Доналд Тръмп: Конгресът не може да ме свали от поста

Нанесоха побой на общински охранител при опит за палеж на частна пералня

СГС потвърди присъдата на Константин Каменаров от 1 година и 3 месеца затвор за шофиране с 1,6 промила алкохол

Осъдиха Северин Красимиров на 30 години затвор

Стартираха консултациите за Общинска стратегия за развитието на културата 2019-2029

Ученици събраха 9000 лева за бездомни кучета

Зам.-министър поема биопроизводството, плодовете и зеленчуците

Григор в битка за топ 50

Национален координационен съвет контролира морбилито, болните са вече 463

Съдът в Кърджали върна шофьорската книжка на Лютви Местан

Фенове и ръководства на „Ботев“ и „Локо“ (Пд) на среща в Общината за Голямата къща

Вицепрезидентът Илияна Йотова: Свръхрегулациите удавиха идеята за Европа

Двама влизат в затвора за обир на бензиностанция в Лясковец Апашите се маскирали, пребили служителя и отмъкнали 2140 лева

ЦСКА пълни „Армията“ за реванша с „Ботев“ (Пд)

Молдовецът бомбаджия призна за взрива на банкомати в София и Пловдив

Добрина Топалова, носител на национална награда „Даскал Ботьо Петков“ за 2018 г., пред „Труд“: Важно е как, а не дали родината вълнува учениците Деца и родители да кажат какви искат да са учителите – вдъхновени или чиновници

Наградата „Даскал Ботьо Петков“ се присъжда от 1998-а година на изявени български учители в класното и извънкласното обучение. Тази година се връчва за 20-и пореден път – на Добрина Топалова, учител по български език и литература в бургаското училище „Кирил и Методий“. Наградата е учредена от общонародната фондация „Христо Ботев“ и представлява плакет с образа на Ботьо Петков, изработен от художника и скулптор Георги Недялков, както и почетна грамота. Срещаме се с г-жа Топалова пред училището, в което преподава. На площада със същото име, в центъра на морския Бургас, срещу най-красивия храм на града – „Св.св. Кирил и Методий“. Ученици със светнали погледи проследяват любимата си учителка – шармантна, интелигентна и скромна. До началото на часовете има още време, а в близкия двор, в уютно кафене я чакат директорката на училището Снежана Няголова и няколко колеги. Това са си ритуали – преди началото на учебния ден, да приседнат за минути, за да обсъдят всичко, което се случва.

– Госпожо Топалова, призвание ли е да си учител?
– В идеалния случай си призован, воден. Ако не го усетиш в момента, в по-далечна перспектива куп неясни случайности започват да се нареждат като знаци… Завърших ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Първият ми работен ден бе в училище „Св. св. Кирил и Методий“, на площад „Св. св. Кирил и Методий“, срещу храм „Св. св. Кирил и Методий“ в Бургас. След години защитих дисертация във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“… И до днес работя в СУ „Св. св. Кирил и Методий“ – Бургас…

Първият ми час след завършването на университета. Замествам отсъстващ учител. Напълно непознат човек и заместник – тези обстоятелства имаха значение за учениците до третото ми изречение. На петото видях изненадано-възторжени погледи и разбрах, че пътуваме заедно. Някъде, където обстоятелствата нямат никаква тежест.. Просто стоях и говорех – не бях направила нищо особено от моя гледна точка. Но нещо се случваше и то беше много смислено. Явно беше достатъчно просто да съм там и да съм себе си.

Казват, че Бог непрекъснато ни говори, но ние не го чуваме. Сигурно и аз много пъти не съм го чувала, но тогава го чух. Не зная дали тогава съм приела с отворени обятия подарък от съдбата, дали аз съм се наградила по най-добрия начин, оставайки в тази професия. Но съм наясно, че не са много хората, които са имали толкова щастливо предопределен и недвусмислен избор.

