Мачовете и спортът по телевизията днес, понеделник, 20 януари 2020

На 20 януари 2020 да почерпят

Дневен хороскоп на Алена за понеделник, 20.01.2020

Властелинът на екрана 100 г. от рождението на гения на киното Федерико Фелини

Предотвратиха опит за бягство от затвор край Амстердам

Филтрите за комини дават чист въздух на София Ефективността им е 80% и се усеща веднага. 100 устройства са спестили 1.5 тона вредни емисии за по-малко от година, предстои монтажът на общо 2000

Водата за Перник – без риск за София Вместо да източват язовира, ще захранват града

Вижте акцентите в броя на вестник „Труд“ в понеделник, 20 януари 2020

Емил Димитров: Да се прекара водата от „Мало Бучино“ до Перник е едно изключително голямо начинание

За демократите обвиненията срещу Тръмп са неоспорими Президентът играе голф във Флорида

Купуваме летни ваканции у нас с 40 на сто намаление

АТАКА с 5 въпроса към БСП за вота на недоверие

Тенис под дима от пожарите

Повече пари за реклама на наше вино в Китай Увеличават помощта само за бутилки със защитено наименование или произход

Путин се похвали с напредък по Либия Конференция в Берлин събра над 10 световни лидери

Мариус Куркински: Стоянка трябва да се изучава в НАТФИЗ

С незабравимата Стоянка Мутафова

Срамота е да се заменят думи в „Под игото”

За мен киното свърши с последния филм на Бергман

Чистата, земна любов ни е дадена като предчувствие за небесната

– Мариус, на 21-ви декември ще представиш сборен моноспектакъл „Мариус – 50” в зала „Арена Армеец”. Какво ти споделят хората, които вече са имали възможността да го гледат в Пловдив и Варна?
– Това е сбор от всички мои 11 моноспектакли през годините – от „Дон Жуан” до „Черното пиле”. За отзивите ми е трудно да говоря, защото още съм в предпремиерно настроение, но за мен беше много важно, че във Варна, където се качих на сцена за първи път още 10-годишен, се получи докосване с публиката и достигане до душите на хората. Много ме развълнуваха думите на едно момиче, което ми призна, че иска да стане артистка: „Разбрах всичко, което каза – всяка една дума!” Видях просълзените є очи, начина, по който тя го произнесе и дълбочината, до която бе стигнало в сърцето є – това за мен беше изключителна рецензия.

– Как се възстановяваш след такова представление?
– Нямам нужда да се възстановявам, защото на сцената ти даваш енергия, но също така я получаваш от хората и има съпричастност. В средата, в която живеем, не знам откъде хората намират сили за такова уважение към изкуството. Голямо благодаря на публиката – на хората от България, защото аз играя само тук и основно за българи. Като знам какъв е животът, се покланям пред тяхното желание за духовност, за будност и надежда. Тези хора са убедени, че е важен животът на душата, на семейството, а не всичко останало… От това аз съм просто потресен – от публиката!

– Твоят филм „Засукан свят” по разказа на Хайтов също предизвика голям интерес…
– Премиерата е през февруари, а преди това беше показан само за „Киномания”. Винаги съм имал голям респект към Хайтов, защото от дете съм свидетел на начина, по който въздействат на народа филмите по негов сценарий като „Козият рог” и „Капитан Петко войвода”. Още като започнах да чета „Диви разкази”, разбрах, че това ще бъде следващата ми работа. В „Засукан свят” сякаш чух гласа на дядо ми Стоян. Това беше ключ към този разказ, който е като обобщение на историята на малкия българин от XX век. Моят дядо е участвал във войните и в почти всичко, през което преминава и героят. Имах усещането, че сякаш съм репетирал тази роля цял живот. Това е моят втори филм и той е подкрепен от НФЦ и реализиран с прекрасен екип. Сценарист е Емил Бонев, а аз съм му съсценарист. Оператор е Иван Тонев, който е и продуцент на филма, а художник е уникалният Георги Тодоров-Жози.

– Научи ли се в този „засукан свят” да разпознаваш кое е за добро и кое за лошо и вярваш ли, че скоро ще дойде „бистрата вода”?
– Да, научих се, това е задължително за човек на тази възраст. Стана благодарение на вярата ми, която имам от дете, но вече съм повече в църквата и благодарение на хората там и начина, по който тя действа чрез Светия дух, имам като че ли повече познание – кое е за добро и кое не. Иначе бистрата вода непрекъснато идва, но като цяло съм повече песимист за България и за българския народ, който е много притиснат, измъчван и подложен на много директиви от чужди страни, а терорът над него продължава.

