- Училището Bialik Rogozin в Тел Авив се посещава от 1300 ученици от 51 различни държави, които изповядват различни религии и говорят на различни езици в домовете си. Te са основно деца на икономически емигранти, работници, бежанци и семейства, търсещи политическо убежище в Израел. Как се управлява едно такова училище с такова разнообразие от деца?

- Не го приемам за даденост това, че съм директор на такова училище. В Тел Авив карам мотор, където движението е много натоварено. Мога да стигна до училището по магистралата, или да избера да мина през квартала, в който живеят моите ученици, и всеки ден, без да се колебая, избирам да мина през квартала и да видя децата. Откъде идват, ако вали, дали имат чадър и топли дрехи. Дали в средата им има наркомани, проститутки. И тези деца да разберат, че ние за тях не сме само училище, а дом и семейство. Защото за моите деца, които идват от 50 различни държави и имат различни вярвания и религии, за тях няма друг вариант в живота. Те са един вид нерегистрирани деца, които никой не иска. Но правителството на Израел и общината на Тел Авив решиха да не задават твърде много въпроси. Да не питат „Защо сте дошли тук?“, „Откъде сте дошли?“ и т.н., а само да осигурят на тези деца най-добрите условия, в които да проявят своя потенциал. Разбира се, ние осъзнаваме, че не живеем в капсула и че около нас има общности, които не одобряват това, което правим.

 

- През какъв процес и какви препятствия преминахте при създаването и развитието на училището?

- Училището е създадено през 2004. По това време в Тел Авив има 5000 мигранти работници, повечето от които бели и жени. Те бяха добре приети. След 12 години в този район на Тел Авив има около половин милион мигранти и 80 хиляди бежанци. Повечето от тях са от Африка - Судан, Еритрея и Дарфур. Това изцяло промени демографската ситуация в тази област, имаше протести и прояви на расизъм, защото изведнъж започнаха да се появяват все повече чернокожи. Започнахме историята си с училище с 400 деца. И никой не знаеше какво да прави с тези деца. Никой не искаше да ги приеме. Ние ги приехме в нашето училище. В момента имаме 1300 ученици на възраст от 6 до 18 години. 43% от тях имат удостоверяващи документи и могат да останат в Израел. За всички останали съществува възможността да бъдат депортирани. Разбирате колко е труден този профил на ученика - ако говорим за мотивация на учениците, те си казват: „Защо ми е да уча, по-добре да отида да работя да изпращам пари на семейството си.“ Тези ученици страдат от прояви на расизъм, нямат здравни осигуровки, нямат разрешение да работят, понякога има проблеми в семействата им, понякога се налага при отсъствие на бащата синът да се грижи за семейството.

 

- Казахте, че над 50% от децата във вашето училище са с неуредени документи и е трудно да бъдат мотивирани да се развиват в Израел, след като не знаят дали ще останат в държавата. Как мотивирате тези деца да се стараят в клас?

- Много е трудно, защото може би те нямат бъдеще в Израел, но ние им казваме: Слушайте, не знаем какво ще се случи, но ситуацията е, че сега сте тук и трябва да се броите да постигнете максимума на възможностите си. Даваме им добри примери за успели хора, които също са чужденци, които им показват, че може да станат нещо в този свят и си струва да работят усилено.

 

- С какви методи помогнахте на децата да постигнат резултат от 96% успеваемост на матурите, след като в началото на дейността на училището резултатът е бил едва 28%?

- В нашето училище вярваме, че всяко дете е способно да постига отлични резултати поне по един предмет. Насърчаваме детето да се изявява в областта, в която е най-силно, и след това му показваме как може да повтори тези постижения и в други области. Когато едно дете е много добро на футбол например и не посещава училище, тогава работим заедно с треньора му. Повечето ни ученици са от Африка и са много добри атлети. За тях създадохме отбор за бягане на дълги разстояния и станахме шампиони в Израел.

Сега ще отделя минутка за ентусиазма на директора. Министерството на образованието ми се обади и ми каза: „Не е добра идея момичетата ви да участват в състезанието в Израел, защото, ако спечелят, няма да има възможност да представят страната на първенство в чужбина. Идеята беше моя да отстоявам това нещо. Защото тук говорим за ранни възможности. Убедих израелските институции, децата участваха и спечелиха. И тогава трябваше да се преборя, за да им осигурят паспорт за международните игри в Китай. Когато говорим за мечти, просто си представете - 6 невероятни чернокожи момичета от Судан, които за първи път се качват в самолет в живота си, пътуват до Китай, за първи път отиват в хотел. Родителите се противопоставиха на това, а накрая срещнахме отпор дори от китайците, които не искаха да ги пуснат в страната си. Но ние не се отказахме, те играха и се класираха на 14-о място от 35 страни в света. С тези усилия, които положихме, им дадохме да разберат, че се борим за тях.