– Изненада ли Ви наградата „Даскал Ботьо Петков“ и с какви чувства я приемате?
– Да, истински ме изненада… Разбрах, че до награждаването се стига чрез дълга процедура, в която първото предложение е дошло от колегите ми. Но аз нищо не знаех за това. А колегите знаят и за най-светлите, и за отчайващите мигове в работата ми… В този човешки кръг остават най-точните отпечатъци от професионалния ти живот и няма начин някой отвъд него да е по-наясно за цената им. Това ме трогна. Усещането колко сме заедно.

И още нещо. Смятам, че днес най-болната сфера е хуманитарната. Напрежението между простофилия и висока културност в обществото за мнозина все още е обвито в илюзия – конфликт, но… в периода на дипломатическите преговори. Но ако тези „оптимисти“ постоят няколко дни в училището, няма как да не усетят фронтова линия. Хуманитарната област, особено в училището, днес се нуждае от внимание и подкрепа. Такава би трябвало да е позицията на политическата, на гражданската отговорност в България. Точно като такъв жест възприемам учредената от Фондация „Христо Ботев“ награда на името на Ботьо Петков. И идеята, и осъществяването й правят чест на тази фондация. А аз искрено се надявам този жест да не остане самотен, да бъде последван.

– Уважаван ли е днес българският учител, както някога? Младите хора насочват ли се към тази професия и какво бихте казали на онези, които тепърва започват да вървят по трудния път на преподаването?
– Учителят винаги получава знаци за уважение и обич, ако умее да бъде учител, но професията твърде дълго е обезценявана като социален статус. Да се цени тази професия – азбучна истина е, че това е основен приоритет за всяко общество, което не желае „бъдеще страшно“ да жъне, ако използваме Вазовите думи.

Хората, които избират истински тази професия, знаят, че в нея се оцелява, ако имаш таланта да си удовлетворен от това, което си дал. Какво ще получиш в ответ на даденото, дали децата, които учиш сега, точно сега са готови да разберат какво точно им даваш, дали родителите им са готови за това, дали някога ще са готови, в кой точно момент от живота им … – тези въпроси не са част от необходимата храброст, за да останеш. Успехът в тази професия е относително нещо – високият резултат на изпит може и да не означава, че точно за този човек си сторил най-много. Смисълът на ученето не е измерим само в оценки, ако говорим за истинско разгръщане на личността.

За моя радост, вече десетина и повече от моите ученички заработиха като учителки. За тях нямам съмнения – те са там, където трябва. Но за преобладаващите днес попълнения в професията имам тревога – заради ниската летва при приема в хуманитарните специалности, заради често фрапиращите разлики в академичната компетентност, а и не само, между поколенията учители в българското училище…

– Според вас, изборът на автори в учебната програма удачен ли е, няма ли произведения, включени в нея, които са твърде далеч и неразбираеми за учениците?
– Няма такова нещо като идеална учебна програма, но всяка програма може да бъде гъвкава. Смятам, че има творби от световната литература, които не са удачно подбрани в учебната програма за гимназиалната степен. Мисля, че може да се обсъди заменянето им с такива, за които учителят прецени, че ще бъдат по-вълнуващи, по-достъпни за учениците му и работата върху тях би могла да е достатъчно ефективна за целите на литературното образование в съответната степен. Не е трудно да се предложат група творби, от които учителят би могъл да избере подходящата за конкретната група деца, с която работи.

– Събуждат ли още възрожденските поети и писатели патриотизма у учениците?
– Да, темата за родината ги вълнува. Но е много важно как тя стига до тях. Именно как, а не дали. Този въпрос породи полемики преди време и не бе достатъчно ясно осъзнат в публичното пространство – не става дума дали да изучаваме Вазов, а как да го изучаваме, за да остави това някаква диря от преживяване. Всяка любов трогва и въвлича в съпреживяване, тази към родината също, но тя трябва да е изречена на оня език, който стига без препятствия до сърцето на читателя, до детето читател в подходящата възраст.

