Отстраниха от длъжност кардиолога, поставял стентове на здрави сърца

Премиерът Борисов посети Голямата базилика на Филипопол в Пловдив (НА ЖИВО)

Могерини: Преговорите със Северна Македония и Албания са от решаващо значение и за ЕС

Зареждат 6-ти блок на АЕЦ „Козлодуй” със свежо гориво

Англичанин е с опасност за живота след пожар в Разградско

Геният на Гео Милев – труд и честност Кратък живот, белязан от изумително работолюбие и шедьоври

Акция на гръцката полиция в окупирана от мигранти сграда в Атина

1300 км безплатно на година Хибридната Sonata се възползва от слънчевата енергия

Възрастен мъж загина след удар от кола край летище „Варна“

Крадци задигнаха 250 метра от тролейбусната мрежа в Русе

САЩ: Русия блокира ученията на НАТО в Черно море

Румен Радев призова сънародниците ни в САЩ да се върнат в България

На косъм от смъртта бил един от пациентите на кардиолога, поставял стентове на здрави сърца

Собственик на дупнишка финансова пирамида се хвърли от 7-ия етаж на блок в Благоевград

Спират движението на камиони над 12 т по автомагистралите днес

Алпинистът Младен Данков пред „Труд“: Боян не можеше да подцени връх Организмът не се възстановява над 6000 м, над тази височина имаш часове, а не дни

Хималайската корона беше по силите на Съни

За Боян Петров – Съни и планината, която никой не може да покори разказва алпинистът Младен Данков. Двамата заедно тръгват през 2014 г. за атака на К2, Канчендзьонга и Броуд Пик. Минаваме образно по стъпките на Боян към великата му цел да направи Хималайската корона. Какво е да се подготвяш за осемхилядници и как прекарваш дори един час под върха с Боян. Кога идва страхът и кога се чувстваш щастлив. За всичко това само за „Труд“ и на „ти“ разказва Младен, който е сред малцината дръзнали да катерят заедно с най-добрия ни алпинист, който изчезна под връх Шиша Пангма.

– Младене, в едно от последните си интервюта Боян Петров казва, че не му се рискува толкова, вече иска да се връща вкъщи. С тази мисъл ли потегли той за Китай в края на април?
– Боян беше много адекватен. В никакъв случай това, което се случи с него, не е било инцидент в следствие на височината, тоест височинна болест, мозъчен отток и така нататък. За съжаление това е изключително неблагоприятна среда, ние просто нямаме работа там. Той си беше поставил огромна цел да ги изкачи всичките върхове и човек се изморява. Смъртта или рискът от контузии, от инциденти е непрекъснато съпътстващ. По тази причина е напрежение и за близки, за приятели и за самия него. Може би от тази гледна точка е искал да свършат по-бързо и да се прибере да си почине.

– Твърде амбициозно ли е да искаш да изкачих 14-те осемхилядника за кратко врече, когато си толкова добре подготвен алпинист, какъвто е Боян Петров?
– Амбициозно е, но абсолютно му беше по силите. Факт е, че той качи най-трудните върхове, оставаше му Еверест, най-високият. Качи К2 (8611 м), качи Кангчендзьонга (8586 м), Нанга Парбат (8126 м), Анапурна (8091 м). Последният е не толкова известен връх, но с най-голяма смъртност. Той беше минал голямата част от пътя към тези 14 върха. Няма как да нямаш амбиция и да тръгнеш към такова начинание, и случайно да ги изкачиш. Амбицията е огромна. Испанецът Карлос Сория на 70 години иска да ги направи всичките от короната. Уникални хора са това.

– Може ли Боян да е подценил най-ниския от осемхилядниците Шиша Пангма?
– Боян не може да подцени връх. Но в един момент има неща, които са по-силни. Ули Щек, един от най-бързите алпинисти, който изстреля височинния алпинизъм на такива нива със скорости изкачвания и т.н., загина при опит за изкачване на Еверест, но на съседен връх, докато аклиматизира, и никой не разбра. Той имаше скорости рекорди на Матерхорн и Айгер – за два часа и нещо ги изкачи. Има феноменални хора. Но не става въпрос за подценяване. Боян знаеше много добре какво прави. Няма гаранция, че и тук у нас няма да се случи нещо такова – тази зима загина момиче в Пирин при лавина. След като един път стане нещо, всеки може да тръгне да търси грешки, но най-вече въпросът е защо си там. Ако не си планината, под върха, няма да ти се случи нищо такова. Стоиш си у вас, гледаш си телевизия, хайтиш си зад компютъра.

