Дневен хороскоп на Алена за петък, 22.11.2019

На 22 ноември 2019 да почерпят

Защо говорим и ходим насън

Нетаняху отрече обвиненията в корупция Израелският премиер заяви, че делото срещу него е равносилно на преврат

Търговската война на САЩ с Китай е пред въоръжен конфликт Това смята бившият държавен секретар Хенри Кисинджър

Сърбия и Русия в шпионска афера (обзор) Представител на Белград замеси и България

България поиска сътрудничество с всички европейски държави във връзка с борбата с трафика на културни ценности

„Грами”-тата прекалиха с политкоректността Номиниран е първият чернокож гей с №1 песен в САЩ

Отвлякоха инвалид без крака, за да проси в Европа Интерпол издирва Мариус Петков

Близо 5000 души са загинали заради морбили в Конго

17 години затвор за Черната вдовица от Бургас (обзор)

Отрова за мишки убила Стефан (обзор) Майката: Не приемам твърденията, на трите ми деца нямаше нищо

Вижте акцентите в броя на вестник „Труд“ в петък, 22 ноември 2019

Майки на деца с увреждания на протест срещу избора на Валери Симеонов за зам.-председател на НС

Хакерска атака срещу Галио Д Смениха паролата на фейсбук профила му

Многоликият Рупърт Евърет и неговите откровения пред „Труд“: Да живееш в миналото, е лукс, достоен само за актьорите

Когато преди четири години гледах с възторг Рупърт Евърет на Лондонска сцена в “Пигмалион”, едва ли бих могла да мечтая, че той ще участва в тазгодишния международен кинофестивал София филм фест. При това – заедно с носителя на 4 награди “Оскар” (за най-добър филм, сценарий, музика и костюми) за “Огнените колесници” (1981) – режисьора Хю Хъдсън. Двамата представиха лично най-новия си съвместен филм – “Алтамира”, с който на 19 март т.г. в кино “Люмиер” се закри основната програма на фестивала. Тази уникална среща с нашата публика преди и след прожекцията наистина се превърна в културно събитие. Въпросите не стихваха, а и отговорите бяха акуратни и откровени.

Навремето напуснах театралната зала в Лондон с извода: “Най-после виждам на живо актьор, роден за изискания репертоар на Оскар Уайлд.” Неслучайно той играе десетилетия наред този репертоар. Същевременно като режисьор в момента работи над филм със заглавие “Щастливият принц” за живота на ненадминатия британски гений на словото. За него е предизвикателство да снима самия себе си като изпълнител. Още не мога обаче да си отговоря на въпроса как е възможно Рупърт Евърет да изпълнява главната роля в “Пигмалион” осем пъти седмично, при това в течение на 6-7 месеца! Не зная дали наш актьор би намерил отговор на този въпрос.

“В зората на кариерата ми през 60-те години (а вече съм на 57!) светът беше съвсем различен – споделя актьорът. – Човешкото общуване бе живо, непосредствено, осезаемо, а не с компютри и смартфони. Романтиката реално съществуваше в съзнанието на хората и моите романтични герои се приемаха възторжено в големите, уютни, тъмни зали, в които прожекциите бяха предхождани от изпълнение на пиано. Сега, залисани в малкото екранче, няма да усетим кога ще ни нападнат отзад… Според мен най-голямата опасност в наши дни е нарушаването на нормалната връзка между хората – вече практически не общуваме. Виртуалният свят подменя реалния. Фейсбук, софтуерът ще унищожат човечеството, което ги е измислило. Скоро роботите ще ни изместят. Звучи кафкиански, но е истина. Крайно време е да я осъзнаем.”

Известно е, че в края на 70-те и началото на 80-те години чаровният британец работи като модел, също и като жиголо. Дебютира в киното в “Другата страна” на режисьора Франсис Мегай през 1984 г. , където си партнира с Колин Фърт, който му остава близък приятел до днес.

Следващата година участва във филма “Танцувай с непознат” на Майк Нюъл. В “Соло дует” на Андрей Кончаловски работи заедно с Лиъм Нийсъм. Незабравим е и героят му от “Хроника на една предизвестена смърт” – италианска екранизация по Маркес на известния Франческо Рози (1987). И въпреки че стремглаво се превръща в един от най-търсените британски актьори, той си остава все така неспокоен – не смирява острия си бунтарски нрав в постоянни “учтиви” сблъсъци с пресата и дори с феновете си, без да се притеснява от последствията. Бляскавата му кариера не пострадва дори от факта, че открито заявява сексуалните си пристрастия. Точно обратно, следва цикъл от още по-успешни роли в киното. През 1992 г. актьорът издава отчасти автобиографичния роман “Hello darling, are you working”, а 15 години по-късно излиза и втората му книга – “Red Carpets and other banana Skins”. Пет години по-късно Евърет постига своя “Еверест” в световен план с ролята си в “Сватбата на най-добрия ми приятел”, за която е номиниран за “Златен глобус” и БАФТА и удостоен с шест награди за най-добра поддържаща мъжка роля. Преобладаваща част от следващите му филмови изяви са в екранизации на класически произведения като “Идеалният мъж” (1999) и “Колко е важно да бъдеш сериозен” (2002) по Оскар Уайлд, както и прословутата роля на Оберон в “Сън в лятна нощ” (1999) на Шекспир. Незабравими са и кралските образи на актьора в “Да убиеш крал” (2003) и Stage Beauty (2004). Неговото умение да се превъплъщава в самодоволни, запомнящи се злодеи кулминира с ролята в “Инспектор Гаджет” (1999). А младите киномани се наслаждават на омагьосващия му глас в ролята на чаровния Принц в “Шрек 2” (2004)… Миналата година бяхме свидетели на магическото му преобразяване в “Домът на мисис Перигрин за чудати деца” (2016). И така: над 70 роли във филмовия портфейл; две книги и два музикални албума (през 80-те години). Сериозна кариера, улеснена от владеенето на няколко езика и значимата музикална култура!

