Отговорност за престъпното управление на монарха носи и българската политическа прослойка

Царят абдикира преди 100 години – на 3 октомври 1918 г.

Управлението на Фердинанд е оценявано от цялата историческа и мемоарна литература като изключително пагубно и разрушително за България, а политиката му по време на трите войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна, като некадърна, хазартна, престъпна и предателска. Тези констатации са потвърдени и в мотивите на съда, разследващ причините и виновниците за националните катастрофи. Само монархическият имунитет, наложен с неписан закон от епохата на абсолютните монархии, го спасява от най-тежката наказателна санкция.

Фердинанд не успя да стане „император на „Нова Византия“, нито да помогне на Германия в крайно агресивните й амбиции да стане първа сила на планетата. В преследването на тези налудничави цели той проигра безвъзвратно и престъпно невероятно благоприятните възможности за обединението на българския народ. А с неговото оттегляне от престола „настъпва края на една епоха, нравствено най-мизерна и политически най-ужасна.“ Това твърди големият изследовател Петър Тодоров в двутомника си „Погромите на България“.

Единодушна, крайно отрицателна оценка на неговото управление дават най-видни историци, политици, близкото до него обкръжение, както и целият български народ. За Фердинанд историята е отредила мястото на персона, причинила неизмерими и непоправими вреди на България. Затова всякакви усилия на неговите наследници да оспорят престъпното му поведение по време на войната 1912-1918 г. са не само напразни, но и абсурдни. Никой и с нищо не може да заличи, пренебрегне или фалшифицира петте чудовищни престъпни акта, които извършва Фердинанд през този съдбовен период.

Първият престъпен акт. Според чл. 4 от тайната конвенция между България и Сърбия, подписана на 9 юни 1912 г. във Варна, изрично се казва: „Ако България и Сърбия ...обявят война на Турция, то всяка от тях трябва да изпрати 100 000 човека на Вардар...“

В навечерието на войната - 15 септември, се случва нещо невероятно. Подписва се ново споразумение, според което „цялата сръбска армия ще действа на македонския военен театър, а целокупната българска армия ще действа в долината на Марица.“

Смайващо и недопустимо военно и политическо късогледство. България сама предоставя невероятно благоприятната възможност на Сърбия да завладее цяла Вардарска Македония и да измами българската страна. Освен това българската армия се изправя срещу 400-450-хилядна турска армия, докато Сърбия и Гърция воюват срещу 70 000 турски войски, дислоцирани в Македония.

Грубата намеса на Фердинанд при съгласуване на съюзните договори и военни съглашения със Сърбия и Гърция е маниакалната му амбиция за величие и слава. Лаврите от една победоносна война ще бъдат приписани единствено на българския цар. Освен славата, той се страхува, че чуждо военно присъствие би осуетило плановете му за завладяването на Цариград и провъзгласяването му за император на „Нова Византия“.

В резултат на това „престъпно безумие“, както го наричат съвременниците, България дава пет пъти повече жертви от трите й съюзника, но получава седем пъти по-малко територии от Македония.

Втори престъпен акт. Армията на Османската империя е сразена само за 28 дни и Високата порта моли за мир. В резултат на безпримерния героизъм в краката на българския войник е най- мракобесната империя, от която столетия трепери континента. Европа е смаяна от подвига и воинските качества на българската армия. Европейските столици са доволни от българските победи, защото Балканската война няма да предизвика по-голям военен конфликт, за който великите сили не са готови. Българското правителство е във възторг. На България се гарантира територия от 171 хил. кв. километра с широк излаз на Бяло море и линията Мидия - Енос. Единственият недоволен обаче е Фердинанд. Той дори е гневен на турската молба за мир, защото иска война, за да завладее Цариград и да се провъзгласи за император.

Само 12 дни след тежка кръвопролитна битка българската армия е хвърлена в нова, още по-страшна, и то по изричното нареждане на Фердинанд. „Да се нападнат час по-скоро турците при Чаталджа“ е категоричен той, грубо и безцеремонно пренебрегвайки мнението на щаба на армията, според когото:

1. Духът на войниците, поради лоша прехрана и болести, е сериозно понижен;

2. Липсва тежка артилерия, крайно необходима срещу силно укрепените позиции на Чаталджа;

3. Санитарното състояние е лошо;

4. Трета армия все още не е пристигнала от фронта;

5. Българската армия няма план за водене на бойните действия и не разполага със сведения за неприятелските позиции.