Преди десетилетия всяко още неограмотено българче знаеше наизуст „Тоз, който падне…“ и храбро го рецитираше пред семейството си, на сцена… Някои наричат това „патриотично възпитание“ и изпитват носталгия по тия времена. Днес гимназистите се възторгват от „Но млъкни, сърце!“, от дълбокия плач на една душа, която търси спасението на вярата в „Тоз, който падне…“. И пожелават да научат наизуст същото четиристишие. Да, различно е, но аз не виждам нищо тревожно в това, напротив. Не само не е „важно“ невръстните българчета да произнасят думи, които не разбират, които не могат да преживеят, за удоволствие на роднините си или на „патриотични“ организации, а е крайно нежелателно.
Важно е да се осъзнае – една култура формира дълбоко човешкото същество, което я обитава, ако знае кога и как да покаже лицето си пред него.

– Много са критиките към българското образование, какво е вашето мнение за това?
– Училището може да бъде всякакво – както държавата го направи. Виждала съм тест за матура от 30-те години на ХХ век в България – той включваше и Ибсен. Как се случва? Културна политика, политика в образованието, критерии за образованост, учебни програми, кадрова политика, краен резултат. Така се случват нещата. Толкова е просто. И всичко е възможно.

Ето ви една илюстрация: обратно на всяка логика през последните години документацията в училището става все по-тежка, непрекъснато валят разпореждания за доклади, отчети, справки, справки, справки… Убийствен разход на човешка енергия във време на толкова тревожна криза в мотивацията за учене. Този факт говори ясно. Няма смисъл да коментирам политиката в образованието и кадровата политика.

Доброто училище за всяко дете е място за учене чрез творчество и изследователски приключения. Добрият учител е този, който може да вдъхнови децата, за да го преживеят именно така. Е, вдъхновени или чиновници?! Попитайте децата и родителите им какви ни предпочитат.

– По-малко ли четат децата и има ли наистина нещо стряскащо в това, че компютрите изместиха книгите?
– Децата днес четат в пъти по-малко или почти никак. Но не компютърът е опасност, а това, че все по-отрано децата са оставени на отглеждане пред компютъра, че възрастните „нямат време“ да общуват с децата си и не ги водят в изкуството на истинското общуване – това отрано прави компютърът, че вкъщи няма книги, че вечер Биг брадър избутва добрия филм, че жълтото бълва отвсякъде и изритва всичко чуждо в периферията…

Културната политика на обществото рано или късно става и културна политика на семейството, с някои изключения. А училището – за децата то неосъзнато преминава в категорията на „чужда“ културна среда, която се сили да ти наложи някакви свои, твърде екзотични за културната ти навичност ценности, като четене на книги. И нищо чудно да се роди и такъв абсурд – от училището най-откровено да се очаква да бъде самотен, но неуморен борец против подивяването…

Истинската грижа за културата на една нация се измерва най-точно чрез културния облик на поколенията, а не чрез отделни бляскави постижения. Каквито и да са световните тенденции.

– Какво ви дава вдъхновение за това да бъдете учител?
– Мога. Винаги има смисъл, дори когато не изглежда така. Смисъл.

 

Нашият гост
Добрина Топалова е завършила “Българска филология” във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. Живее и работи в Бургас като преподавател по български език и литература в училище “Св. св. Кирил и Методий”. Автор е на монографиите “Явлението Петя Дубарова. Митът за Поета” и “Прозата на Керана Ангелова: да си върнем Сътворението”, както и на многобройни публикации – рецензии, изследвания, статии – в периодични и научни издания. На 31-ви октомври, в Регионална библиотека “Пейо Яворов” в Бургас, ще й бъде връчена националната награда “Даскал Ботьо Петков”.

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (2)

  1. Учителите да са такиваа, че децата да не излизат неграмотни от училище!!!

  2. Поклон пред преподавателката Добрина Топалова! Поклон и пред някогашната ми преподавателка по български език и литература в Езиковата гимназия в Ловеч, незабравимата Хица Тодорова! Нея вече я няма на този свят, но тя завинаги остава в нащите сърца.

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.