АБВ подкрепя въвеждането на религиозното образование в българските училища Партията изготвя проектозакон за въвеждането на патриотично и религиозно образование

Волен Сидеров напусна срещата в МС: Всичко изчистихме, всичко е наред, всичко е прекрасно

Енергийният министър Петкова: Без въглищните централи не можем да осигурим енергийната сигурност на страната Предприемат комплекс от мерки за стабилизиране на ТЕЦ „Марица изток 2“ ЕАД

Руски хакери тормозят Каруана?

Нинова: С 200% сигурност няма да съм водач на листата на БСП за евроизборите

Министър Ангелкова: Отчита се 4% ръст на нощувките в Пловдивско

Вътрешният министър Маринов посети полицията на Дубай

Започват номинациите за спортист и отбор на годината в Търговище

Прокуратурата няма да образува производство срещу Таско Ерменков Действията му не попадали в приложното поле на Наказателния кодекс

Кралев награди бронзовата медалистка от световното първенство по карате Ивет Горанова Състезателката спечели исторически първи медал за България от световно първенство по олимпийско карате

Симеон Сакскобургготски: Предсрочните избори са нормална практика, не бива да ни плашат

Привикаха депутатите от НФСБ на „Дондуков“ 1

Съдът потвърди присъда от 4 години затвор за смъртта на ученик, пресичал на зебра

БЕХ смени изпълнителния директор на АЕЦ „Козлодуй“

Нинова предлага намаляване на заплатите на политическия елит 543 лева по-малко за депутатите и пропорционално намаление за президента, премиера, министрите и омбудсмана

Оперният певец и режисьор проф. Павел Герджиков пред „Труд“: Глобализацията е на път да ни претопи Днес липсва национална стратегия в културата

Известният оперен певец и режисьор проф. Павел Герджиков с изкуството си е обиколил всички континенти, стигнал е до най-високите етажи на театралната и музикалната йерархия. Преподава актьорско майсторство и оперна режисура от 50 години в Националната музикална академия. Винаги обаче гледа с известна самоирония на себе си.

За празника на братята Кирил и Методий разговаряме с него за глобализацията, състоянието на българската култура преди и след промените и как да съхраним езика и идентичността си.

– 24 май е един от най-светлите ни празници. И все пак – един тежък въпрос: застрашени ли са от претопяване българският език и култура?
– Да застрашени са, ако не се противим на неизбежната глобализация. А ние можем да се противим само ако се равняваме с останалите народи и страни със собственото си творчество литературно, театър, кино, музика, опера и т.н. Ако спрем да обръщаме внимание на сериозното, на задълбоченото, на изисканото, на класическото, са застрашени и неминуемо бавно ще изчезнат. Както се казва, корабът потъва по разписание.

– Вчера изпратихме голямата оперна певица Христина Ангелакова. Вие бяхте ли на опелото?
– Бях, да, разбира се. Изпратих я, Бог да я прости. Много ми е мъчно за нея. Българският оперен театър загуби едно от големите си оперни имена. Ние сме почти от едно поколение и още едно голямо дърво от моята гора падна и аз се чувствам ограбен и… не мога да намеря точната дума. Не знам къде отива човек, когато напусне грешната земя, но където и да е, й пожелавам душата й да е спокойна.

