„Konami“ отмъкна Евро 2020 от „EAsports“

Наградния фонд на „Dota 2“ надмина рекордните 33 млн. долара

На 24 август 2019 да почерпят

„Лудогорец“ втори по шутове в Лига Европа

Г-7 в очакване на нов трус от Тръмп Срещата на най-развитите икономики започва утре

Шест членки на ЕС приемат 356 мигранти от кораб до Малта

Космическа сянка тегне над местните избори Ретроградният Меркурий залага капан, сочи прогнозата на астролога Светлана Тилкова - Алена

Пожар избухна на ферибот в Индонезия, трима загинаха

Ердоган се чул по телефона с Путин, ще посети Русия на 27 август

Бразилия няма пари да се справи с пожарите в Амазония

Бурак Дениз остана на сухо

Авантаджии с палатки превзеха плажа на Крапец Румънци отдават незаконно каравани под наем на пясъка, български “еколози” ползват гората за тоалетна

„Труд Уикенд“ – един вестник за два дни

Китай с нови мита за внос на американски стоки, Тръмп обеща отговор

Борис Джонсън: Ще връщаме обратно мигранти, които прекосяват Ламанша незаконно

Боянка Корнажева, психотерапевт и съдебен експерт, пред „Труд“: Прекалено много деца се вкарват в съдебните зали Въпросът „Кого обичаш повече, мама или татко?“ е недопустим в съда!

Снимка: Цветан Томчев

От доста време насам общественото внимание, макар и ангажирано с проблемите в правораздаването, подминава – нарочно или случайно – един от тях, свързан с нашите деца. Каквото и да сочи статистиката за хлапетата, които са жертви или извършители на престъпления, все повече от тях биват довеждани в съдебните зали, като участници в наказателни, бракоразводни и други процеси. „Много често изслушването на децата в съда се превръща в разпит, който би изкарал всеки възрастен от равновесие“, казва пред „Труд“ Боянка Корнажева, психотерапевт, психоаналитик и съдебен експерт със забележителна практика и безспорен авторитет.

– Г-жо Корнажева, все по-често виждаме малчугани в съдебните зали. И те определено не изглеждат щастливи от това. Или на нас ни се струва така?
– Аз също смятам, че прекалено често у нас се вкарват деца за изслушване в съдебните зали. Забележете, че казвам „изслушване ”, не „разпит“. А много често адвокати говорят за „разпити“ на деца. Това аз считам за неправилно. И изобщо съм противник на изслушването на деца в съда, освен в краен случай. Изслушването е травматичен момент за детето, независимо дали е жертва на престъпление, или е свидетел, или участник в наказателно или гражданско дело. Вярно е, че някои съдии го правят по много щадящ начин, но само някои. Виждала съм съдия, които си сваля тогата, кани детето зад банката, предразполага го и тогава говори с него. Но съм виждала и обратното. От години говорим за детски съдилища или съдебни състави, специализирани за работа с деца. Но само говорим. На думи остава и подготовката на съдиите и адвокатите за работа с деца. Аз нямам отговор защо е така.

– Ще ни припомните ли как Законът за закрила на детето урежда обстоятелствата, при които един малчуган може да бъде изслушан в съда?
– Законодателят е предвидил да не се изслушват в съдебна зала деца под 10 години. Според закона детето трябва да бъде изслушано, ако е над 10 години, освен в случаите, когато това не е в негов интерес. Според мен това „освен“ би трябвало да се използва в съдебната практика много по-често. Аз съм вещо лице предимно по граждански дела и виждам колко много са делата за домашно насилие, които горчиво на шега наричаме „първа фаза на бракоразводния процес“. Много често единият родител завежда едно-две дела за домашно насилие срещу другия и призовава за свидетел – кого? – детето. Аз смятам това за злоупотреба с правото и задължението на малолетните и непълнолетните да бъдат свидетели. Детето и без друго е травмирано от това, че мама и татко се разделят. Никой не го е подготвил за тяхното решение, не му е обяснил, че и двамата го обичат, въпреки, че се развеждат. И представете си сега това травмирано дете, подложено на натиск да заяви в съда пред чужди хора, че татко му например е направил нещо лошо. А в много случаи той не го е направил изобщо. На всичкото отгоре горкото дете не знае при кого от двамата ще живее, след като свидетелства. Какво се случва с душичката му? Извиваме я, изстискваме я и после се чудим защо това момченце или момиченце се държи неприемливо с приятели, с учители, вкъщи, на улицата…

– Какъв е изходът?
– И по граждански, и по наказателни дела детето би следвало да се изслушва от някой, който разбира от детска психика. Би следвало, но невинаги се случва. И друго. Виждала съм в съдебна зала дете, което е жертва и свидетел на престъпление, и стои на метър и нещо от извършителя. Как се чувства това дете, като говори пред този, от когото е пострадало? С това и възрастен човек не би се справил.