– Разделихме се с легендите Стефан Данаилов и Стоянка Мутафова. Какви са най-ярките ти спомени с тях?
– Най-напред, ще ги запомня, разбира се с техните роли. Мисля, че те са прекрасни и невероятни актьори, а също така при тях го има и съчетанието между талант и характер, което е много важно. Имал съм щастието да работя с тях. През 2000-та година Стефан Данаилов ме покани да поставя като режисьор един дипломен спектакъл на негови студенти във ВИТИЗ. Поставих „Годежът” на Метерлинк в „Сатирата”, а тогава той поиска и да играе със своя клас на сцената. Няма да забравя как се просълзяваше, когато репетираше със студентите – не само на репетициите, но и на спектаклите, той имаше този дар на сълзите. Работата с него беше фантастична, Бог да го прости, а Стефан идваше на репетиции преди всички и мога да кажа, че в него видях нещо, което на мен винаги ми е липсвало – един много смело впуснат в живота човек, но всъщност в себе си той беше като едно дете. А Стоянка също е гениален артист, с много голяма палитра и способност да направи много и различни роли.

– През февруари участва в честването на 70-годишния творчески юбилей на голямата ни актриса…
– Да, тя много ме обичаше, тогава изпълних „Песента на шута” и имах едно специално написано писмо до нея. След това, тя каза за мен думи, които рядко актьори казват за други актьори и няма да забравя това. Стоянка е човек от класа, бездна! Като млад артист ходех при нея в гримьорната просто да я гледам какво прави преди спектакъл и да се уча на движения, на ходене, на говорене, дори на мълчание зад кулисите. Дори сега – на последните є спектакли като „Госпожа стихийно бедствие” също ходех да се уча. Веднъж тя ми каза: „Ти си много „злобен” човек, като мене, а това е най-важното в театъра – ако не си злобен, няма да оцелееш!” Стоянка е и много умен, начетен човек, тя може да ми говори както за изкуство, така и за Фройд. Мисля, че нейните роли трябва да се запазят и във НАТФИЗ да има часове, в които те да се прожектират на младите.

– Какво мислиш за превода на „Под игото”?
– Това е срамота! Не знам какво са сменили, но просто всеки учител е длъжен да си направи труда, за да предаде на децата какво означава всяка една дума, за да могат тези деца да ги знаят, а след това да предадат и на техните деца. За мен това е престъпление. Езикознанието и всички тези книги трябва да останат така, както са ги написали и аз неслучайно запазвам всички думи на Хайтов, дори тези, които хората не могат да ги разберат съвсем. Където позволява, казвам какво означава дадена дума и това е – няма друго!

– Какво мислиш за съвременното комерсиално кино, пълно с екшън, насилие, голота и специални ефекти?
– Нищо не мисля – за мен киното свърши с последния филм на Бергман „Фани и Александър”. След Чаплин, Фелини, Тарковски и Бергман това вече не е киноизкуство, а нещо друго…

– Мерилин Монро е сред твоите екранни любимки, въпреки че често е подценявана като актриса?
– Тя не може да бъде подценявана, защото е една от големите актьорски маски в света, колкото и да не им се иска на много актьори. Чарли Чаплин например е първият завършен образ в киното и той е нещо като комиксов герой, само като видиш „Скитникът” и вече знаеш за какъв характер става въпрос. Мерилин Монро е втората такава ярка маска и първата сред жените в киното. Да ме извинят тези, които я подценяват, но това с две роли да си завладял света е красноречиво, а дори само „Някои предпочитат горещо” е достатъчно. Мерилин е съществото, което предизвиква всякакъв тип чувства – не само плътски, а и самата чиста любов в земния є вид – как изобщо може да бъде подценявана?! След нея идва Марлене Дитрих, а днес такава е Мадона. Друго разпознаваемо лице-маска е Майкъл Джексън, а за нас, българите, такъв е Тодор Колев, който също постигна това да бъде маска, както и Парцалев и Стоянка…

– Откриваш ли сред днешните актьори някой с подобна харизма?
– У нас има много таланти като например Велислав Павлов и Деян Донков, който е изключителен театрален актьор. Много харесвам също Иван Бърнев и Ани Пападополу. Гениални артисти за мен са Мая Новоселска, Мария Сапунджиева и Кръстю Лафазанов. Сред световните актьори, според мен няма по-добри от Антъни Хопкинс и Мерил Стрийп.

– Работил си с Лили Иванова и си участвал в клипа є „Ти не си за мен”. „Открадна” ли си нещо от нея?
– Ами аз много обичам Лили Иванова. Мисля, че песента е много хубава и клипът също. Малко е краен, но тя го хареса и фактът, че не го спря, за мене означава много. Много съм благодарен и за това, че имах възможността да запиша за нейния концерт това стихотворение – „Защо те обичам толкова много, а ти толкова малко мене…” и че по някакъв начин можахме да бъдем заедно на сцена. Иначе от Лили не може да се открадне – тя има изключителен талант и най-важното – притежава отдадеността към професията, смъртоносна отдаденост, просто болезнена. Калоянчев ми е разказвал – Бог да го прости, че е била същата и като млада. Останах приятно изненадан от това какво чувство за хумор има и колко радостен и комуникативен човек е.