– Вие сте живата история на оперната музика в България. Публиката Ви познава като певец, режисьор и преподавател. Кой беше мигът, който насочи пътя Ви към музикалното поприще?
– Благодаря Ви, че ме наричате „жива история”, но аз съм „история” просто като свидетел и участник в музикалния процес от началото на 60-те години. Завърших гимназия през 1956 г., веднага постъпих в Музикалната академия и още от 1962 г. започнах работа в Софийската опера. Занимавах се с оперна, камерна и кантатно-ораториална музика, имах рецитали със симфонични оркестри – в меси, оратории, симфонии. Още 30-годишен започнах преподавателската си дейност в Музикалната академия. Като дете, родено в Кърджали, в детството не съм имал възможност да ходя на спектакли. Моята връзка с музиката бяха радиото и грамофона. Още на 5-6 години започнах да изучавам цигулка и пиано с частен учител. Не се откъсвах от радиото, слушах Тито Скипа, Зара Леандър… Към 10-годишна възраст вече бях сигурен, че ще бъда на сцена – с баба актриса и майка учителка; баща ми беше следвал архитектура, лелите ми бяха учили в Германия и Франция. Растях в културна среда, където се говореха чужди езици. Макар и рядко, в Кърджали гостуваха големи музиканти: помня цигуларката Недялка Симеонова, Васил Чернаев, квартет „Лечев”. Гостуваха Софийската и Пловдивската опера. А аз пеех в хор, свирех на цигулка, участвах в самодейна оперета. Завърших с отличен успех гимназия и ми дадоха стипендия да следвам минно инженерство в институт „Бауман” – Москва, но аз отказах. Веднага трябва да кажа, че от мен щеше да излезе най-некадърният инженер. На своя глава се подготвих за Музикалната академия и ме приеха.

– Как се разви кариерата Ви, кои бяха учителите Ви в голямото изкуство?
– Докато съм жив ще помня моите преподаватели: професорите Драган Кърджиев, Анна Тодорова, Илия Йосифов, Стоян Джуджев, Благой Мавров, Любомир Пипков. Тогава ректор беше проф. Марин Големинов, познавах проф. Панчо Владигеров, общувах с големи имена – проф. Христо Бръмбаров, проф. Георги Златев-Черкин. Като студент дебютирах в операта на Л. Пипков „Янините девет братя” – изиграх ролята на Георги Грозника (най-стария брат, въпреки че бях най-млад). Наскоро имаше нова премиера на тази творба – с нея Националната ни опера се представи в Большой театър. Беше ми приятно да видя новата постановка и се учудих каква смелост съм имал някога, за да изляза в тази роля… След дипломирането се явих на прослушване в Щатсопер в Берлин. На другия ден се явих в Лайпциг, където ми казаха, че веднага ще ме назначат, но аз реших да си помисля. Като се върнах в Берлин, ми се обадиха от Комишеопер, чийто шеф ме беше чул и ми предложи да бъда стажант там. На следващата година се обяви конкурс в Софийската опера и аз бях приет в състава. Оттогава до днес не съм скъсал с операта – 30 години като певец и режисьор, а днес присъствам в нея чрез студентите си.

– Как един певец се насочва към режисурата?
– Отидох към режисурата чрез преподавателската си работа по актьорско майсторство. През 70-те години бях изключително натоварен с оперните си изяви: по пет пъти на седмица пеех в спектакли, на всеки два месеца играех нова роля. Имал съм случай една роля да пея на три езика: на италиански, немски и руски. Отначало показвах на студентите, но скоро разбрах, че не трябва да показвам, а само да обяснявам. Работил съм с Вили Цанков – изключителен режисьор. Той също не показваше. Осъзнах, че трябва да насочвам актьора и той сам да търси формата, интонацията, подтекста. Нашата работа не е като в точните науки – изкуството не е уравнение или таблица. Хората са много различни: при някои нещата се лепят като ръкавица към ръката, а при други е по-трудно. При първата среща на актьора с режисьора винаги има опозиция: трябва време, за да повярваш на режисьора, да не му се сърдиш, когато ти прави забележка – той не влага нищо лично, а се опитва да реализира концепцията, която е в главата му. Заедно трябва да тръгнете и да създадете продукта. Големите режисьори оставят актьорите да импровизират. Същото е и с диригентите. Театърът и операта са колективни изкуства: даже и най-гениалната партитура няма никаква стойност, ако стои в чекмедже. Творбата трябва да бъде осъществена на сцена, но кой е отговорен? Актьорите, режисьорите, диригентите, хореографите… Ако имаше прераждане, пак бих се занимавал с това изкуство – един неизчерпаем процес – като вселената и божественото вдъхновение.

