Днес липсва национална стратегия в културата

Известният оперен певец и режисьор проф. Павел Герджиков с изкуството си е обиколил всички континенти, стигнал е до най-високите етажи на театралната и музикалната йерархия. Преподава актьорско майсторство и оперна режисура от 50 години в Националната музикална академия. Винаги обаче гледа с известна самоирония на себе си.

За празника на братята Кирил и Методий разговаряме с него за глобализацията, състоянието на българската култура преди и след промените и как да съхраним езика и идентичността си.

- 24 май е един от най-светлите ни празници. И все пак - един тежък въпрос: застрашени ли са от претопяване българският език и култура?

- Да застрашени са, ако не се противим на неизбежната глобализация. А ние можем да се противим само ако се равняваме с останалите народи и страни със собственото си творчество литературно, театър, кино, музика, опера и т.н. Ако спрем да обръщаме внимание на сериозното, на задълбоченото, на изисканото, на класическото, са застрашени и неминуемо бавно ще изчезнат. Както се казва, корабът потъва по разписание.

- Вчера изпратихме голямата оперна певица Христина Ангелакова. Вие бяхте ли на опелото?

- Бях, да, разбира се. Изпратих я, Бог да я прости. Много ми е мъчно за нея. Българският оперен театър загуби едно от големите си оперни имена. Ние сме почти от едно поколение и още едно голямо дърво от моята гора падна и аз се чувствам ограбен и... не мога да намеря точната дума. Не знам къде отива човек, когато напусне грешната земя, но където и да е, й пожелавам душата й да е спокойна.

- Вие сте живата история на оперната музика в България. Публиката Ви познава като певец, режисьор и преподавател. Кой беше мигът, който насочи пътя Ви към музикалното поприще?

- Благодаря Ви, че ме наричате „жива история”, но аз съм „история” просто като свидетел и участник в музикалния процес от началото на 60-те години. Завърших гимназия през 1956 г., веднага постъпих в Музикалната академия и още от 1962 г. започнах работа в Софийската опера. Занимавах се с оперна, камерна и кантатно-ораториална музика, имах рецитали със симфонични оркестри – в меси, оратории, симфонии. Още 30-годишен започнах преподавателската си дейност в Музикалната академия. Като дете, родено в Кърджали, в детството не съм имал възможност да ходя на спектакли. Моята връзка с музиката бяха радиото и грамофона. Още на 5-6 години започнах да изучавам цигулка и пиано с частен учител. Не се откъсвах от радиото, слушах Тито Скипа, Зара Леандър... Към 10-годишна възраст вече бях сигурен, че ще бъда на сцена – с баба актриса и майка учителка; баща ми беше следвал архитектура, лелите ми бяха учили в Германия и Франция. Растях в културна среда, където се говореха чужди езици. Макар и рядко, в Кърджали гостуваха големи музиканти: помня цигуларката Недялка Симеонова, Васил Чернаев, квартет „Лечев”. Гостуваха Софийската и Пловдивската опера. А аз пеех в хор, свирех на цигулка, участвах в самодейна оперета. Завърших с отличен успех гимназия и ми дадоха стипендия да следвам минно инженерство в институт „Бауман” – Москва, но аз отказах. Веднага трябва да кажа, че от мен щеше да излезе най-некадърният инженер. На своя глава се подготвих за Музикалната академия и ме приеха.

- Как се разви кариерата Ви, кои бяха учителите Ви в голямото изкуство?

- Докато съм жив ще помня моите преподаватели: професорите Драган Кърджиев, Анна Тодорова, Илия Йосифов, Стоян Джуджев, Благой Мавров, Любомир Пипков. Тогава ректор беше проф. Марин Големинов, познавах проф. Панчо Владигеров, общувах с големи имена – проф. Христо Бръмбаров, проф. Георги Златев-Черкин. Като студент дебютирах в операта на Л. Пипков „Янините девет братя” – изиграх ролята на Георги Грозника (най-стария брат, въпреки че бях най-млад). Наскоро имаше нова премиера на тази творба – с нея Националната ни опера се представи в Большой театър. Беше ми приятно да видя новата постановка и се учудих каква смелост съм имал някога, за да изляза в тази роля... След дипломирането се явих на прослушване в Щатсопер в Берлин. На другия ден се явих в Лайпциг, където ми казаха, че веднага ще ме назначат, но аз реших да си помисля. Като се върнах в Берлин, ми се обадиха от Комишеопер, чийто шеф ме беше чул и ми предложи да бъда стажант там. На следващата година се обяви конкурс в Софийската опера и аз бях приет в състава. Оттогава до днес не съм скъсал с операта – 30 години като певец и режисьор, а днес присъствам в нея чрез студентите си.