– Ти си един от малкото хора, които са се катерили с Боян, разкажи ни какво е?
– Трудно е. Първо е много бърз. Когато бяхме заедно на Броуд Пик (8047 м), аз общо взето бях в ролята на догонващ постоянно. Той хвърчеше нагоре. По принцип с една експедиция, като застанеш на 5000 метра, дремеш в една мърлява палатка, ядеш друга храна, тогава излизаш извън комфорта си. Започваш да се изнервяш малко или много. Аз с Боян никога не съм имал проблем. Било е спокойно, с лежерни разговори. Той си пишеше винаги в един дневник.

– Откъде е тази сила в Боян?
– Ето това е въпросът. Тия хора като него не можем да ги разберем. Отново си говорихме преди този разговор – два пъти рак, диабет, две катастрофи, отделно преди години, доколкото знам, не е бил приет в експедиция до Еверест заради здравословни проблеми. Това всичкото те мачка. Трябва да имаш наистина огромна амбиция и сърце да ги направиш тези върхове, дори само един връх да качиш. При моята първа експедиция до Чо Ою (8201 м) казах просто не, това не е моят спорт, прибирам се – това не е за мене. Обаче после пак идва желанието.

– Откога се занимаваш с алпинизъм?
– В целия ми съзнателен живот като че ли се занимавам с това. Но по-сериозно след 2000 г., тогава полека ескалираха нещата. Първо трекинги, после малка алпинизъм, после повече алпинизъм, после височинен алпинизъм и пр. Така че последните 18 години с това се занимавам.

– Какво е да бъдеш под върха и да се подготвяш да го качиш?
– Отиваш на базов лагер и започваш да аклиматизираш. Понякога това трае и месеци. Отиваш там и започваш да извършваш една рутинна работа – излизане във височина, спане на високо, слизане в ниското, пак почивка, пак излизане на още по-високо…Тоест организмът трябва да привикне на тази липса на кислород, с ниското налягане там. Това е дълга рутинна работа с тежки дрехи, обувки, котки. Движиш по един и същи маршрут, понякога по няколко пъти в рамките на две-три седмици. Това психически те натиска, защото знаеш какъв е пътят, знаеш, че трябва да го минеш и утре, и вдруги ден. На тази височина се спи образно казано, защото влизаш в палатка. Двама души сте, студено е, сгънат си на осем, опитваш се да ядеш нещо – не ти се яде, отвън брули вятър. И най-вкусните неща ти се струват като талашит. Няма никакъв вкус. От чая ти се гади, имаш чувството, че е най-гнусната напитка. Искаш да изпиеш една чиста, изворна вода, обаче няма откъде. Само ледникова се топи. За да излезеш, обуваш котки, навличаш екипировка, един час се оправяш, събираш палатката – студено е, замръзнало, мокро. Тази картина се повтаря много. Някакво удовлетворение идва чак, когато си го направил всичко това, след като се прибереш, след като се видиш с любими хора. Тогава е кефът. Да, има ги гледките, докато си там, има красота. Но ти не можеш и да я осъзнаеш, защото поне при мене мозъкът ми работи на странични писти. Тази острота, която имам тук, там е затъпена.

– За какво мислиш, докато си на толкова хиляди метри височина?
– 1,2,3,4…броиш крачките. 30. Спираш и дишаш. Ей затова мислиш. Така си изчистил, че за нищо не мислиш, буквално. Но има страх и от обективни опасности като лавини и т.н. Има го страха и от височинната болест. Не знаеш в един момент, както си лягаш през нощта, дали ще станеш. Няма гаранции. И това не е само заради височинната болест, просто организмът се натоварва. Мозъчен, белодробен отток можеш да получиш, независимо колко си добър. И шерпите, народът, който живее там и е пословичен със своята издръжливост, също страдат.

– Колко време изкарваш в тези условия?
– Експедиция до осемхилядник, с трекинга и аклиматизацията е между 30 и 40 дни. Преди 20 ден в никакъв случай не трябва да тръгваш към върха. Трябва да натрупаш един обем излизания, спане на високо и почивка.

