Историкът академик Георги Марков пред „Труд“: 100 години след Ньойския диктат още е в сила сателитният ни синдром

Имаме добри дипломати, но грешна външна политика

Дни преди 100-годишнината от Ньойския договор – една от най-черните дати в новата българска история, си припомняме отново защо и как се стигна до него. Успяхме ли ние българите и политиците ни най-вече да си вземем поука от грешките, коя е причината все да търсим закрила от Големия брат, който и да е той. По тези въпроси разговаряме с акад. Георги Марков.

– Навършват се 100 години след една от най-черните дати в новата ни българска история – на 27 ноември 1919 г. е подписан Ньойският договор между победителите в Първата световна война и България. Макар и цял век след това, раните ни не са зараснали още – така ли е, академик Марков?
– Това е наистина много тъжен спомен, раните от него кървят и до сега, защото Ньойският договор всъщност е един диктат. Това не е договор, защото няма преговори, а просто Великите сили и техните съюзници от Съглашението налагат условия, които са крайно несправедливи, и които ще доведат 20 години след това до Втората световна война. Въпреки че тогава председателят на конференцията в Париж Клемансо, заявява, че това е последната война. Точно тази Версайска система от договори, както е известна, уреди причините за следващата световна война.

– Защо?
– Защото не може това, което е несправедливо за един народ, да бъде справедливо за друг. И нашият народ преживя своето поредно национално крушение. След 1913 г., въпреки победите в битките по бойните полета, България загуби Първата световна война заедно със своите съюзници. Ньойският договор е наказанието за погрешния избор от лятото на 1915 г., когато цар Фердинанд и правителството на Васил Радославов вкарват България във войната на страната на Централните сили. А това става, защото Берлин и Виена обещават повече, отколкото страните от Антантата.

– През тези 100 години историята показва, че българските политици не винаги правят най-добрия избор и той често е грешният. Коя е причината за това?
– Българската външна политика от 140 години страда от сателитен синдром. Залага на една Велика сила, като си въобразява, че тя ще е вечна и непобедима. Заложи на Кайзеровия райх и загуби Първата световна, заложи на Третия райх – той се сгромоляса и ние загубихме и Втората световна война, на царска Русия – и тя изчезна преди повече от 100 години, после имаше един велик Съветски съюз – и той изчезна преди близо 30 години. Сега отново сателитният ни синдром е в сила. Въпреки, че сме в ЕС, ние залагаме на Чичо Сам от САЩ. Ето сега министър-председателят Борисов ще посети Белия дом и ще се ръкува с Доналд Тръмп, тъй като реши да купи самолетите. Не бива да се залага само на една Велика сила, дори на една империя, защото империите не са вечни. Единствената, която възкръсна, е Китай – Поднебесната империя.

– Това ли е фаталният грях на българската външна политика?
– Да, това е. Избират по-лесната политика – когато буквално заявяваш подчинение на началника. Спомням си Тодор Живков през 1970 г., когато беше отбелязана 100-годишнината от рождението на Ленин, и той заяви в Москва пред целия свят: „Който не обича Съветския съюз, той не обича България“. И поради това Живков беше 33 години на власт. Със Съветския съюз загубихме Студената война. Поуката от тези 140 г. българска външна политика е, че сателитният синдром не носи нищо добро. Така че ние спечелихме битките по бойните полета на Балканите, но Германия загуби войната на Западния фронт. А Ньойският диктат е един лош превод на Версайския договор.

– Неизбежна ли беше трагедията от Ньой, академик Марков?
– Да. Намесата ни, изборът ни беше погрешен. Защото през лятото на 1915 г., известно като българското лято в международните отношения, и двете коалиции се борят за българския меч на Балканите и наддават за него. Но цар Фердинанд и премиерът Васил Радославов са двете основни фигури за избора ни на страната на Германия. В този търг за българския меч те залагат на този, който предлага повече, а не на този, който може да спечели войната.