– Имате ли любима роля?
– Обичам оперната естетика на Моцарт. Аз съм българският певец, който е изпял най-много Моцартови роли, многократно и на различни езици: в „Сватбата на Фигаро”, „Дон Жуан”, „Отвличане от Сарая”, „Така правят всички жени”, „Вълшебната флейта”, „Бастиен и Бастиена”, „Коронационна меса”, „Реквием”, рецитали с негови песни. Пял съм италиански, немски и руски композитори. Специално внимание съм обръщал на българските композитори. Имам над 20 опери в репертоара си, няколкостотин песни, десетки меси и кантати, стотици записи.

– Припомнете някои от най-емблематичните спектакли през 60-те, 70-те, 80-те години.
– В този период Софийската опера беше в апогея си. Тя беше ансамблов театър от звезди! Трупата беше канена в много столици и оперни центрове. Участвал съм в доста гастроли, особено що се отнася до руския репертоар: „Хованщина” и „Борис Годунов” от Мусоргски, „Княз Игор” от Бородин, „Евгений Онегин” от Чайковски, „Златното петле” от Римски Корсаков… Още като млад артист през 60-те години гостувах в Париж – играхме „Княз Игор” в „Театър дьо Шанз-Елизе”. А в Москва участвах в „Антигона 43” на Л. Пипков и в „Пепеляшка” от Росини. Тогава представихме „Дон Карлос” и „Отело” с участието на Райна Кабаиванска и Никола Николов. През годините имах щастието да бъда партньор с ярки звезди от предходното поколение, както и с мои връстници: Любомир Бодуров, Димитър Петков, Александрина Милчева, Николай Гяуров, Никола Гюзелев, Надя Афеян, Юлия Винер, Лиляна Барева, Галя Йончева, Стоян Попов, Павел Куршумов, Асен Селимски. С останалите живи се виждаме редовно и пазим най-топли чувства! Годините ни са сериозни, времето издрасква лицата ни, но важното е да не допускаш бръчки по сърцето си.

– Как се отнасяше властта към музикалното изкуство тогава? А сега? Виждате ли разлика?
– На изкуството и на операта се обръщаше специално внимание. България се гордееше пред света с оперните си певци. Искам да направя уговорката, че не изпитвам никаква носталгия към соца. Но не мога да отричам всичко, което е било. В България освен много глупости, икономически и идеологически грешки, се случваха и доста добри неща – излизаха чудесни книги, правеха се качествени спектакли и филми. Трудът на хората на изкуството беше оценен високо. Днес просто няма отношение, работи се на парче. Ние нямаме културна стратегия. Оперните театри са в криза, едва оцеляват – идиотска система на отчитане на билети, смешни заплати, нула инвестиции в сграден фонд, непрекъсната липса на средства. Ще ви кажа един виц: „Един българин попитал швейцарец: вие защо имате адмирал, когато нямате излаз на море? А той отговорил: а вие защо имате министерство на културата?”

– Защо чалгата се наложи като предпочитана музика сред младите?
– Процесът беше продължителен: виждате тази агресия от медиите – чалга, реалити формати, пошли шоу програми, измислени ВИП-звезди. Това е отвратително и ще доведе до пълна интелектуална и културна деградация. В повечето европейски държави се работи целенасочено за поддържане на родното изкуство – чрез законодателство и частни инициативи. Най-културният министър на културата до днес продължава да бъде Георги Йорданов – абстрахирам се от политическия контекст. И сега той не пропуска събитие. Защото има вътрешна потребност. През последните 20 години не съм видял нито един от сегашните министри на оперен спектакъл или концерт. Процентът за култура е 0,5. Най-ниският в Европа. Докога?