- Как един певец се насочва към режисурата?

- Отидох към режисурата чрез преподавателската си работа по актьорско майсторство. През 70-те години бях изключително натоварен с оперните си изяви: по пет пъти на седмица пеех в спектакли, на всеки два месеца играех нова роля. Имал съм случай една роля да пея на три езика: на италиански, немски и руски. Отначало показвах на студентите, но скоро разбрах, че не трябва да показвам, а само да обяснявам. Работил съм с Вили Цанков – изключителен режисьор. Той също не показваше. Осъзнах, че трябва да насочвам актьора и той сам да търси формата, интонацията, подтекста. Нашата работа не е като в точните науки – изкуството не е уравнение или таблица. Хората са много различни: при някои нещата се лепят като ръкавица към ръката, а при други е по-трудно. При първата среща на актьора с режисьора винаги има опозиция: трябва време, за да повярваш на режисьора, да не му се сърдиш, когато ти прави забележка – той не влага нищо лично, а се опитва да реализира концепцията, която е в главата му. Заедно трябва да тръгнете и да създадете продукта. Големите режисьори оставят актьорите да импровизират. Същото е и с диригентите. Театърът и операта са колективни изкуства: даже и най-гениалната партитура няма никаква стойност, ако стои в чекмедже. Творбата трябва да бъде осъществена на сцена, но кой е отговорен? Актьорите, режисьорите, диригентите, хореографите... Ако имаше прераждане, пак бих се занимавал с това изкуство – един неизчерпаем процес – като вселената и божественото вдъхновение.

- Имате ли любима роля?

- Обичам оперната естетика на Моцарт. Аз съм българският певец, който е изпял най-много Моцартови роли, многократно и на различни езици: в „Сватбата на Фигаро”, „Дон Жуан”, „Отвличане от Сарая”, „Така правят всички жени”, „Вълшебната флейта”, „Бастиен и Бастиена”, „Коронационна меса”, „Реквием”, рецитали с негови песни. Пял съм италиански, немски и руски композитори. Специално внимание съм обръщал на българските композитори. Имам над 20 опери в репертоара си, няколкостотин песни, десетки меси и кантати, стотици записи.

- Припомнете някои от най-емблематичните спектакли през 60-те, 70-те, 80-те години.

- В този период Софийската опера беше в апогея си. Тя беше ансамблов театър от звезди! Трупата беше канена в много столици и оперни центрове. Участвал съм в доста гастроли, особено що се отнася до руския репертоар: „Хованщина” и „Борис Годунов” от Мусоргски, „Княз Игор” от Бородин, „Евгений Онегин” от Чайковски, „Златното петле” от Римски Корсаков... Още като млад артист през 60-те години гостувах в Париж – играхме „Княз Игор” в „Театър дьо Шанз-Елизе”. А в Москва участвах в „Антигона 43” на Л. Пипков и в „Пепеляшка” от Росини. Тогава представихме „Дон Карлос” и „Отело” с участието на Райна Кабаиванска и Никола Николов. През годините имах щастието да бъда партньор с ярки звезди от предходното поколение, както и с мои връстници: Любомир Бодуров, Димитър Петков, Александрина Милчева, Николай Гяуров, Никола Гюзелев, Надя Афеян, Юлия Винер, Лиляна Барева, Галя Йончева, Стоян Попов, Павел Куршумов, Асен Селимски. С останалите живи се виждаме редовно и пазим най-топли чувства! Годините ни са сериозни, времето издрасква лицата ни, но важното е да не допускаш бръчки по сърцето си.

- Как се отнасяше властта към музикалното изкуство тогава? А сега? Виждате ли разлика?

- На изкуството и на операта се обръщаше специално внимание. България се гордееше пред света с оперните си певци. Искам да направя уговорката, че не изпитвам никаква носталгия към соца. Но не мога да отричам всичко, което е било. В България освен много глупости, икономически и идеологически грешки, се случваха и доста добри неща – излизаха чудесни книги, правеха се качествени спектакли и филми. Трудът на хората на изкуството беше оценен високо. Днес просто няма отношение, работи се на парче. Ние нямаме културна стратегия. Оперните театри са в криза, едва оцеляват – идиотска система на отчитане на билети, смешни заплати, нула инвестиции в сграден фонд, непрекъсната липса на средства. Ще ви кажа един виц: „Един българин попитал швейцарец: вие защо имате адмирал, когато нямате излаз на море? А той отговорил: а вие защо имате министерство на културата?”

- Защо чалгата се наложи като предпочитана музика сред младите?

