В навечерието на 183-ата годишнина от рождението на Апостола да се замислим, особено в днешните тревожни дни

Ще остане завинаги другото име на политическата и човешката свобода

Ние сме щастлив народ, дори и да не го осъзнаваме. В многовековната ни история имаме впечатляващ пантеон от владетели, държавници, духовни водачи, военачалници, писатели, художници, учени, музиканти, стопански дейци... За нашата нация обаче „личност номер 1“ категорично е Васил Левски (1837-1873) - Апостола на Свободата, човекът, който е олицетворение на волята за свободен живот, демокрация и държавен просперитет. Преди години проф. Дойно Дойнов издаде книга с провокативното заглавие „Левски: най-ясната загадка“ (2012). Наистина, „загадката Левски“ е в това, че не можем или не искаме да проумеем неговите толкова ясни послания... Посланията на човека, решен да спечели „за цял народ“, но ако губи, да загуби „само мене си...“ В навечерието на 183-ата годишнина от рождението на Апостола да се замислим върху всичко това, особено в днешните тревожни дни.

Левски е стратег и създател на конспиративна мрежа от комитети, чиято цел е възкресяването, както пише самия той, „... на славната ни някога държава...“ Затова за българската нация Васил Левски е и ще си остане завинаги другото име на политическата и човешката свобода. След залавянето му един негов съратник възкликва: „Нямаме втори Левски на света!“ Друг е написал: „Загубваме най-добрия ни българин...“ Христо Ботев възпява Левски като най-свидния син на България, а Иван Вазов сравнява неговия нравствен подвиг със саможертвата на Спасителя...

В научната литература се прокарва идеята, че Левски е гениален организатор, но не е политик в пълния смисъл на думата. И че неуловимият конспиратор развива и реализира идеи, формулирани от други. Напротив, проследявайки живота и дейността на Апостола, можем да се убедим в неговия потенциал на политик - политик в автентичния и позитивен смисъл на това понятие. Левски съчетава в себе си вярата на християнския монах с мисленето на модерния човек, военната строгост с толерантността. В личността му са съчетани идеализмът и феноменалната смелост на бунтаря с прагматизма на организатора, харизмата на революционния проповедник с хладния разум на политическия анализатор. Левски е нямал условия и време, за да изложи своите възгледи в трактати или вестникарски статии - именно условия и време, а не защото не е притежавал „високо“ образование.

Не някой друг, а именно Левски формулира и осъществява на дело радикалната идея центърът на революцията да бъде изграден в самата България. Именно той проумява, че комитетите не трябва да бъдат „революционни кръжоци“ за подпомагане на чети (за тях наскоро разказахме в предишни броеве на „Труд“), а живата тъкан на революцията. Редно е да отбележим, че не толкова аналитичната мисъл на учените, колкото поетичната интуиция на Вазов разкрива политическата философия на Левски - в освободителната борба трябва да участва цялото общество: „богатий с парите, учений с умът“, „всяка възраст, класа, пол, занятие...“ Проф. Николай Генчев с право заключава: „Левски е можел да изпълни своята апостолска мисия само ако успее по новому и в съответствие с историческата обстановка да пресистематизира идейните и политическите доктрини на освободителното движение. И той се нагърбва чрез мисли и дела, опълчвайки се срещу старите авторитети и установените канони, да извърши тази гигантска работа...“ 

Левски и съратниците му по същество създават „революционерна партия“, както пишат някои техни съвременници. В организацията, изградена само за около две години, на преден план са средната класа и интелигенцията - търговци, предприемачи, занаятчии, учители, свещеници, лекари... Още от юношеските си години, когато с вуйчо си архимандрит Василий обикаля по градове и села, будният младеж получава преки впечатления от живота на възможно най-широките слоеве на българския народ с неговите вълнения, радости и неволи... Това дава на Левски, разбира се наред с вродения му и развит през годините интелект, решително предимство пред „учените глави“, „старите войводи“ и „кабинетните революционери“. Да не забравяме и неговата свръхчувствителност към всяка форма на несправедливост! Затова Левски е солидарен както с несгодите на „милия си род“, така и с онези на обикновените мюсюлмани, на другите балкански народи, на страдащите от царския режим поданици на Руската империя, с всеки ближен.

Левски посвещава живота си на високата цел българите да постигнат национално освобождение, да бъдат равни с други европейски народи. Той обаче не е заслепен от гръмките либерални послания. Онова, което го провокира най-много, е разминаването между думи и дела, особено европейската подкрепа за Османска Турция. В някои изказвания на Левски могат да се открият елементи на стопански протекционизъм, какъвто в свободна България виждаме при управлението на Стефан Стамболов. Българският революционен водач упреква султанското правителство, че дава привилегии на чужди капитали и компании. Същевременно „деспотско-тиранската“ държава безцеремонно отказва да даде на българите законните им права в собствената им страна.

Много е писано за идеологическия „профил“ на Левски - убеден демократ, но и строг, на моменти дори авторитарен ръководител, вярващ православен монах, който обаче както никой друг български водач е отявлен демократ и дори републиканец! Последното в условията на XIX в. е твърде необичайно за тогавашното общество, още повече в поробена България. Левски успява да съчетае традиционните български и християнски ценности с модерните европейски идеи, при това по естествен и „неконфликтен“ начин. Изследователите търсят неговите идейни „учители“ в лицето на по-образованите Иван Касабов и Любен Каравелов, контактите с които несъмнено имат значение за политическото израстване на Дякона. Често се забравя обаче, че той е получил своите първи уроци по свободолюбие и хуманизъм в родното Карлово, включително от „елинския учител“ Райно Попович, както и от своите учители в Стара Загора. Идеите за „свобода, равенство, братство“ са кредо за най-просветените представители на българското учителство. Политическите възгледи на Левски се превръщат в основа за различни спекулации, използвани за политическа употреба и от „леви“, и от „десни“...

Привързаността на Апостола към принципа на „вишегласието“ (демокрацията) и „народното управление“ (републиката) не би трябвало да бъдат тълкувани като безкритично копиране на европейските идеи. Постановката за „чиста република“, развивана от Левски, вероятно е повлияна и от изконната християнска традиция. Примерът на апостол Павел и Йоан Златоуст е залегнал дълбоко в душата на Дякона от най-младите му години. Затова той убеждава посветените в народното дело, че „... няма да бъде така в Българско...“, че свободната българска държава ще се управлява според справедливи и „свети“ закони. Именно това ще направи възможно братското съжителство с мюсюлмани, евреи и други етнокултурни групи. Тази държава трябва да се превърне в „... храм на правата свобода...“ - красива мечта и дори утопия, към която уж се стремим, но постоянно допускаме да бъде тъпкана от стари и нови клики, от самозвани спасители... А именно делата на Левски и неговите съратници са най-добрия ориентир за отдаденост на една справедлива кауза, за дисциплина и лична отговорност.

Утре всички българи - ако не физически, мислено и емоционално,- поне за миг ще бъдат в Карлово, в родния дом на Апостола, днес национален музей на неговото име. И, ако се замислим, ще се убедим в правотата на думите, че „... нямаме втори Левски на света...“ Не е ли показателно обаче, че всеки от нас има „своя Левски“?

Българският Апостол е личност със световни измерения и това се признава от чуждите изследователи, докосвали се до неговия живот и идеи. В мисълта на Апостола са споени онаследената библейска мъдрост с вярата в съзидателната сила на човека: „Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме...“ Да не забравяме и казаното от Левски, което звучи толкова актуално и днес - народът ни „... се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи...“