Помощта на сегашните ни съюзници е като робство

Години наред Христо Христов е човекът, който дърпа конците във външната търговия на България. Като министър е осъществил сделки за милиарди, каквито днес ни изглеждат немислими, приятел е с най-големите богаташи в Турция, Арабските страни и къде ли не. Животът му е низ от срещи с най-известните хора тогава в политиката и е пълен с невероятни истории.

- Господин Христов, били сте част от управлението на страната във времена, които днешната политика отрича. Как живее днес пенсионер като вас, има доста хора, които си мислят, че живеете като Симеончо, каквато приказка има?

- Живея си в апартамента, в който винаги съм бил, тук на 12-ия етаж с моята съпруга Вили и следя политиката, разбира се. Боледувам, все пак съм на възраст, навестяват ме стари приятели. А за тези, които мислят, че си живея като Симеончо... ами няма как да ги поканя, защото може да ги разочаровам.

- И днес мнозина още ви наричат най-добрият търговец в политиката. Ласкае ли ви такава оценка? Днешните ваши колеги министри как бихте ги оценили?

- Е, чувал съм тази оценка. Мога да кажа, че бях добър търговец. Но времето, в което беше това, отмина, друго бе... Добрите политици сега са кът, тогава имаше големи личности – и на Запад, и на Изток. Политиката, а и търговията е цяло изкуство. И за това се искат много познания, много дипломация и много информация. Не смея да давам оценки за днешните, защото може да се обидят. Но липсва класа.

-Тези, които ви познават и са работили с вас, са категорични, че във всички търговски преговори в чужбина, винаги сте успявали да договорите най-добрите цени за България. Как успявахте да сторите това?

- Първо, трябва да искаш да го направиш и да си убеден, че това ще е добро за държавата, а не за теб. А ти ще си добре, ако страната ти върви напред. Често повтарях на Тодор Живков, че съм търговец, а не политик, когато искаше да присъствам и да му помагам в политически договорки. И друго, което е най-важното - българите забравяме, че информацията е най-великото нещо в търговията. Основните правила са няколко: да не се бърза, да се проучи всичко, да се разбере какво знаят за теб партньорите ти и чак тогава да излезеш с предложение. В това е майсторлъкът.

- Имали ли сте конфликти с Тодор Живков или сте се радвали на пълното му доверие?

- Той ми имаше пълно доверие, но веднъж се скарахме с него, беше през 80-те. Поиска от мен да говоря в ЦК срещу Луканов, защото Андрей бил предател. Аз се сепнах веднага: „Как така предател?“ Обясни ми, че след заседание на Политбюро Луканов веднага бързал да отиде в съветското посолство да докладва какво сме говорили. Аз обаче го репликирах: „Другарю Живков, нали вие също информирате посланика, защо говорите така. - Информирам го, но знам какво да кажа, а Луканов не знае какво говори. Това е престъпление, което прави.“

- Как реагирахте на думите му?

- Не се съгласих с Живков и му казах, че прави грешка. „Такава услуга не мога да ви направя никога, аз съм Христо Христов, а не някой друг. Щом в Политбюро стават такива работи, съм на ваша страна, но си намерете човек, който да каже тези неща.“ Живков се страхуваше от руска намеса, а Луканов имаше подкрепата им. И ми се разсърди. Но му мина...

- Сега непрекъснато казват, че България отивала към дъното, макар управляващите да отчитат доста успехи. Вие също ли мислите така?

- Знаете ли, не зная дали отиваме към дъното. Много е силно така да се каже. Но много хора живеят зле, днес животът наистина е тежък. Най-много ме боли това, че нямаме съюзници, които да ни помагат. Тези всичките от ЕС и от САЩ само ни дават акъл какво да правим. Нищо че сме в американската орбита – то и почти целият свят е в нея, но поне да ни помагаха истински. А те само дават акъл. Помощта им е робство.

- Нали получаваме толкова милиарди евросубсидии, една американска фондация спонсорира доста проекти, някои медии и т.н. А освен това – преди руснаците не правеха ли същото?

- Е, как да е същото, като знам какви са били цените и какви суровини сме получавали тогава. Направил съм таблица, в която има анализ какво сме изнасяме за Русия и какво бихме спечелили, ако го продадем на Запад, а с парите купим нефт и други суровини. Т.е. става дума за съотношението с Русия. Получи се, че изгодата в търговията за нас е два пъти и половина по-голяма, ако правим това с Русия. От нея ние купувахме нефт, газ, метали, дървен материал, памук, въглища и какво ли не още.

- Дайте някой пример.

