На 17 ноември 2019 да почерпят

Дневен хороскоп на Алена за неделя, 17.11.2019

Жена е била ранена при въоръжен обир на газстанция в София

Хиляди се събраха на протест срещу Николас Мадуро във Венецуела

Зловещият Какамо – между легендите и историята Каменното орлово гнездо сякаш е обитавано от призраци

Конят, който предизвика катастрофа със 7 ранени, е безстопанствен

Родителите на починалото 3-годишно дете: Лекарите виждаха, че умира

Към „историята си” добавяме истерия След Паисий, комай нищо

Над 200 000 протестират в Прага срещу чешкия премиер Андрей Бабиш

Над 100 души са арестувани по време на протест на „жълтите жилетки“ в Париж (СНИМКИ и ВИДЕО)

Куфарът, стреснал търновци, се оказа празен

Ивелин Попов слага край на кариерата си в националния отбор по футбол

Кола се удари в полицейски джип в Ямбол

Вицепремиерът Каракачанов: Предложението ни е първият ден от болничните да не се плаща, парламентът ще решава

Соня Йончева – свръхестествен глас в човешко тяло

Валентин Вацев, пред „Труд“: В България лявото е дунапренено, а дясното – стиропорено

Снимка Цветан Томчев

Затънахме във феодална стилистика, така нареченият преход стана под знака на страстите и апетитите на номенклатурата

Почти на финала на разговора ни, доц. Валентин Вацев казва: „Единственото, което може да изведе България на някакъв спасителен път, е намирането на обща цел. Но реална обща цел. Тази цел не може да бъде да се наядем и да се напием, а ако можем заедно, използвайки различията си като енергиен източник, а не като причина за ненавист, да създадем нова социална тъкан. Нов тип политическа култура в лидерството. Вярвам в европейското културно и политическо влияние на новите партии от ЕС.“ Поводът за разговора ни бе предстоящата кръгла годишнина от 10 ноември 1989 година, защото за голяма част от събитията доц. Вацев може да говори от първо лице.

– От позицията на времето, доц. Вацев, къде се оказаха слабите точки на така наречения преход и защо за разлика от други страни в Източна Европа, тук носталгията по „бай-Тошово време“ е позната като тема дори и на родените след 1989 година?
– Носталгия има на много места. Носталгията не е белег на обществен проблем, а е по-скоро начин на свързване на човека с миналото. Не носталгията ни е големият проблем, а неверния ход, който беше направен в началото. И сега аз от височината на тези 30 години мога да кажа, че това, което Вие нарекохте „преход“, не е преход, а е друго. Думата е фалшива. Началният тласък беше сбъркан радикално. Спомнете си кои бяха основните политически сили, които претендираха да ръководят някакви значими процеси. СДС беше късният социалистически лумпениат на големите градове, когото магнетизираха и канализираха в определена насока. Организацията се провали на десетата си година – оказа се, че периодът на полуразпад е толкова. Те се прославиха с преименуване на улици, събаряне на паметници и други такива радикално културни дейности. Приватизацията се състоя не в тяхна полза, те имаха само помощна функция. Главните надежди се възлагаха на БСП. Разбира се, в общата отговорност слагам и своята. Тогава искрено вярвах, че е дошло време Българската комунистическа партия да стане социалистическа, забележете, да стане – а не просто да се именува.

– Как беше решено БКП да се преименува на БСП?
– Трудно е да си спомня на кого точно беше идеята. Мисля, че беше на Луканов. Но точно това няма значение. Аз разсъждавах съвсем логично, че общественото напрежение е спаднало и че класовата борба е останала в миналото и вярвах, че социализмът или социал-демокрацията, разбирайки по-скоро западно-европейските модели от германски тип, че точно са станали адекватни на ситуацията в България. Мога да Ви уверя, че теоретически всичко беше много добре. Писал съм много програми, в т.ч. участвах и в тази на БСП навремето. В програмата на БСП нямаше нищо комунистическо. За това, впрочем, трябва да помислят много добре днешните борци срещу комунизма, защото забелязвам как в наше време разни хора се борят срещу комунизма, без да са го виждали в очите когато и да било. БСП беше в много удобна позиция да реализира програмата си, но нищо от това не стана. Още тогава имах чувството, след първите две-три години, когато всичко още изглеждаше успешно, но се оказа, че нищо не върви. Оказа се, че по-важна от официалната програма е реалната програма. А реалната програма е съвкупността от нещата, които ръководителите на една партия трява да извършат истински, а не пропагандно. Тогава основният импулс на движението беше да се задоволи искането на българската номенклатура – да станат от властници също и собственици. А събитията около 10 ноември не бяха резултат от всенароден подем и никой не бива да се заблуждава в обратното. Това, което стана, беше разрушаване на ръководството на БКП отвътре от съветските тайни служби и от нашите руски агенти на влияние.

