И до днес в „жълти“ медии се лансира откровената лъжа, че  Васил Левски е осъден на смърт заради убийство

Присъдата е по конкретни текстове, третиращи дейността на Левски като начало на въоръжено въстание срещу чуждата власт

Процесът и смъртната присъда на Васил Левски привличат вниманието на историци, писатели, публицисти, журналисти… Неразбирането и повърхностното отношение към същността на процеса в София в края на 1872 – началото на 1873 г. често води до погрешни изводи. Сред малкото конкретни изследвания се откроява монографията на бившия конституционен съдия доц. Маргарита Златарева „Юридически поглед към процеса на Васил Дякон Левски“ (2020 г.), където събитията са анализирани професионално и задълбочено.

Изследването на съдия Маргарита Златарева - Юридически поглед към Процеса на Васил Дякон Левски, 2020 г.

Левски е изправен пред извънредната правителствената комисия в София на 5/17 януари 1873 г. Според османското законодателство, което се отличава от днешните правни „стандарти“, разследването същевременно е и съдебен процес.

Разпитите, на които е подложен Левски, са по-скоро протоколни, тъй като комисията разполага с „арсенал“ от доказателства, вкл. документи, писма и оръжие, придобити при разкритията в Тетевен и Орхание/Ботевград. Водачът на българската революция не търси „милост“, а прави откровено политически изявления: „Занятието ми е да облекчавам положението на българите, за да им давам упование…“; „Възложиха ми да обнадеждавам цяла България…“ И подчертава, че комитетската организация е създадена както за борба с тираничната османска власт, така и заради защитата на изконните български земи: „… Сърбия, Влашко, Черна гора и Гърция са готови да заграбят България – затова, за да не дадем земята си…“

Правителствената комисия не е в състояние да обори доводите на Апостола. Напротив, бърза да се залови за конкретните „състави“ на обвинението, както и да омаловажи мащабите на политическото брожение на българите пред дипломатите на „Великите сили“, чуждата преса и т.н. Османската държава мобилизира цялата си репресивна мощ (полиция, армия, съдебни органи) срещу Левски и неговите съратници – ясно свидетелство за изключителната значимост на дейността на Апостола. М. Златарева изяснява същността на разследването, проведено от две последователни комисии  – първата, сформирана от местните власти в София начело с Мазхар паша, и втората, изпратена от самото правителство в Цариград и снабдена с извънредни пълномощия. „Процесът срещу Васил Левски и другите осъдени съзаклятници – заключава съдия Златарева,– е с политически характер…“, а властите се стремят да парират действията на изгражданата от Левски „държава в държавата“.

Нека обърнем внимание на един „детайл“, който е почти непознат на широката публика – Левски и близките му съратници не изключват и мирен вариант за освобождението на България! Откриваме този „нюанс“ в показанията на Димитър Общи и Анастас Попхинов, но той се „прокрадва“ и в други свидетелства, вкл. в изявления на самия Левски.  Ето какво казва Общи: „Всички ще работим две–три години, да се съберат пари, да се купи оръжие, да се приготви барут и куршуми. И тогава, след като всичко това е готово, ще се свика общо голямо събрание – и в Букурещ, и тук, в България. В тия събрания ще се тегли жребий – кой да занесе в Истанбул мазбата [изложение], която ще се изготви. В тая мазбата ще изложим: да се изпълни постановлението на Парижкия договор, сключен през 1856 г., ако това не се приеме, тогава ще се запалят всички села, та всички да се принудят да избягат с челядта си по планините. Ония, които могат да носят оръжие, да грабнат оръжието. И всички или да измрат, или да спечелят с оръжие…“ Според някои съвременници Левски е казвал: „Желанието на комитета е следното. Ще изложим на най-напред със заявление до държавата, че данъците ни са големи… Че преди години е обещала нещо, ще потърсим обещаното… Ще съберем пари, ще купим оръжие и ще се бием…“

За разлика от други тогавашни дейци, Левски никога не агитирал с басни за помощта на „московците“, „братята“ сърби и тем подобни… Разбира се, този план го няма във вестниците на Каравелов, а и посветени в него са били ограничен брой дейци. Дори и да изглежда хипотетично, развитието на такъв „сценарий“ е будело опасения сред членовете на комисията – най-вероятно по-големи в сравнение с разкритията за „чисто“ военните аспекти на революционното движение. 