– А когато вече си горе, на върха, не си ли доволен?
– На самия връх, в една мъглявина, в странно състояние правиш панорама с поглед, кефиш се, знаеш, че си горе. Усещаш подсъзнателно, че си изпълнил нещо, но реално удовлетвореност има, когато вече слезеш. Реално обаче е по-важен пътят. Да тренираш, приказките за върха, подготовката, това те зарежда. Аз лично, когато съм бил на по-високи върхове, не съм усещал нещо по-особено. Просто нямаш време – правиш една снимка и гледаш да изчезнеш.

– Каза, че горе не мислиш за нещо. Но приближавайки се до небето, не започваш да вярваш в чудеса, като това Боян да се появи?
– Остава ни надеждата, да вярваме. Всеки иска да стане чудо. Аз лично не вярвам в Господ. Ходейки по върховете, слушаш готини песни, които те издигат, усещаш се спокоен, в друго измерение, но знаеш, че си си ти. Всичко зависи от тебе и от природата – планината и времето, те са факторът. Другото можем да го искаме, да чакаме чудото.

– От какво те е страх най-много в планината?
– Мен ме е страх единствено от въздействието на височината върху организма ми. Все си мисля, че другите фактори мога да ги преценя, да ги контролирам, да не рискувам. Аз съм се връщал два пъти точно заради това. Преценявам, че не съм ок физически и се връщам, не искам да прескачам, да си правя експеримент с организма, за да видя дали ще прехвърля това състояние. По-важно е да се върнеш при хората. Случват се прецеденти. Има такъв случай с Райнхолд Меснер на Нанга Парбат (8126) – върха убиец. Той е заедно с брат си. Качват се, но не успяват да се върнат. Меснер е бил отписан от лагера, но успява да слезе по друг маршрут. Появява се в лагера след 7-8 дни. По пътя блъска дълго време без храна, спасяват го местни хора.

– Прецедент ли е спасителната акция, която се проведе в търсене на Боян и защо?
– Тази конкретно, да. Може би е най-мащабната между две държави. Китайците в Тибет не пускат никого, в този случай пуснаха непалски хеликоптери. Това наистина е уникално по рода си. Всичкото струва и много пари – тези полети са безкрайно скъпи. Но сме и хора. Борим се, искаш да спасиш човек. Това е водещото.

– Непристъпен ли е бил Шиша Пангма, качил ли се е някой все пак?
– Тази година все още няма изкачване. Всъщност Съни е тръгнал пръв, първо изкачване за сезона да направи. Той се е връщал на десет метра от върха, беше достатъчно разумен, ако прецени, че няма как да го направи.

– Натежава ли версията, че се е случило нещо непредвидено?
– Да.

– Заради Боян се загори за алпинизма, къде се намира България в света на този спорт?
– България е на много достойно място. Имаме много сериозни изкачвания. Експедицията от 1984 г. до Еверест на Проданов – изкачването по западния хребет всъщност няма повторение от тогава. Сега на Съни постиженията – тук не говорим за рекорди. Това не е стадион, тук не се бориш с никого, не се състезаваш. Бориш се със себе си, бориш се с природата, но нямаш публика, нямаш хронометри. Да, правят се тези 14 върха, но просто защото ги има. Боян имаше много добри постижения – изказване на три върха за сезон, това много малко хора го правят в световен мащаб. Между другото това е много скъпа дейност, която трудно можеш да наречеш хоби, спорт, защото това е начин на живот.

– Какво те кара да го избереш този начин на живот – какво те дърпа нагоре?
– Много хора не го разбират и е нормално. Самият аз не мога да дам веднага отговор защо го избираш. Това е едно огромно изпитание на воля, на физическа подготовка. Самият връх е кулминация, алпинизмът е еманация на всички тези хобита, които аз практикувам. Искаме да качим върха и го правим, защото го има, беше казал Сър Едмънд Хилари – първият човек, покорил Еверест. Това е поривът на хората да видиш какво има там отсреща.

– А Еверест – мечта ли е?
– Там страшно се комерсиализира напоследък. Хора от другия край на света дават десетки хиляди долари, които просто нямат никаква понятие от това нещо. Качил е няколко върха в САЩ и казва, че ще отиде на Еверест. Там го качват на едни въжета, връзват го, дават му кислород и той почва да ходи. Не го омаловажавам това, пак е страшно трудно, но не знам дали го изпитваш по този начин или просто искат да кажат – аз бях на Еверест.