– Могло ли е да се предвиди, че Германия няма да спечели войната?
– Могло е, защото много гласове в българската политика и наши военачалници са заявявали: „Да, германската армия е най-добрата в света като въоръжение, дисциплина, тактика и стратегия. Но Германия няма ресурси да спечели войната срещу останалата част на света“. Германия и в двете световни войни беше обречена. Вижте – това е война на моторите и машините, а Германия няма нефт, няма петрол, какви машини? Разчитали са на изворите в Румъния при Плоещ. Но с намесата на Щатите през 1917 г. съдбата на Германия вече е обречена. Защото и тогава САЩ са най-голямата индустриална сила. Те произвеждат много повече военна техника, отколкото Германия и всичките u съюзници. Да не говорим за такива империи като Британската и Френската със своите колониални войски. Та нашите дядовци за пръв път виждат чернокожи на Южния фронт. Срещу нас се бият не само армиите на Франция и Великобритания, но има и руски дивизии, има и колониални войски от Занзибар, от Сенегал, от Австралия, от Нова Зеландия, от целия свят. Как може ние да спечелим тази война!

– Ньойският погром върху България ще изчисляваме още дълги години, но да кажем какво губим след него?
– Териториалните ни загуби са големи. Това са повече от 11 000 квадратни км и 2 милиона население. В Париж с Ньойския диктат се потвърждава несправедливостта на Букурещкия договор от 1913 г. – първото ни национално крушение във Втората Балканска война. Надеждата ни е била този път България в съюз с Германия да постигне своето национално обединение. Тя не само не го постига, но претърпява още едно. Вътре в пределите на Царство България избухва и гражданска война. Настъпва разделение на нацията в свободна България. В края на Първата световна война през септември 1918 г. във Владая, дори в съвсем близката Горна баня – българи започват да убиват българи. И така в ход е жестока изтребителна гражданска война. Ето как освен че губим своето национално обединение, в самата българска държава настъпва национално разединение.

– Моралните последствия от тази национална катастрофа не изглеждат ли по-страшни, акад. Марков, защото те са факт и днес?
– Да, така е. Много по-силна е болката от въпроса защо и как, кой е виновен. Цар Фердинанд абдикира в полза на сина си. И цар Борис III изпада в изключително трудно положение. Той има на главата си корона от тръни, както се казва, а не корона от диаманти. Васил Радославов – другият виновник, и той заминава за Германия. Стамболийски прави държавен съд, който да се разправи с виновниците. Той обаче го използва, за да се разправи със своите политически противници и със старите политически партии. Днес омразата и разделението продължават, макар и в друг аспект.

– Колкото и жертви да даваме, колкото и големи победи да имаме, се оказва, че Великите сили решават всичко, нали?
– Да, и от там е този пораженчески синдром, който и днес е в сила за нас. Каквото и да правим, каквито и победи да имаме, Великите сили решават нашата съдба. И затова дайте сега да си изберем една Велика сила – това е логиката на политиците ни. Изгонихме Дядо Иван, за да дойде Чичо Сам, образно казано. Това го има и днес. Ние не вярваме в собствените си сили. А тогава сме вярвали, че можем да постигнем национално обединение. Но след националните крушения казваме: „Добре де, 200 000 жертви, млади мъже загиват, за какво беше това?“.

– Казвали сте, че след черния за нас Ньойския договор българи са палели свещи в църквите и се молели да се върне Османската власт… Наистина ли отчаянието е стигало дотам?
– Да, македонските българи го правят, казвали са: „То стана пaо-лошо от турско“ и са палели свещи да се върне османската власт. Защото тогава македонските българи са били признати като нация, имали са македонски училища, читалища и изведнъж Сърбия и Гърция завземат черквите, унищожават българските книги и българските училища стават техни, прогонват нашите митрополити. Вардарска Македония я обявяват за Южна Сърбия. Принцът регент Александър държи една реч в Скопие в края на 1918 година пред нашите първенци и казва: „Ей разберете, понеже и Бог е сърбин, трябва да станете прави сърби“. Те казват, че няма българи. А гръцкият министър-председател Венизелос е по-изтънчен по византийски. Той обявява българите за българогласни елини. Казва, че това са елини, които са забравили майчиния език. Бодат им езика с карфица, когато проговорят български. Истината е, че става по-лошо от турско.