 

- Как решихте да се занимавате с образование?

- Бях театрален актьор, бях много известен. Работих и с групи деца и възрастни със специални нужди в психиатрия, в затвор. И накрая осъзнах, че ако искам да направя нещо хубаво в този свят, да направя промяна, изкуството е добро, но трябва да се добави и още нещо. Започнах да се обучавам как да интегрирам изкуство и образование. 7 г. управлявах училище в Тел Авив, в което, ако говорим за равенство, там интегрирахме незрящи ученици. Когато правиш букет с незрящи ученици, разбираш, че дори небето не е граница за това, което може да се направи.

 

- Има ли разлика в степента на интеграция и успехи в обучението между различните етнически групи деца във вашето училище?

- Зависи много от миналото на децата. Ако си дете на имигрант, дошъл със самолет в страната, е едно. Когато говорим за бежанци обаче, те са отвличани, измъчвани, умират по пътя от Судан дотук. Така че в началото при работата с такива деца е много по- трудно. Така че няма значение дали си бял или черен, каква е етническата ти принадлежност, а какво си преживял.

 

- Как обединявате в общност деца от толкова много различни страни?

- Деца от 51 различни държави показват, че могат да живеят в мир на едно място. Ако си от Турция и си кюрд или мюсюлманин, няма проблем, може да бъдете врагове навън, но в училище не може да се биете един друг, вие сте съученици. Трябва да се биете един за друг, а не един с друг. Това се опитваме да им покажем. Ако ги попитаме дали имат приятели само от своята раса или страна - не, всяко дете в училището ни има приятели отвсякъде по света.

Имаме принцип на продължителност. Това означава да отваряме училището от 7,30 сутринта до 22 вечерта. Училището е един вид общностен център за децата. Отваряме училището и за родителите - учим ги на език и на това какво е да бъдеш родител в западния свят.

 

- Как приобщавате децата към културата на страната ви?

- Не искаме да променяме имената на децата и традицията им, а напротив - приемаме ги и ги насърчаваме да изявяват своята традиция и култура и да привнасят тези неща в училище. В България също сигурно имате малцинства - ако им осигурите пространство, сцена, за техните традиции и култура, това не би притеснило да са български граждани.

Ние учим децата на израелската култура, но е необходимо това да е балансирано с тяхната култура. Уважаваме всички официални религиозни празници на децата, а те - нашите. Някои от тях не харесват Израел, но същевременно участват заедно с родителите си в церемония на училището по отбелязването на годишнината от смъртта на израелски войници.

 

- Как поддържате дисциплината в училището?

- Можем да отстраняваме ученици от училище, но можем да прилагаме и по-креативни наказания. Приготвяхме карнавал подобен за този за Хелоуин, но две деца се сбиха. Викнах ги в кабинета си и им казах че ще получат наказание, за което просто не са си представяли. Казах им: „Слушайте внимателно - утре точно в 7 да сте тук в кабинета.“ Направих драматична пауза и им казах да носят костюми и да посрещат учениците, идващи в училището. Дадох им да се смеят, но знаех, че е наказание, защото в тези костюми е много топло.

Въпреки че изглеждам като много мил, добър, чаровен човек, аз съм и много стриктен. Позволявам в училището толкова гъвкавост и креативност, защото основната структура е много ясна. Ясно е какво може да се прави и какво не. Понякога трудността при въвеждането на дисциплина е при работата с учителите, защото понякога те обичат да показват състрадание към децата. Те си казват - има деца, които са преживели толкова много, какво да изискваме от тях. Аз също разбирам, че са преживели много, но въпреки това трябва да ги научим например да идват навреме на училище, а след това и на работа. Трябва да бъде ясно, че ако само показваме състрадание, няма да им помогнем. Трябва и да ги окуражаваме, да създадем и връзка на взаимност - „аз влагам усилия в теб, но искам и от теб усилия“.

 

Нашият гост:

Ели Нехама има бакалавърска степен по драматични и театрални изкуства от университета в Тел Авив през 1990 г., и успешно се реализира като актьор. През 2001-ва той завършва магистратура по интегриране на изкуствата в образователния процес, а през 2003-та получава и диплома за управление на образователни институции. Между 2003 и 2010 г. е директор на израелското училище A.D. Gordon School. През 2011-а става директор на училището Bialik Rogozin. През 2015 г. израелското списание Time Out го поставя сред 100-те най-влиятелни личности в Тел Авив. През 2011 г. за ръководеното от него училище Bialik Rogozin е създаден филмът Strangers No More, който печели „Оскар“.