Фердинанд не желае и да чуе за изложените аргументи. Обсебен от грандомания и налудничави амбиции, той лично разпорежда на един от неговите генерали – заместник-главнокомандващия ген. М. Савов, да се атакува Чаталджа. Бутонът на поредния безумен акт е натиснат. Генералите Радко Димитриев и Иван Фичев са единодушни. „Нашият цар е луд“. Резултатите са очаквани. Българската армия претърпява първият неуспех в Балканската война. А България губи невероятната възможност да приключи с обединението на българския народ.

Поведението на Фердинанд в тази фаза на Балканската война, според основни разпоредби на наказателното право, трябва да се квалифицират като изключително тежко престъпление срещу българската държава.

Трети престъпен акт. По настояване на великите сили в Лондон започват преговори с участието на четирите балкански съюзници и Турция. Европа полага усилия да ограничи ескалирането на конфликта, което е в интерес на целия континент. По нареждане на Фердинанд България прекъсва преговорите за мир, защото монархът иска още война и ...Цариград. Въпреки новите десетки хиляди нови жертви на фронта, българската страна не само не получава нищо повече от това, което й е предложено от големите европейски държави, но е изправена пред реалната заплаха да загуби всичко.

Тази поредна недопустима и крайно некомпетентна намеса на Кобурга при воденето на военните операции и преговорите за мир не може да има друга правна квалификация освен пореден престъпен акт.

Четвърто престъпно безумие. „Високомерието, злобата и чувството за мъст окончателно замътняват съзнанието на Фердинанд, който с дадената на 16 юни 1913 г. заповед за нападение на съюзниците, хвърля България във война на четири фронта - безпрецедентен случай в световната история.

България е разгромена, унижена и разпокъсана. Както винаги, победителите не страдат от сантиментални чувства и най-малко изпитват състрадание към победените. Алчността им е задоволена на сто процента, а грабежът „узаконен“ от Букурещкия договор. Фердинанд проиграва всичко, което може да се проиграе с поредното престъпно деяние.

Пети престъпен акт. Лицемерието и митът, че Фердинанд служел на българските национални интереси, рухва, когато той предлага България за съюзник на Австро-Унгария и Германия. А в началото на войната вече е съгласуван лично от него договора с Германия. Въпреки категоричното мнение на най-авторитетните български генерали и почти всички пълномощни министри, че Германия ще загуби войната, Фердинанд вкарва България в Тройния съюз. При съотношение на силите четири държави срещу целия свят, втората национална катастрофа бе неизбежна. Това му деяние не може да има друга квалификация от юридическа гледна точка освен престъпление срещу държавата и то при крайно отегчаващи вината обстоятелства. Тъй като тази престъпна дейност се извършва многократно от едно и също лице, т.е. Фердинанд, то той трябва да бъде третиран като престъпник рецидивист.

Защо Фердинанд не бе детрониран от престола още през 1913 г. , а му бе дадена възможност да доунищожи докрай плодовете на българското оръжие и да погребе завинаги националните идеали на българския народ? Блестящ отговор на този въпрос дава Добри Ганчев, негов учител по български език. „Не зная за какво ще го споменават (Фердинанд) грядущите поколения, ала ние, които преживяхме погрома, доживяхме туй страшно падение – ние няма да го забравим. Фердинандовата самозабрава се крепеше върху нашето унижение пред него. Нашата сервилност, нашата робска покорност и послушност издигнаха този неуравновесен тип. Мигахме пред самодоволството му, пред глупешките му махове, дори и пред пороците му.“

Смразяваща констатация, която не се нуждае от коментар. Тя потвърждава обаче, че отговорност за престъпното управление на Фердинанд носи и българската политическа прослойка, а не българските генерали, както твърдят някои днешни фалшификатори на историята. Неоспорим факт е, че благодарение на българската армия и нейното командване бе спасена дори в последните дни на Първата световна война, не само честта на България, но и нейното съществуване.