– Какво ще кажете за „сините стаи“ в които разпитват деца? Някаква показна загриженост ли е това? Или реална?
– Сините стаи са прекрасни като замисъл. Но те не са достатъчно – от една страна, а от друга – аз не съм забелязала някой да улеснява съдиите в ползването им, когато са на място, отдалечено от съдебните палати. Съдията, който има много дела в един ден, трябва така да си направи графика, че да успее да излезе от съда и да иде дотам. Да, той би могъл да групира няколко дела със сини стаи, за да ходи по няколко пъти до тях. Но това групиране е тежка математика. Освен това, се срещат твърде неприятни варианти за използване на сините стаи. Ще ви дам пример с дете, с което съм работила. То много трудно говори. В междуродителската борба единият родител настоява то да бъде изслушано в синя стая. На изслушването присъстват психолог и психиатър. Дотук добре. Изслушването се провежда в две части с почивка между тях. Преди почивката детето се изразява трудно – така, както говори в реалния живот, което е протоколирано коректно. След почивката, която детето прекарва с родителя, който обвинява другия родител, то започва да говори с едни сложни и дълги изречения, като професор по право и да обяснява точно как и кога другият родител е блудствал с него. Аз знам, че това дете само не е в състояние да формулира такива изречения. Не коментирам как се е стигнало до този протокол, според който то разказва ясно и сложно за неща, които, както се оказва, не са се случили. Целта на единия родител – да уличи другия в едно гнусно престъпление и да срине кариерата му (защото той работи с деца), е постигната. След време двамата се споразумяват, приключва войната между тях. Но детето? То колко години ще трябва да се „ремонтира“ след това?…Мисълта ми е, че не толкова Синята стая, колкото начинът на употребата u е важен.

– Чух ви да казвате по радиото, че много често изслушването на децата в съда, се превръща в разпит, който ви „изкарва от равновесие“. Как?
Ами така. На изслушването на детето по бракоразводни дела задължително трябва да присъства социален работник или психолог. Понякога присъстващият „специалист“ води разпита по предложение на съдията. И ме вади от равновесие, като каже на детето: „Ти сега кажи на съдията кого обичаш повече – мама или тати?“ Недопустимо! Както и това, че един адвокат настояваше да се изслуша в съдебна зала 10-годишно дете с обучителни проблеми, за да каже дали точно на 15 септември – в първия учебен ден единият му родител е насилил другия пред него. За щастие съдията не допусна това изслушване в зала.

– Родители настояват за специални законодателни мерки, закрилящи детето при развод. Те искат хлапетата да се разпитват извън съда и да минават заедно с бащите и майките на консултации с психолог преди бракоразводните дела. Как ви се струва това?
– Ако идеята е да се оказва психологическа подкрепа на тези, които се развеждат, гласувам с две ръце „за“. Медиацията (способ за доброволно разрешаване на спорове, при който страните се подпомагат от трето неутрално лице – б.а.) също улеснява много бракоразводния процес, защото съпрузите намират общите си интереси. Всяка консултация с психолог или медиатор, при която съпрузите могат да си изяснят искат ли да се развеждат и как да стане по-лесно, е в интерес на детето. Някои родители крият от него, че се развеждат, но това е грешка, защото то попива като лакмус напрежението. Идеята за институция, която да помага при развода, да предпазва детето от т.нар. синдром на родителско отчуждение и прочие, е добра идея. Но пак зависи как ще бъде реализирана и как ще се контролира. Вариантите за злоупотреби са много. Наблюдаваме ги при някои институции и неправителствени организации. През отделите за закрила на детето родителите получават направление за социални услуги. Някои от доставчиците на социални услуги вършат добра работа, но други правят безумни неща. А и капка катран разваля кацата с меда.

– Казват, че много често детето-жертва на насилие се превръща в насилник. Така ли е?
– Така е, но не е неизбежно. Когато се случва, то се дължи и на усещането за липса на правосъдие. Когато жертвата вижда, че извършителят остава ненаказан, тя се обезверява, а липсата на вяра в законността улеснява пресичането на нейните граници. Пак ще дам пример. 17-годишен кара колело, блъска го джип. Той е опитен колоездач, с жилетка и каска, има свидетели, че е карал по правилата и не е негова вината. Видял е само две цифри от номера на джипа. Разследващите отсичат: тогава не можем да го намерим, там няма камери на МВР. Младежът вижда, че казусът е предрешен в полза на джипа. И си казва: „Абе…, след като и полицаите, и тия с джиповете нарушават закона, защо аз трябва да го спазвам?“