- Ооо, примери много, ще ви кажа един, който не е известен. През 1980-а отидохме със Станко Тодоров – той тогава беше министър-председател на България, на среща с Алексей Косигин – председател на министрите на СССР. Той беше независим от Леонид Брежнев, макар политиката да беше съгласувана. Посрещна ни Косигин и Станко му каза: „Искам да дойда да се видим в Кремъл“. – „Станко, може да дойдеш, но пари няма да ти дам“, му рече той. След като ни настаниха в една вила, дадох съвет на Станко: като не ни дава пари, поне нефт да даде, да се върнем с нещо. На другия ден след срещата им, имаше резултат и Станко беше доволен: „Даде ни един милион тона нефт“. Разбира се, не беше без пари, но нефтът имаше много ниски цени – 9 рубли за тон. А през юни 1980 г. един барел суров петрол беше достигнал рекордните 120 долара. Преди десетина години пък барелът удари 150 долара, помните...

- С руснаците е ясно, но я кажете как търгувахме с американците тогава?

- Имаше някаква комуникация. Когато бях заместник-министър ме определиха да отговарям за комисията с Америка. И дори трябваше да отида там на заседанието на смесената комисия. Беше на ниво търговска палата. Колегата ми американец беше много свестен, много богат, не ползваше лека кола, а се движеше с велосипед. Заместникът ми отиде, аз не можах и той ми разказа. Но аз тогава проучих какви са били търговско-политическите ни отношения с Щатите, какво е правила България в търговията с тях от 1900-ата година досега.

- И какво открихте?

- Имало е размяна – българи са ходили там на работа. Вуйчо ми също е бил и дори е станал отговорник на жп линията, която са построили от САЩ до Канада. Но това е дълга история... Срещал съм се с хора, които са правили търговия с Щатите и се оказа, че България е продавала и купувала от Америка само селскостопанска стока. Продавали сме розово масло и тютюн, килими, конфитюр. Има нещо любопитно. Бащата на предприемача Васил Василев – бай Панайот Василев, ми е разказвал, че много са ни харесвали вкуса на червения пипер. Но единственото, за което са имали претенции, е бил цвета му. Искали да бъде още по-тъмно червен. И там вземали тухли, които настъргвали и ги смесвали с пипера. Така цветът ставал по-тъмен и го пращали по Америка.

- Интелектуалците по време на вашето управление бяха доста привилегировани, но днес не е така. Вижте какво разделение има между тях, обиди се леят всякакви.

- Не вървят нещата сега с интелектуалците. Вярно е, че те не бива да славославят властта, но всичко е до политика и зависи от главния треньор. Преди това беше Тодор Живков. Всичко, което е направено в България – и добро, и лошо, без Живков нямаше как да стане. За мен Живков е най-големият държавник в новата ни история, но мнозина не го признават това. Историята го е доказала, фактите са налице, макар че днес политиката е те да се заличават и всичко да потъне в забрава. Преди да ме репликирате, че си защитавам времето, в което съм живял и съм бил министър, ще ви кажа като по-стар и препатил: Срещу фактите не се рита, защото те рано или късно излизат. Именно защото ги забраняват едва ли не, те ще рикушират като бумеранг всеки път. Защо не можем да сме по-мъдри - ей това се питам.

- Добре, вие няма как да не защитавате Живков, но той все пак беше тоталитарен ръководител, няма как да го отречете.

- Е, това е вярно, кой го отрича. Изборите тогава носеха такъв характер. Нямаше за кого друг да гласуваш, не беше демократична базата, върху която се изграждаше България - в смисъла на западната демокрация, с която живее света. Но от гледна точка за развитието на България – тук нямаше никакво предприятие, което да произвежда машини. Ще ви разкажа случай с министъра на машиностроенето Тончо Чакъров. Пращат го в наш завод, в който има стругове. Вижда един от работниците как често напуска струга и отива до прозореца, гледа навън. Пита директорът какво прави и той му обяснява, че човекът е дошъл с кравата си, вързал я е за едно дърво и проверява дали кравата не се е оплела. Ето така започна българската индустрия. И трябва да разберат някои хора, че сме започнали от нулата. Ако нищо не бяхме построили, нищо нямаше да има от България. За това се чудя как много хора продължават да говорят, че всичко тогава е било престъпно... Та ние вдигнахме държавата на крака и я доведохме сред първите 30-40 нации! И друго ще ти кажа, мило момиче, запомни от мен: който казва, че Живков не е имал влияние, ще има много здраве от мен. Той просто не знае за какво става дума, а и е крайно време да се спре с отрицанието и омразата.

- Защо Живков и Горбачов не можаха да се харесат?

- Той не прие Горбачов още в началото. Ще ви разкажа нещо интересно. Отиваме за посещение в Япония и първото ни кацане със самолета беше в един много хубав малък сибирски град. Разгледахме града, училищата – във всяко от тях имаше гимнастически салон и плувен басейн. Седнахме на обяд, руснаците се бяха престарали – на масата имаше риба и еленско месо. Живков обаче, макар да не пиеше, поиска 50 грама водка. Те изпаднаха в паника, започнаха да търсят, но след известно време се върнаха и се извиниха искрено, че нямат водка. Това се случи по времето на Горбачов, когато беше забранено да се пие.