– Как да се съхраним в такъв свят?
– Арнолд Шварценегер вече е остарял и не може да ни спаси. Трябва да си помогнем сами. Вероятно изкуството би могло да ни даде прозрение; да хвърли спасителен мост към бъдещето.

– Помогна ли ви киното да опознаете по-добре себе си и света край вас?
– Не. Мисля, че по-скоро съм резултат на личния си опит и на голямата литература. Възпитанието и образованието ми също са от значение. В детството си свирих на цигулка – цели 15 години, после – и на пиано. (Майка ми беше доста амбициозна.) По-късно това ме улесни при изграждане на някои образи в киното, макар че понякога имам дубльори – професионални музиканти.

– Помните ми първото си киноизживяване?
– Бях на 4 години, когато за пръв път гледах филм – “Мери Попинс” на Уолт Дисни. Оттогава вероятно съм спрял емоционалното си развитие! (Смях в залата)

– Кой герой от него искахте да бъдете?
– Със сигурност не Мери Попинс, макар че бях обсебен от филмовата магия, от американската визия за Лондон.

– Когато узря желанието ви да работите в киното, какво се случи с романтичния ви поглед към света?
– От този момент всичко тръгна надолу. Да се отдаваш на седмото изкуство, е все едно да пиеш наркотик… Обожавам и киното, и театъра; към телевизията съм по-въздържан.

– Какво ви “донесе” първата роля на екрана?
– Тотално разочарование – участвах в един телевизионен сериал. Опитът там ми приличаше на военна служба, за която не бях подготвен. Тогава не бях особено организиран. Известен бях повече като бунтар въпреки мъдрите уроци на бенедиктинските монаси в Ампълфорд Колидж. Като ученик в Central School of Speech and Drama в Лондон непрестанно спорех със своите учители и бях изключен от престижното училищ Така, че в телевизията ми се наложи дълго време да адаптирам фантазията си към шоубизнеса. Този процес за мен не беше безболезнен…

– Ако не бяхте станали актьор, бихте ли се отдали на писателското поприще?
– Да. Като актьор имам своите върхове и спадове. Така че писането за мен е спасение. Автор съм на няколко сценария. Сега и режисирам – минах от другата страна на камерата: това е любопитно предизвикателство. Човек трябва да е готов да променя себе си.

– А какво е за вас славата?
– Тя предизвиква по-скоро параноя. Все едно, че си взел парацетоген. От друга страна, хубаво е хората да те познават и харесват, но те си изграждат определена представа за теб и винаги трябва да отговаряш на нея. Понякога стремежът да си известен разкрива желанието ти да бъдеш различен от другите. Но това би могло да създаде пропаст между теб и останалите, което не е добре. Да си актьор, означава да си близо до хората. Така че славата в известен смисъл те отдалечава от тях. Както разбирате, получава се някакъв конфликт. А и понякога си мислиш, че си на върха, но всъщност е грешка, тъй като облаците са ти попречили да видиш правилно.

– Коя критика цените най-много?
– Откровената – на аудиторията в киното и в театъра.

– Отказвали ли сте роля?
– Рядко. Повечето предложения са добри и ги приемам.

– Имате ли любими роли?
– В театъра е по-лесно да говорим за любими роли, класическият репертоар изобилства с тях. В киното най-важното е качественият сценарий.

– Изключително интересен и сякаш нов за вас е хищническият образ на лицемерния йезуит отец Томас в последния филм “Алтамира” на Хю Хъдсън, адмириран дълго от софийската публика. Разбрах, че именно на нашия фестивал гледахте за първи път тази творба.
– Наистина е така. Ужасно съм зает в ежедневието. Отдавна не съм ходил на фестивал. Искрено се радвам, че харесвате превъплъщението ми в този двуличен представител на църквата, персонифициращ редица хора, които ни заобикалят всеки ден. Самият аз съм възпитан в подобна среда. В католическия манастир учихме прекалено обща история за произхода на света. Така, че ролята за мен бе вълнуваща. По принцип по-лесно е да играеш отрицателен персонаж. За изграждане на положителния е необходим по-голям талант.

– Основната тема в “Алтамира”се базира върху конфликта между науката и религията. Днес продължаваме да преживяваме последиците от този конфликт. Както казва главният герой дон Марселино (Антонио Бандерас): “Ние гледаме назад с телескопа на времето”, за да видим настоящето и бъдещето.
– Предпочитам да не се концентрирам върху миналото. Настоящето ни предлага огромни възможности.

– Строг режисьор ли е Хю Хъдсън?
– Не. Винаги е ясен и точен. Работата с него е много приятна, тъй като знае какво иска от екипа. Една от любимите ми творби е неговият филм “Революция”. Познаваме се от години.

– Имали ли сте проблеми с някой режисьор?
– Винаги имам…

– И с журналистите ли е така?
– Не точно, тъй като те не ми диктуват какво точно трябва да правя.

– Интересува ли ви политиката?
– В известен смисъл. По-скоро съм центрист. Лично аз бях против Брекзит. Чувствам се европеец в пълния смисъл на думата и категорично съм ЗА Европейския съюз. Повечето хора у нас не оценяват, че вече осмо десетилетие живеем в мир. А разпадането на Европа не вещае нищо добро.

*Авторката е доктор по кинознание.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.