– От Комисията за борба с детските противообществени прояви, съобщават, че престъплението, което най-често извършват българските деца, е кражбата. Защо? Заради бедността?
– Бедността не е основното обяснение. Наблюдавам децата в съда и в моя кабинет, и установявам, че материалният стандарт е на преден план при доста от тях. Желанието „да имам“ – то е определящо. „Да имам“, без да съм се потрудил за него. Едно време се шегувахме: „Учи, мама, за да не работиш…“ В момента ученето не е ценност. По принцип, когато се работи с малолетен или непълнолетен, извършил нещо нередно, първо се търси причината за него – говори се с детето, с близкото му обкръжение. Ако едно малко дете краде, а не е в среда, в която кражбата е професия, то всъщност крещи: „Обърнете ми внимание, помощ!“ Ако краде, за да яде, защото иначе няма какво, това е друг въпрос, който опира до обществото.

– Помните ли онези родители от Пловдив, които станаха пишман, след като помолиха психолог от ДАНС да помогне на детето им, попаднало на терористи в социалната мрежа?
– Помня. Медиите обсадиха дома им, а името на детето беше спрягано наред с имената на атентаторите, които взривиха автобуса в Сарафово.

– Как бихте коментирали това?
– Аз съм научена, че докато трае разследването, не бива да се назовава извършителя на престъплението и да се изнасят подробности за него. Преди човек да бъде признат за виновен от съда, той не може да бъде обявен за такъв. Останах с впечатление, че престъпното деяние на това 16-годишно момче беше само хипотеза. Самият главен прокурор обяви, че детето не е терорист, но службите не знаели докъде може да стигне.

– Как ли се е почувствало момчето, когато е чуло по телевизията да го наричат „опасен терорист от ИДИЛ“? И когато са насочили камери към него и близките му?
– Обявяването на името на това дете в такъв контекст е равносилно на дамгосване и ще има дългосрочни последствия за него. То ще бъде гледано под лупа и вътре, и извън близкия му кръг. Познатите му ще се отдръпнат от него, ще го сочат с пръст. Ако лепнете на едно дете етикет „Ти си много талантлив и можещ“ то ще постигне много повече, отколкото, ако му лепнете етикета „Ти си боклук и за нищо не ставаш!“ Етикетите имат голяма тежест върху детските плещи.

– Ами това, което прокурорите нарекоха „радикализация след контакти с вербовчик от „Ислямска държава“? Податлива ли е към него психиката на българските деца?
– Психиката на българските деца е толкова податлива на радикализация, колкото и тази на всички деца по света. Тези, които осъществяват радикализацията. намират тънките струни в детската душа. Представете си едно дете, което има проблеми и се чувства неразбрано от родителите си, независимо дали те се грижат добре за него по своя преценка. Представете си, че в живота му се появява един страничен човек и започва да говори с него за нещата, които го интересуват. Тоя човек веднага го печели.

– Въпреки, че е в монитора, а не на живо до него?
– Много деца напоследък живеят в мрежата. Заспиват с компютрите си и с тях се събуждат. Това според някои родители не е редно, според други е в реда на нещата, но и едните, и другите трудно могат да го променят. През мрежата разни „доброжелатели“ лесно могат да манипулират децата ни. И могат да ги привлекат към някаква кауза, която на вид е добра.

– И към каузата на терора?
– Зависи от гледната точка. Едни наричат Ботев „терорист“, а други – „национален герой“ и му се възхищават. Същото е с Че Гевара. Малките деца се прехласват пред едни измислени герои, виртуални – Спайдърмен, Супермен, Хълк и т.н. Те лесно могат да бъдат убедени, че има някой добър и всесилен, който въздава справедливост – все едно в чие име – в името на християнството или в името на исляма.

– Какво да се прави?
– Да се прави така, че децата ни да не живеят във виртуалния, а в нашия свят. Не е толкова трудно. Те отиват там, където има обич и внимание към тях, където някой наистина ги чува, когато говорят, вместо да ги праща да се занимават с екрана, защото в момента е зает с нещо по-важно…

 

Нашият гост
Боянка Корнажева е родена в София. Завършила е психология в СУ (1981 г.) С богата практика на психотерапевт (от 1993) и психоаналитик, работещ с EPF, IPA и PIEE (от 1995). Консултант по латерално мислене, заедно с д-р Едурд де Боно (от 1983). Квалифициран член на българските асоциации по музикотерапия и психотерапия. Член-учредител на Групата за развитие на психоаналитичната практика в България ( до 2005). Добива известност чрез прецизната си консултативна и психоаналична работа с деца и родители в развод и с хора, получили тежка диагноза. Работата є в група за стимулиране на комуникативни умения и нестандартно мислене също дава безспорни резултати.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.