– Поетът Стоян Михайловски публикува след Ньойския договор едно писмо, което буквално разтърсва и днес, когато го четеш. Той нарича българския войник „гигант мечоносец“, а сравнява нашия държавник и дипломат с нищожно джудже, запъртък, две педи чиляк. И изригва с думите си: „Народите плащат за некадърността на своите първенци – бездарни държавници и дипломати“. Прав ли е?
– Абсолютно е прав този мрачен мислител и философ, написал химна „Върви, народе възродени!“, в определенията си за политиците. Но първо трябва да правим разлика между външна политика и дипломация. От шестте столици на европейските сили петима наши пълномощни министри – 1914-1915 г. – предупреждават, че Германия ще загуби войната. Само Димитър Ризов се обажда от Берлин, че Германия ще я спечели. Дипломатите предупреждават, но външната политика се решава тук. Така че ние имаме добри дипломати, но лоши политици. Българските политици не заслужават подвизите на българския войник. Вместо да използват подвизите му, за да направят печеливша дипломация, те се обричат докрай с Големия брат, както сега казват. А Големият брат ни доведе няколко пъти до национални крушения.

– Известно е от историята, че Великите държави не обичат „самоунижението, нископоклонството, подлизурството в своите противници“ – пак думи на Михайловски. Ние обаче се кланяме доземи, за днес – да не говорим. А „Daily News“ окачестви и оцени така това покланяне тогава: „Нима личното достойнство и личното достолепие са качества, неизвестни на бреговете на долния Дунав?“…
– Западните политици на Великобритания, Франция и САЩ имат имперско мислене. Те мислят стратегически в една далечна перспектива. Това е липсвало на българските политици, които нямат усета, че когато се борим за нашия национален идеал, трябва да влезем и в кожата на онези отсреща – да се разбере какво допускат и какво отказват. Има емоции в българската външна политика, желаното се взима за действително и идва сателитния синдром. Самоунижението ни, нископоклонството ни дразнят, а големите сили уважават тези, които имат гордост, самопочит и т. н.

– Още се помни как хиляди българи отиват под прозореца на Иван Вазов, за да чуят какво ще им каже той. Не отиват под прозорците на политиците, а на мъдреца Вазов.
– Тогава на балкона на Министерския съвет се появяват някои министри, те мислят, че народът отива под техния балкон, но те отиват под балкона на къщата на Вазов, който въпреки националната трагедия им казва: „Вярвайте в едно по-добро бъдеще, България ще преуспее, няма да загине“. Днес нямаме такъв морален авторитет като патриарха на българската литература тогава. Вазов, който днешните властимащи искат да ревизират в учебниците по литература, дори да изхвърлят… Днес нямаме Ньойски диктат, светът е объркан и все сме на ръба на противопоставянето. Но въпреки всички тези проблеми, българският народ има още нещо възрожденско у себе си.

– Пълноправен член сме на ЕС, а имаме ли достатъчна тежест в Европа?
– Българските държавници трябва да имат и национално, и човешко достойнство. Трябва да умеят да кажат „Не“. Унизително е един български политик да се прекланя пред Големия брат. Великите сили като видят някой послушен сателит, не го ценят. Крайно време е да престанат да се фукат с тези портрети – „аз и папата, аз и Макрон, аз и кралицата“… Да си се снимат с големците, но да си сложат фотосите в албума, а не по рафтовете и стените. Тогава ще имат авторитет и в страната, и навън. Трябва да умеят, когато е необходимо, да казат: „Извинете, но ние сме на друго мнение“.

– Простихме ли се с мечтата на българите за национално обединение?
– Трябва да има идеал за духовно обединение на българите. Дори без да се променят граници да защитим интересите на българите и извън тях. Намаляваме в пределите на българската държава, но навън са милиони. Трябва да има духовно обединение в името на българите. България и българите не бива да се противопоставят. За това, че те са извън днешните ни граници, вина имат политиците. Продължаваме да преживяваме резултатите на националните ни крушения не само на техните годишнини. Нужно е да говорим за тях, защото те се чуват. Македония е последица от нашето национално крушение. Няма как да загърбим историята. Тя носи горчиви поуки, които можем да извлечем – най-вече от Ньойския диктат.

Нашият гост
Георги Марков е роден в Пловдив през 1946 г. Завършва история в Алма Матер. Специализира в Института за европейска история в Майнц, ФРГ. Професор, д-р на историческите науки, академик от 2008 г. От 1993 г. до началото на 2012 г. е директор на Института по история при БАН. Автор на десетки книги и учебници, студии и монографии.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.