– Помните ли, че в края на 20-век народът ни посочи на първо място българската оперна слава като най-голямото ни достижение?
– Днес нещата са крайно занемарени. Целият ни живот от сутрин до вечер е облъчен от Путин, Ердоган, Тръмп, мигранти, природни катаклизми, убийства и катастрофи, ядрени опасности… Е, стига толкова. Аз не подценявам тези опасности – от Адам и Ева светът е вървял през кризи, но винаги е имало изкуство, защото народът е имал нужда от него. Това е модус вивенди – начин на живот! Политическата класа обаче не може да го осъзнае. Нямам никаква симпатия към нито една велика сила: с еднакво недоверие и подозрение се отнасям към Москва, Вашингтон и Лондон…

– Кои имена според Вас начертаха престижната карта с наше участие на световната оперна сцена?
– Вече 10 години водя по програма „Христо Ботев” на БНР предаването „Срещи, гласове, съдби”. Правя го съвместно с музикалната редакторка Цветана Тончева. То е посветено на историята на оперния театър – от Христина Морфова до днес. Представям и известните, и не толкова популярните: има талантливи певци, които по различни причини не са влезли в светлината на медиите. Преди три десетилетия операта ни беше репертоарен театър – всяка година се играеха по 35-40 оперни заглавия и 10 балетни. Сега форматът е стаджоне. Не мисля, че това е най-подходящият формат. Преди публиката имаше възможност да се ограмотява чрез творби от различни периоди и националности. Сега репертоарното ветрило е доста стеснено. Но въпреки това има силни певци, добре поставени спектакли.

– Какви качества трябва да притежава един млад изпълнител, за да има успех на сцената?
– Препоръчвам им да четат, да ходят на театър и на изложби, да учат езици. Нека се интересуват от всичко – не само да произвеждат красиви тонове, а чрез тях да казват нещо. Ежедневно да си натоварват гласа. Когато пеят, да не маркират. „Глас от пеене не се губи, а от мълчание и маркиране ръждясва” – това казваше един мой професор. Важна е нотната грамотност – да придобият повече музикални сръчности. Да не разчитат толкова на интернет, а повече да свирят, да четат, да навлизат в интердисциплинарните сфери – философия, история, кино, естетика, балет, спорт, пък ако щете да се занимават и с кулинарно изкуство.

– Подготвяте мемоарна книга. Какво ще прочетем в нея?
– Аз считам себе си за млад човек на сериозна възраст… Това няма да са мемоари, а коментарна книга за оперния живот през моя поглед: наред с обективните процеси и факти, битуват и доста измислени, лъжливи представи. Дразня се, че има самозвани „специалисти”, които хабят хартия, преиначават историята. Аз съм бил участник в този процес и най-добре знам кога и къде съм успял. Няма човек, който постоянно да е успявал. Но винаги съм бил в равновесие със себе си – знам мястото си в българската музикална култура, запазил съм способността да се зарадвам на чуждия успех. Винаги мога да кажа: „Ето, този тук е успял!” Това ми дава самочувствие.

 

Нашият гост

Павел Герджиков е оперен певец, режисьор и педагог. Роден е на 21 май 1938 г. в Кърджали. Негова баба е актрисата Кина Герджикова – звезда на Народния театър в началото на ХХ в., роднина на Петко Славейков. По линия на Герджиковия род той е свързан с много интелектуални фамилии: с акад. Николай Райнов и Стефан Гечев. Прадядо му – Иван Герджиков, е депутат в Първото народно събрание на Източна Румелия. Младият Герджиков учи оперно пеене при Анна Тодорова и Илия Йосифов. Завършва ДМА (1961) и специализира в Берлин. Дебютира в Софийската опера 23-годишен. Има над 100 роли като солист, реализирал е десетки постановки като режисьор. Добре познат е на публиката от оперните театри в Париж, Виена, Мадрид, Неапол, Копенхаген, Белград. Носител е на редица държавни отличия: ордените “Стара планина” и “Св. св. Кирил и Методий”, наградите “Марин Големинов”, “Златен будилник” на БНР.

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (1)

  1. Проф. Павел Герджиков е велик певец и интелектуалец. Интервюто е превъзходно. Само в едно не съм съгласен – най-културният министър на културата и до днес бил Георги Йорданов?! Добре, че е добавено „абстрахирам се от политическия контекст“. Познавам много добре Йорданов, работили сме на едно и също културно поприще. За него „политическият контекст“ беше решаващото и съсипа доста съдби. Този човек нямаше кадрова политика, всичко се решаваше по телефона.

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.