- Процесът беше продължителен: виждате тази агресия от медиите – чалга, реалити формати, пошли шоу програми, измислени ВИП-звезди. Това е отвратително и ще доведе до пълна интелектуална и културна деградация. В повечето европейски държави се работи целенасочено за поддържане на родното изкуство – чрез законодателство и частни инициативи. Най-културният министър на културата до днес продължава да бъде Георги Йорданов – абстрахирам се от политическия контекст. И сега той не пропуска събитие. Защото има вътрешна потребност. През последните 20 години не съм видял нито един от сегашните министри на оперен спектакъл или концерт. Процентът за култура е 0,5. Най-ниският в Европа. Докога?

- Помните ли, че в края на 20-век народът ни посочи на първо място българската оперна слава като най-голямото ни достижение?

- Днес нещата са крайно занемарени. Целият ни живот от сутрин до вечер е облъчен от Путин, Ердоган, Тръмп, мигранти, природни катаклизми, убийства и катастрофи, ядрени опасности... Е, стига толкова. Аз не подценявам тези опасности – от Адам и Ева светът е вървял през кризи, но винаги е имало изкуство, защото народът е имал нужда от него. Това е модус вивенди – начин на живот! Политическата класа обаче не може да го осъзнае. Нямам никаква симпатия към нито една велика сила: с еднакво недоверие и подозрение се отнасям към Москва, Вашингтон и Лондон...

- Кои имена според Вас начертаха престижната карта с наше участие на световната оперна сцена?

- Вече 10 години водя по програма „Христо Ботев” на БНР предаването „Срещи, гласове, съдби”. Правя го съвместно с музикалната редакторка Цветана Тончева. То е посветено на историята на оперния театър – от Христина Морфова до днес. Представям и известните, и не толкова популярните: има талантливи певци, които по различни причини не са влезли в светлината на медиите. Преди три десетилетия операта ни беше репертоарен театър – всяка година се играеха по 35-40 оперни заглавия и 10 балетни. Сега форматът е стаджоне. Не мисля, че това е най-подходящият формат. Преди публиката имаше възможност да се ограмотява чрез творби от различни периоди и националности. Сега репертоарното ветрило е доста стеснено. Но въпреки това има силни певци, добре поставени спектакли.

- Какви качества трябва да притежава един млад изпълнител, за да има успех на сцената?

- Препоръчвам им да четат, да ходят на театър и на изложби, да учат езици. Нека се интересуват от всичко - не само да произвеждат красиви тонове, а чрез тях да казват нещо. Ежедневно да си натоварват гласа. Когато пеят, да не маркират. „Глас от пеене не се губи, а от мълчание и маркиране ръждясва” – това казваше един мой професор. Важна е нотната грамотност – да придобият повече музикални сръчности. Да не разчитат толкова на интернет, а повече да свирят, да четат, да навлизат в интердисциплинарните сфери – философия, история, кино, естетика, балет, спорт, пък ако щете да се занимават и с кулинарно изкуство.

- Подготвяте мемоарна книга. Какво ще прочетем в нея?

- Аз считам себе си за млад човек на сериозна възраст... Това няма да са мемоари, а коментарна книга за оперния живот през моя поглед: наред с обективните процеси и факти, битуват и доста измислени, лъжливи представи. Дразня се, че има самозвани „специалисти”, които хабят хартия, преиначават историята. Аз съм бил участник в този процес и най-добре знам кога и къде съм успял. Няма човек, който постоянно да е успявал. Но винаги съм бил в равновесие със себе си – знам мястото си в българската музикална култура, запазил съм способността да се зарадвам на чуждия успех. Винаги мога да кажа: „Ето, този тук е успял!” Това ми дава самочувствие.

Нашият гост

Павел Герджиков е оперен певец, режисьор и педагог. Роден е на 21 май 1938 г. в Кърджали. Негова баба е актрисата Кина Герджикова - звезда на Народния театър в началото на ХХ в., роднина на Петко Славейков. По линия на Герджиковия род той е свързан с много интелектуални фамилии: с акад. Николай Райнов и Стефан Гечев. Прадядо му - Иван Герджиков, е депутат в Първото народно събрание на Източна Румелия. Младият Герджиков учи оперно пеене при Анна Тодорова и Илия Йосифов. Завършва ДМА (1961) и специализира в Берлин. Дебютира в Софийската опера 23-годишен. Има над 100 роли като солист, реализирал е десетки постановки като режисьор. Добре познат е на публиката от оперните театри в Париж, Виена, Мадрид, Неапол, Копенхаген, Белград. Носител е на редица държавни отличия: ордените “Стара планина” и “Св. св. Кирил и Методий”, наградите “Марин Големинов”, “Златен будилник” на БНР.