– Най-забавният ти спомен с твои състуденти от НАТФИЗ?
– Сещам се, че във ВИТИЗ със сегашната Касиел Ноа-Ашер, която тогава беше Десислава Спасова, имахме интересни отношения. Например, когато излизахме да играем пред Коко Азарян и пред Тодор Колев, тя всеки път правеше някакви различни неща от репетираните и се стигаше до там, че аз просто подивявах. Аз много треперех, как ще се представя пред тях двамата, а заради тези неща се излагах и тогава от страх се е стигало до бой. Спомням си, че даже почнах да є блъскам главата в едно шкафче, а тя се смееше и викаше: „Не ме боли, не ме боли”. Беше ме докарала почти до изстъпление! (Смее се.)

– Категоричен ли си, че повече няма да записваш песни, въпреки успехите досега?
– Не съм категоричен, защото и сега в моноспектакъла имам и нов клип на „Ти-ри-ри-рам”. Хората много го харесаха, защото в него някак си съизмервам сегашния Мариус с тогавашния. Моят продуцент Кирил Кирилов ме накара да го направя и съм му благодарен за това. Той, понеже е в друга възрастова група, ми дава хубави съвети и виждам, че това работи.

– Твоят музикален албум се казва „Любовна война”. Война ли е любовта за теб, или би я описал по друг начин?
– Тогава наистина беше така, защото аз бях на 26-27 години, когато излезе този албум и бях много влюбен в един човек и просто воювах за любовта му. Беше любовна война, но в земния смисъл на думата – тази светската любов, но тя вече не съществува за мен и отдавна изчезна от живота ми. Преживях я във взаимност, когато точно му беше времето и беше много хубаво, но свърши и така и трябва. Любовта, ако е взаимна – може би е дадена като дар на хората, за да я усетят като далечен повей и предчувствие за небесната любов, но само ако е чиста.

– Любовта не е ли най-голямото вдъхновение в изкуството?
– Не. Много големи хора казват, че ако няма любов по време на процеса, не става. Аз не мога така – аз трябва да имам любов, между мен и това, което правя, между произведението и публиката. Има ли човек до мен, това вече е абсурд и всичко става на ръба, даже когато се съчетават нещата. Според мен трябва по едно нещо да прави човек, но има и хора, които се влюбват, женят се и остават заедно до края. Аз съм виждал това при баба ми и дядо ми, както и при майка ми и баща ми, но там няма шега – няма залитания, няма флиртове. Има такива хора и сега, убеден съм, но ние, които не можем така и не ни се е случвало така, ще си носим последиците.

– Виждаш ли спасение от озлоблението и агресията наоколо?
– Няма спасение без Господ, без вяра нищо няма! Сега може да кажат: „Ти ли се намери да говориш за това?” Ами, аз се намерих. Разбира се, православната църква си върши чудесно своята работа и всеки, който иска да потърси Бога, ще го намери при всеки свещеник, при когото отиде. Всичко е както трябва и разбира се, църквата не трябва да слиза при хората, а хората трябва да отидат да я търсят. не „Вяра и общество”, в което се говори много на тези теми.

– Най-ценният житейски урок от твоите учители Крикор Азарян и Тодор Колев?
– Последните думи на Крикор към мен бяха: „Моля ти се, само големи автори, никакъв компромис с материала, нищо непроверено през векове и през години.” Това бе завещание към мен по телефона, когато той вече беше много болен. А Тодор е един учебник, само като погледнеш целия му живот, да не говорим за филмите му… Имах и щастието той да ме допусне да му стана приятел и дори да играе в мое представление. Самото му посещение в живота ми е школа за мен.

– Вярваш ли в ангели и случват ли ти се чудеса?
– Как може да не вярваш! Човек, още при кръщението си получава ангел-хранител и той е с тебе винаги. На мен са ми се случвали чудеса, но това е нещо много лично.

– Какво пожелаваш за Новата година на всички българи?
– На децата пожелавам да почитат, слушат и уважават родителите си. На родителите – да имат сили да запазят семействата си и да устоят на външния натиск, а на вярващите – колкото се може по-рано да въвеждат децата си в църквата.

Нашият гост
Мариус Куркински се наложи като един от най-талантливите актьори и режисьори на театралната сцена. Още като ученик във Варна играе в театър „Щурче” на братя Райкови, където си партнира с Мария Сапунджиева и Лилия Маравиля. По-късно с Лилия стават и състуденти в един от най-звездните випуски на ВИТИЗ заедно с Камен Донев, Стефан Вълдобрев, Стефка Янорова, Койна Русева, Касиел Ноа-Ашер, Ева Тепавичарова и др. Мариус е носител на две награди „Икар” за главна мъжка роля в моноспектаклите „Сътресение” и „Български разкази”. Печели и „Икар” за поддържаща роля като Клавдий в „Хамлет”. Новият сборен моноспектакъл на Мариус вече се превърна в събитие и бе гледан от 2000 души в Пловдив и от над 3000 във Варна – скоро предстои и софийската му премиера.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.