Резултатите от дейността на комисията са предизвестени и това е било ясно за Левски. Неговото поведение е ръководено от стремежа да опази в максимална степен дейците на организацията. По време на очните ставки запазва желязно присъствие на духа и не се подава на справедливия гняв, който със сигурност е бушувал в душата му… Напротив, лидерът на „Привременното правителство в Българско“ се стреми да защити и онези, които от малодушие и неопитност правят признание след признание… Левски говори от висотата на национален политически водач, който има морално превъзходство над иначе авторитетните членове на комисията и тираничната Османска империя. 

Левски е осъден на смърт заради своята антидържавна от гледна точка на чуждата власт дейност според текстовете на чл. 55, 56, 57, 66, 67 и 174 от наказателния кодекс. Ето какво пише в заключителния протокол на комисията от 14/26 януари 1873 г.: „… Дякон Левски е влязъл в България с бунтовнически намерения, като е подбуждал населението да въстане с оръжие против Османската държава за придобиване на права; че под негово лично главатарство /…/, освен че е предприел разни бунтовнически деяния, но е изпълнявал точно възложената му дейност, като е държал пред селяните, събрани в селските училища, речи, издавал е печатни брошури под название „Комитетски устави“, и е подбуждал населението към въстание. Като последствие от това подбудителство и насърчаване, образували са се бунтовнически комитети и куриерски служби и са се събирали много парични помощи под предлог да се купува оръжие. От заловената негова кореспонденция се установява положително, че той е кореспондирал относно бунта с някои бунтовници и разбойници в Сърбия и Влашко, че споменатият Дякон Левски е източникът и инициаторът на замисления бунт…“ 

Нека още подчертаем – смъртната присъда не е заради убийството на Стойчо, слугата на ловешкия чорбаджия Денчо Халача, както лекомислено твърдят звани и незвани „капацитети“… Според наказателния кодекс подобно деяние се наказва с 15 години в окови, но и то в случая е третирано не като криминален акт, а като политическо убийство. Процесът и присъдите срещу Левски и неговите съратници ангажират висшите държавни и военни служби на държавата. Начело на комисията е председателят на Държавния съвет на Османската империя генерал Али Саиб паша, две години по-късно главнокомандващ армията! Заедно с него е Шакир бей от Генералния щаб. Смъртната присъда, постановена от комисията, е обсъдена от самия Министерски съвет, който я потвърждава на 21 януари / 2 февруари 1873 г. На 22 януари / 3 февруари 1873 г. султан Абдул Азис подписва решението за екзекуцията на Апостола, изпълнена на 6/18 февруари 1873 г. недалече от мястото, където след Освобождението е изграден неговият паметник в София. 

Смъртната присъда е категорично свидетелство за изключителната значимост на постигнатото от Васил Левски – стратег и организатор на конспиративна мрежа от комитети, чиято цел е възкресяването на българската държава след пет века чуждо господство. Тази истина е осъзната от управляващия елит на Османската империя, от консулите на „Великите сили“, от раждащото се във все още поробена България гражданско общество. Мрежата от комитети, изградена само за около две години, обединява „… всяка класа, пол, занятие...“ според поетичното, но вярно определение на Вазов. На преден план са представителите на „средната класа“ и интелигенцията – търговци, предприемачи, занаятчии, учители, свещеници, лекари ... Дейността на Левски и неговите съратници е в основата на Априлското въстание – онази „революция морална и с оръжие“, която поставя „Българския въпрос“ пред цивилизования свят, води до Руско-турската Освободителна война и нашето Освобождение.