- Живков няма как да не е знаел за режима тогава...

- Знаеше, разбира се, но искаше да им се надсмее и им каза в негов стил: „Ей, браво бе, във великия СССР да няма 50 грама за генералния секретар на БКП!“ Когато обаче Горбачов дойде в София, Живков ме предупреди, че трябва да го посрещнем двамата. Не исках, но той ме помоли, като в същото време нареди на масата да има само безалкохолни питиета. И Горбачов като видя това, му каза: „Другарю Живков, аз зная какво сте казали в Сибир. Но знайте, че ние приехме тази инициатива, защото в Русия много се пие“. Тогава моя милост се намеси: „За да се спаси Русия от алкохола, трябва да пиете български вина. Можете ли да си представите какво ще си помислят във всяко българско село, ако в Русия не искат да пият българско вино?“. И след този разговор отвориха пазара за виното ни в Русия.

- Не се ли страхувахте да правите този номер с безалкохолните на Горбачов?

- Не, за мен беше много важно да възстановя доставките на коняк в Русия, ние продавахме там хиляди бутилки „Слънчев бряг“ и „Плиска“ и много пари идваха в икономиката ни. Освен това бях сигурен, че ще докладват на Горбачов какво е казал Живков – все пак дълги години съм се занимавал с политика, не съм за подценяване. И как няма да го каже! А Бай Тошо нарочно попита за водката в Сибир, той не пиеше. Поне аз не съм го виждал. Ще ви кажа нещо, което знам - борбата срещу алкохола не се води със забрани, а с култура.

- Какво искате да кажете, г-н Христов?

- България пие ? от виното, което пият във Франция. Но не можем да наречем французите пияници. Там има култура на пиенето. България по примера на Русия изкара един закон, с който забрани пиенето преди 18 ч. вечер– това беше някъде средата на 80-те години. Бях министър на търговията и на мен ми възложиха тази роля. Като отидох в Шопско да видя как го изпълняват, видях следното. В 18 ч. имаше огромна опашка пред кръчмата, а вътре вместо по 50 грама, всеки вземаше по 150 грама и се напиваше. Глупава работа. Спомням си, че дори ме извикаха на едно заседание на Политбюро, заради това, че някой в някакво кафене по пътя близо до Русе наливал коняк в чашите за кафе. Искаха да ме наказват, че не съм предотвратил това. Ядосах се страшно много, теглих им една, и им заявих, че цивилизацията е преживяла толкова проблеми, че и това ще преживее. Не може човек да не пие едно питие, а ние да търсим кусур за това. Начо Папазов отишъл при Живков и му разказал как съм реагирал. Живков се засмял, ударил по масата и казал: „Ей, тоя Христо Христов е молодец (юнак). И отмени забраната за алкохола след този скандал.

- Значи сте били непокорен. Но помните ли кой е предложил на Живков да забраним алкохола?

- Е как кой, всичко идваше от Русия. Външният министър Петър Младенов, като се върна от едно посещение там, ни каза какво са направили руските другари и че трябва да ги последваме. Аз веднага му скочих: „Ти ли бе, Пешо, ще ми казваш това, ти ли, дето не може да те опазим от ракийката, водката и уискито!“

- Господин Христов, а какво мислите за днешната политика, за Бойко Борисов, който печели всички избори, в които участва през последните десетина години?

- Наблюдавам всичко, което се случва в българската политика. Не ми убягва нищо. Гледам го Борисов и за него категорично мога да кажа, че той изцяло иска да прилича на Тодор Живков. Бил съм при Живков в Бояна, когато Бойко му беше бодигард, и той присъства на срещата ни. Мисля, че Борисов засега добре се оправя, но България е много сложна. Дори Фердинанд, когато е дошъл тук, е рекъл: „Абе много малка държава, а толкова трудно се управлява.“

- Защо се управлява трудно?

- Заради хората, които живеят тук. Вижте колко много политици има, а никой не иска да приеме мнението на другия. Всеки дърпа към своята черга и смята, че той е прав. За политиката се иска бърза мисъл, много информация и възможност да се лавира. А това не е работа за всеки. Трябва да вземеш, ако искате го наречете и по друг начин – да откраднеш нещо от другите. Защото може много неща да се научат от тези, които са били преди теб.

- Някои намекват, че ГЕРБ и БСП трябва да направят заедно кабинет. Това добре ли ще е?

- За ГЕРБ може и да е добре, но за БСП – не. И запомнете – българите са умни хора, нищо че понякога грешат. Те гледат и преценяват. Но който ги подцени, ще сбърка.

Нашият гост

Христо Христов е роден през 1931 г. в габровското село Яворец. Между 1971 и 1977 г. е зам.-министър, а от 1977 до 1986 г. - министър на външната търговия. След това три години управлява цялата търговия, а в периода 1989-1990 г. е министър на външноикономическите връзки. 13 години е член на ЦК на БКП.