвиреща плоча – “Питър Пан”, която беше на полски, но след това започнах да я възприемам на немски език. Сега понякога я слагам на грамофона и като я слушам, изпитвам топли чувства. Звученето на езика ми е познато, но не разбирам нищо… Нашият майчин език е това, което ни определя като личности. До 3-годишна възраст вече сме го овладели. Интересно е, че не си спомняме за повечето събития от най-ранното ни детство.

- Помните ли бабите си, на които е посветен романът ви?

- Едната от бабите ми живееше в Хановер, говореше на немски, имах съкровена връзка с нея. Това беше майката на баща ми. Другата ми баба живееше в Полша. Когато бях дете, й ходехме на гости, но не можех да говоря с нея. Мама рядко ми разказваше за семейството си. В тази книга е скрита частица от копнежа ми да съм познавала по-добре полските си роднини.

- За пръв път ли сте в София?

- Да. Но това не е първото ми идване в България. Предишното ми гостуване беше на фестивала в Русе, посветен на нобеловия лауреат Елиас Канети. Защитих докторантската си дисертация по тема за него. Исках да изследвам връзката с Библията. Успях да докажа, че в книгите му има много препратки към Библията, към Новия завет. Беше ми много интересно да откривам тези цитати в литературната тъкан. От “Заслепението” на Елиас Канети научих невероятно много, особено що се отнася до точността на писането, до детайлите. Човек трябва да бъде прецизен. Да внимава за нещата и хората около себе си. Аз много се интересувам от хората и съм точна наблюдателка. Това личи и в книгите ми. В дребните детайли, които описвам. Интересуват ме детайлите. Когато пиша книга, се промъквам във всеки мой герой и гледам света през неговите очи.

- Нали знаете, че Канети е роден в България?

- Да, знам. Когато прочетох автобиографията му “Спасеният език”, останах много учудена, защото това беше моята история – как е забравил българския, езика на детството си. И сякаш някакъв магьосник е превел историите, приказките от детството му на немски език… Затова мога да кажа, че имам три допирни точки с Елиас Канети – литературната, научната и личната връзка с него.

- Критиката твърди, че обръщате силно внимание на музикалността на фразата. На какво се дължи това?

Може би на това, че имам музикално образование. Завършила съм класическа китара, за оркестър. За съжаление човек няма много професионални възможности за изява с това. Като втора специалност следвах пеене. Продължавам да се изявявам като певица. Но когато пиша, си давам сметка колко важно е за мен музикалното звучене на литературната фраза. Опитвам се да пиша изречения, които звучат красиво. Обичам да си играя и с формата. Тази книга например е структурирана като кукличка матрьошка. В първата глава е събрана цялата история. Тя е най-външната обвивка. Главната героиня отваря кукличка след кукличка и стига все по-близо до себе си. Само най-малката кукличка не може да отвори. Разбира, че ако се опита, ще я счупи. Затова трябва да спре.

Нашият гост

Австрийската писателка Каролина Шути гостува в България, за да представи романа си “Някога навярно съм вървяла по мека трева”, отличен с Наградата за литература на Европейския съюз. Романът бе преведен от Ваня Пенева и издаден от “Персей”.

Каролина Шути е родена през 1976 г. в Инсбрук, Западна Австрия. Завършила е немска филология, англицистика и американистика. Докторантската й дисертация разглежда произведенията на родения в Русе носител на Нобелова награда за литература Елиас Канети. Шути пише романи, стихове и радиопиеси. Романът “Някога навярно съм вървяла по мека трева” ни потапя в света на главната героиня Мая – свят, в който няма място за любов или безгрижна невинност. След смъртта на майка си Мая е приютена от леля си, която й дава подслон, храна и възпитание, но не й разкрива нищо за миналото й. Двете живеят в едно безименно селце в отдалечен район и се борят за оцеляването си при оскъдни и трудни условия. Всеки опит на Мая да си спомни миналото води до задънена улица. Тя се мъчи да си припомни живота в страната, която е напуснала като малка, езика, който не говори, майката и бабата, които вече почти не помни, но с годините спомените все повече избледняват и стават все по-недостижими. Романът й е пропит от идеята за изгубената памет и непрестанното търсене на идентичността, благодарение на която можем да намерим мястото си в живота и да постигнем вътрешна хармония и спокойствие.