НАТО: Мартенска измама за Кремъл

Обединението на Германия и разширяването на Алианса на изток напомнят защо Русия не може да се довери на Запада

През първата половина на март има две неприятни, но много поучителни събития. На 9-ти, се навършиха 28 години от началото на преговорите за обединението на Германия, а на 12-ти бе отбелязана 19-ата годишнина от присъединяването на Унгария, Полша и Чехия към Северноатлантическия алианс. Противно на мита за „съветската заплаха“, която принуждава бедните западни демокрации да се защитават от „червения агресор“, в глобалната шахматна игра на Студената война, белите фигури, винаги са във Вашингтон и в Брюксел.

Далеч преди края на Втората световна война, нашите довчерашни съюзници, Великобритания и САЩ, разработват плана „Немислимо“, в който се предвижда съвместна атака срещу Съветския съюз. И само осъзнаването на истинската сила на Червената армия, разгромила нацистите, принуди западните „партньори“ да изоставят своя план. Но само няколко месеца по-късно американците сериозно обмислят как да подложат СССР на атомна бомбардировка.

На 5 март 1946 г., произнасяйки своята известна реч във Фултън, Уинстън Чърчил всъщност обявява Съветския съюз и всички страни от социалистическия лагер за зараждащата се Студената война. На 4 април 1949 г. под егидата на САЩ е създаден насочения срещу СССР блок НАТО. И едва шест години по-късно на 14 май 1955 г. възниква неговият „отговор“ - Организацията на Варшавския договор.

На съвестта на Запада лежи и разделянето на Германия. САЩ, Великобритания и Франция, въпреки всички споразумения, саботират координацията със съветската страна за действията, предприети от тях в техните зони на окупация. Западът бави ликвидацията на военните заводи, затворя си очите за дейностите на нацистките организации и без обсъждане с Москва извършва определени икономически реформи. През май-септември 1949 г. под действителния патронаж на САЩ е създадена ФРГ. По този начин Вашингтон не оставя на съветските власти друг избор, освен да създаде противовес на проамериканската политическа формация. Така на територията на неговата окупационна зона се появява ГДР. Балансът на силите между НАТО и социалистическия лагер продължава повече от 30 години, до 80-те години на миналия век. Но всичко се променя с идването на власт в Съветския съюз на Михаил Горбачов, фанатично искащ „сприятеляване“ с евроатлантическата общност.

След избора на нов генерален секретар Западът „сондира“ въпроса за обединяването на ФРГ и ГДР, а през 1988 г. е взето решение да „хване бика за рогата“. Канцлерът Хелмут Кол пристига в Москва и предлага на Горбачов обединението на Германия и той принципно не възразява. Процесът започва. Съветският лидер можеше да запази статуквото и да откаже разговори за обединението или, в най-лошия случай, да предложи за одобрение огромна сметка в полза на Москва, но Горбачов не направи нито едното, нито другото ...

През 1989 г. диалогът между лидерите на СССР и ФРГ продължава. Почувствала слабостта на Москва, прозападната опозиция в ГДР рязко повишава своята активност. Започват бунтове. Държавният глава на ГДР Ерих Хонекер подава оставка. През март 1990 г. започват преговори по процедурата за обединение, а след по-малко от седмица, изборите за парламент на ГДР, се печелят от ХДС с 40%. За социалдемократите 22%. Лидерът на християндемократите Лотар де Мезиер става ръководител на правителството и през май подписва с Кол споразумение за създаване на единно икономическо пространство с ФРГ. През август е подписан и договорът за обединение на Германия. През септември ФРГ, ГДР и бившите членове на антихитлеристката коалиция формално уреждат отношенията си с Берлин. На 3 октомври 1990 г. ГДР престава да съществува и влиза в състава на ФРГ.

Защо Михаил Горбачов така сляпо и безотговорно действа? Или по-точно наивно. Гаранциите, че НАТО няма да се разширява на изток, съветският генерален секретар получава многократно, считано от 31 януари 1990 г. Това му бе обещано от германския външен министър Ханс-Дитрих Геншер и от американския държавен секретар Джеймс Бейкър, макар че подписани официални документи по този въпрос няма. За обещанията на ръководството на НАТО свидетелстват не само думите на съветските политици, но също така и документи, публикувани в края на 2017 г. от Архива на националната сигурност (National Security Archive) при университета Джордж Вашингтон. Представителите на Запада обещават да не се преместят и с един инч на изток. Но бързо нарушават обещанията си. Структурата на НАТО бе разширена в бившата територия на ГДР, а Вашингтон и Брюксел започнаха да „ухажват“ страните от Източна Европа, като им „помагат“ и при смяната на властта.

На 12 март 1999 г. бившите съюзници на СССР, Полша, Унгария и Чехия, стават членове на НАТО. Пет години по-късно, на 29 март 2004 г. България, Латвия, Литва, Румъния, Словакия, Естония и Словения последваха техния пример. Алиансът бомбардира и разделя приятелски настроената към Русия Югославия. Ето така на практика изглежда как Запада изпълнява поетите от него задължения.

През 2013-2014 г. в Украйна е извършен прозападен преврат. Според Владимир Путин, Вашингтон, под прикритието на „миротворческа реторика“, моли Москва, да окаже натиск върху законната киевска власт, че ще обещае да не използва армията срещу радикалите. Но вместо обещаните от Запада мирни преговори, на следващия ден в Украйна става силов преврат.

 

Опитват да размекнат мозъка на Москва

Не става ли същото сега с Русия, в опитите да й „размекнат мозъка“ с разговори за Минските споразумения? Докато ние се съгласяваме с твърденията на Запада, че за „Минск“ няма алтернатива, Порошенко открито говори пред блогъри, как възнамерява да осъществи, „чистка“ в Донбас, без амнистия, ако му се отдаде възможност да вкара в региона чуждестранните миротворци... Историята е прекрасна наука, даваща ни безценен опит. Днес тя буквално крещи към нас: „На Запада не може да се вярва. Никога и при никакви обстоятелства“.

(Превод Павел Павлов, svpressa.ru)

Коментари

Задължително поле