– Ще има ли кой да тръгне по стъпките на Боян?
– Надявам се да има хора, които да продължат да изкачват върхове, защото това е пример. Не всички ще качат К2, но да запали хора, които да тръгнат по планините, дори и по нашите, той това го прави и това е важното. Хората гледат примера. Той го даде и това е достатъчно да затвори устите на всички, които пишат и плюят защо го прави Боян, кой е дал пари, били от данъците ни. Няма такова нещо, всички пари идват от спонсори.

– Разкажи за изказването на Броуд Пик?
– Разбрах, че няма да мога да се кача, след това се оправи времето и другите тръгнаха. И аз съм долу в базовия лагер по маратонки. Насълзиха ми се очите и си викам – ей, тоя връх мога да го кача по маратонки, толкова добре се чувствах вече. Тогава получих някаква общо умора – ние правихме много излизания, на последното реших, че ще се върна и ще почивам.

– Какво се прави, когато има прозорец хубаво време?
– Чакаш и следиш да дойде. Правиш си аклиматизацията. В лошо време можеш да излезеш до първи, втори лагер, но дотам. Там маршрутът е обозначен, има въжета, има пъртина, палатките са наблизо. Когато направиш аклиматизацията, слизаш в базов лагер и чакаш хубаво време. Трябват ти три дни поне – да можеш да стигнеш втори, трети лагер, да можеш да преспиш. Вечерта преди и малко след полунощ тръгваш към върха. Качваш го, слизаш, вероятно е пак да спиш във високия лагер и след това се измиташ от планината. При лошо време надолу, можеш да слезеш.

– Какво ти предстои?
– На 18 юни отиваме в Пакистан. Идеята е към юли да атакуваме Гашербрум II (8035 м). Той е 13-ят по височина. Имаме подкрепата на пенсионен фонд „Съгласие“. Двама души сме – аз и Румен Радев, съименник на президента. Ясно е, че светът ще продължи да се върти и след това, което се случи с Боян. На мен ми е много притеснено, на Румен също, на близките ни също. Ти виждаш смърт на световноизвестен алпинист и в следващия момент ние тръгваме по подобен път. Идеята е, че мечтата, за която сме живели толкова години, трябва да продължим да я следваме и заради Боян естествено. Нека се извадят най-положителните неща. Пак ще се върна към хейта, към омразата. Ако днес Левски беше жив, във фейсбук щеше да е – 50 на 50, за и против него. Такива хора сме. Аз не чета нищо, което пишат за Съни по тази причина.

– Колко време можеш да оцелееш под осемхилядник без газов котлон, с който да си топиш вода?
– Има примери. През 1996 г. става голяма трагедия на Еверест. Човек седи около 30 часа на повече от 8000 м. Това безпрецедентно. Те го подминават, защото го мислят за мъртъв. Чак след ден и нещо го виждат и го свалят до долу. Той се намира до палатките в последния лагер буквално, но има ужасна буря и не мога да го намерят. Тогава загиват 11 човека. Има такива случаи. Но говорим за часове, а не за дни. Над 6000 и няколко метра организмът вече не може да се възстановява. Там ядеш постоянно и губиш килограми, червени кръвни телца, мускулна маса. Ако останеш там, каквото и да ти носят, се стопяваш.

– Какво носиш в последните най-трудни метри към върха след лагерите?
– Там трябва да си супер лек. Оставяш газ, оставяш дрехи. Взимаш шише вода или две, колкото можеш да носиш, енергийни барове за храна. Телефонът го оставяш, когато бяхме с него на Броуд Пик, не сме носили също.

– Сгрешил ли е, че е тръгнал сам?
– Когато си много бръз като Боян, другите те бавят. Това също не е добре. Просто има хора, които искат да са горе.

– Говорихте ли с Боян за плановете му след 14-те?
– Не сме, трябваше да го изпратя на летището сега, като заминаваше, но не успях. Искаше да ми разкаже за Гашербрум II. Каза ми – хайде, като се върна, ще ти направя една презентация.

Нашият гост

Младен Данков е роден през 1971 г. в Белово, Пазарджик. Завършва Техническия университет в София. Занимава се с търговия дълги години, както и днес. Спортът и всичко свързано с планината му е повече от хоби. В чистия му вид с алпинизъм се занимава от 15 години. Има син и дъщеря.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.