– Първото голямо разделение сред хората, което помня като очевидец, бе в последните месеци на 1989 година – след 10 ноември. Какво се случи тогава, че предизвика дори разводи в българските семейства?
– Този процес на разкъсване на социалните тъкани започна тогава, когато се появиха факторите, които ние не бяхме отчели. Оказа се, че още тогава в България е имало, а и сега има, нещо много опасно. Нещо, което е несъвместимо със самата идея за демокрация. Както и да разбирате демокрацията, тя се основава върху това, че в обществата няма значими групи от хора, които да мечтаят за смъртта на други значими групи. Демокрацията е идеализирана форма на социален конфликт, при който не се лее кръв. В България, в онзи период, който много добре помня, ние живеехме с идеята да реформираме БСП, но имахме и много здрави контакти с разумната част на СДС. Повечето от моите приятели бяха седесари, с които нямахме никакви особени противоречия. И тогава се появи факторът, който отначало започна да действа, без дори да си даваме сметка, че го има. Появиха се хора, които смятаха, че България ще се оправи, ако се унищожат някои други – и то големи – групи хора. А това няма нищо общо с демокрацията. Помня един момент преди изборите за Велико народно събрание, когато една приятелка – седесарка, която аз ориентирах – като й давах да чете Солженицин и я научих как да си настройва радиото, че да слуша „Свободна Европа“, та тя дойде вкъщи и каза: „Колко е хубаво сега – като спечелим изборите, ще избием 1,2 млн. комунисти и България ще се оправи“. В политическата култура се появи един особен тон – на геноцида, на унищожението на ближния. Това го има и до сега. Появата на идея, че обществото може да бъде оптимизирано чрез масови убийства, и то „по закон“, по „Пиночетовски“, е една от главните причини в България да не става нищо. Откъде дойдоха тези хора – мисля си, че това са наследници на някои съсловия и класи отпреди 9 септември 1944 година. Следя българските форуми, разбирам, че става дума за тролска тактика, но нали и троловете могат да са различни. А тук непрекъснато се говори за смърт, за убийства, за бесилки и удушаване, за масово унищожаване на „камунизите“, за разстрели по стадионите – това го няма в другите европейски страни.

– Няма да можем да живеем заедно тук – това казахте наскоро. Толкова ли се мразим вече в България?
– Това е духът на българската гражданска война, която е започнала през 20-те години на миналия век в България и е продължила до 1944-45 година, когато е затихнала за десетилетия. Тази гражданска война включва преврати, експлозии в софийски катедрали, унищожаване на противника с телена примка. Междувоенният период в България е обременен с духа на гражданската война – и този дух днес е събуден, или го събудиха нарочно. Но за да обобщя – през 80-те години БКП вече не беше комунистическа. Тя беше просто една властова структура – за да направиш кариера и да се реализираш, трябваше да си член на БКП. За да бъдеш номенклатура, трябва да членуваш там – ето затова Борисов не желаеше да си хвърля партийната книжка. Но нямаше никакви формални идеологически изисквания. По това време върхушката на компартията вече нямаше никакви идеологически ангажименти. Т.нар. „преход“ беше процес, при който българската номенклатура се бореше да стане собственик. И никакви други идеологически пискюли нямаха никакво значение. Представителите на номенклатурата станаха собственици, разпределиха активите, а немалка част от българската държавна собственост беше и попиляна. Номенклатурата се възпроизведе с децата си – днес те са и в ГЕРБ. Официалният и формален процес на декомунизация и социализация на БКП беше задача за БСП. А реалният процес се изля в това, което виждаме днес. Структурите на онази власт днес се възпроизвеждат по същия начин – пак без идеология, пак без цели. В провинцията около две трети от оная номенклатура успя да завоюва командни позиции, в столицата бройката е по-малка – около половината. Днешното историческо безвремие е продължение на абсолютното безвремие на България от 80-те години, когато нямаше никакви тенденции за развитие на обществото. Тогава България тъпчеше на едно място и не знаеше какво иска. И, разбира се, други хора решиха вместо нас. Т. нар. „преход“ беше победа на българската държавна комунистическа номенклатура. Моделът беше, разбира се, съветски – просто защото никоя друга държава от Източния блок не е била толкова зависима от Съветския съюз колкото България. Но тази лудница в Русия спря в 21 век. Русия в момента се лекува от тази болест, а ние – не. А мегатонният ядрен заряд на антикомунизъм, който избухна над България, заради който се разделяха съпрузи и братя се убиваха с „комунист мръсен“, той избухна от ЦК на БКП – просто превратът почна оттам. Това го гледах с очите си.

– Какво имате предвид?
– Видях партийни функционери, които мечтаеха „да съчетаят предимствата на социализма с достиженията на западния прогрес“, което, преведено на български език означава буквално: „Да си остана окръжен секретар на БКП, децата да получат моите привилегии, а черната волга да стане мерцедес, пак черен, ако може“. Това беше бесният натиск на тогавашната номенклатура да стане класа, да има собственост. Ако не беше станал превратът под ръководството на ген. Виктор Шарапов от резидентурата на КГБ и на Андрей Луканов в края на 1989 година, БКП бездруго щеше да стане ГЕРБ. На някакъв конгрес щяха да се откажат от идеологията си и щяха да обяснят, че сега е времето на превръщането на „съсловните привилегии в класови позиции“. Днес България се управлява от съсловия и от тук идва тази тънка феодална миризма, която моите студенти, например, чувстват много ясно. Защото в България няма значение колко се стараеш, с каква оценка ще завършиш висшето си образование. Важното е чий си, важен е родът, племето, съссловието, клана, кастата в която се раждаш. Точно същото положение беше във втората половина на 80-те години. Събитията от 1989 година бяха неуспешен опит да излезем от феодалната задръстеност на България през 80-те години. БКП се провали. А БСП като явление не е социализъм. То е нещо друго – ляв либерализъм. Така, както и ГЕРБ не е дясна партия. Така нашето ляво е дунапренено, а дясното е стиропорено. Затова и живеем в свят на овеществени сенки, на материализирани илюзии. 10 ноември беше опит да се излезе от новия феодализъм, в резултат на 10 ноември обаче се влезе още по-надълбоко в същия този нов феодализъм. А истинска национална буржоазия няма. Има „компрадорска буржоазия“, която забогатява, търгувайки с националната ни сигурност.

– Ще се случи ли тогава преход на „прехода“?
– Ето това е интересен въпрос. Въпрос за бъдещето. Но това означава да започне промяна на социалната структура на българското общество. В България имаме път към утрешния ден само, ако се преодолее съсловността. В такива случаи водещата класа би следвало да е средната класа. В България имаше протосредна класа, която в края на 80-те беше умъртвена с икономически и политически средства. Днес източникът на това отчаяние, което се носи във въздуха, източникът на безвремие идва от остатъците на умъртвената средна класа. Моите студенти, които биха могли да бъдат средна класа в България, предпочитат да станат средна класа в Англия, Франция или в Германия – или поне да се опитат, макар и с неясен шанс. Развитието на средна класа е един възможен път за излизане на България от безвремието. В този смисъл днес България има нужда от буржоазно-демократични преобразувания. От поява на трето съсловие – то се е появило вече и днес мечтае да дойде на власт. Да се изтласкат наследниците на хищната номенклатура, които също се провалиха – защото не можаха да станат класа. Те станаха просто богати хора с дебели банкови сметки, просто обикновена форма на социален паразитизъм.

– С какво е свързана промяната?
– С появата на нови политически сили, на производители, на индустриалци. А днешната политическа система не дава място на ново политическо представителство. Но България е загадъчна страна – когато в България всичко замре, когато историята тук спре – нещо става в международния климат и не силите на доброто, а вече силите на злото принуждават българите да търсят посока. Днес Европейският съюз е в криза, либералното ядро в лицето на ПЕС и ЕНП вече не контролира Съюза. Новото разби старото, но не може все още да се утвърди. Общото разбъркване на европейските структури, с които ние сме съдбовно свързани, вероятно ще доведе до свои български проекции. В ЕС се засилва ролята както на новите леви, така и на новите десни. Мисля, че точно тези процеси ще намерят реализация и в България. Но за тази цел българите трябва да спрат да се занимават с никому неинтересната БСП – просто защото социалистите извън БСП са вече повече от тези, които са вътре. Но не бива да се обръща внимание и на ГЕРБ – обикновена чиновническа машина. Вижте, аз имам емоционални ангажименти с БСП. Аз съм един от тези, които вероятно трябва да поемат и отговорността за нейното създаване, тъй като бях един от тези стотина човека, които писаха, работиха, напрягаха се с надежда за по-добро. Днес уважавам искрено българските социалисти, а Ръководството им е нещо съвсем друго. Имам и приятели гербаджии, които също осъзнават, че е безвремие и не знаят какво да правят. Не смятам, че едните или другите са виновни. Това е просто българското историческо безвремие, тъй като живеем в господството на съсловното начало. Но вижте Франция – господството на съсловията след няколко десетилетия мъки е довело до жестоката Френска революция, в хода на която, както знаете, третото съсловие е унищожило първите две. А омразата – да, тя е налице, но нейната логика идва от невъзможността да се формират общи цели, в името на които ние да забравим различията си. И затова доминират различията, а те инфектират и се превръщат в абцеси. Цял живот съм вярвал, че няма проблеми, които да не могат да се решат с диалог. Сега вече знам, че има такива проблеми. Българският диалог е спрял – диалогът като моята способност да погледна с вашите очи за секунда и вашата способност да погледнете с моите очи, пак за секунда. Това е размяната на гледни точки, която в България сега не се случва. На мястото на диалога е дошла омразата – защо ти не умреш, за да живея аз! Защо не изтрепахме комунягите? Няма комунисти или комуняги – има ненавист като закон на днешния български живот. А демокрация е тогава, когато хората са се съгласили на несъгласие. Демокрация е в онзи лозунг на Волтер, който е казал „Ненавиждам вашите възгледи, но съм готов да умра, за да може вие да ги изкажете“. Днес това в България отсъства. Обитаваме царството на омразата.

Нашият гост
Валентин Вацев е роден във Варна. Завършил е Философско-историческия факултет на СУ “Св. Климент Охридски”. До 1997 г. е член на Изпълнителното бюро на БСП. Преподавател по геополитика и европеистика. Автор на монографии по философия, културология и политология. Владее английски, френски, полски и руски език.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.