Документи на император Василий II са пореден „нож в сърцето на македонизма“

Църквата на югозападните ни съседи си „присвоява” на 12 ноември 2009 г. втора част в названието си

Вече съм разказвал на читателите на „Труд” за перипетиите си по време на моите експедиции във Вардарска Македония, която днес политиците нарекоха Северна Македония. Особено тежка бе работата ми в прочутата охридска църква „Св. София”, построена от княз Борис І Покръстител и основно преустроена за коронацията на цар Самуил през 997 г. Тогава тя става и патриаршеска катедрала, приютила прогонените от Велики Преслав, Дръстър и Средец български архипастири.

Тогава по стените на добавената през 1313-1314 г. Григориева галерия аз открих два непознати до момента надписа-графити на гръцки език. Те са врязани върху една от колоните и гласят: „Николау архиепископу вулгариас” и „Константину архиепископу вулгариас” (в превод: „От Николай, архиепископ на България” и „От Константин, архиепископ на България”). Така пред мен се появи въпросът за една православна епархия, която буди духовете и до днес.

Охридската архиепископия е един от най-интересните феномени в историята на Балканския полуостров. Без съмнение тя е пряка наследница на Българската патриаршия от времето на цар Самуил. С редица свои грамоти императорът-победител Василий ІІ й придава в духовно подчинение огромна част от земите на бившето Българско царство. 

Съдържанието на тези документи е поредният „нож в сърцето на македонизма”. „Много и големи са добрините – пише императорът-победител в грамотата от 1018/1019 г., - с които човеколюбивият Бог е дарявал през различни времена на нашето царство и които надминават всякакъв брой; а най-голямата от всички е, че ромейската държава се разшири и че държавата на българите мина под един ярем [с нея].” Ето защо той нарежда да се учреди нова архиепископия, която да замени Българската патриаршия. А през 1020 г. василевсът постановява „сегашният пресвети архиепископ да притежава и управлява всичките български епископства както и всички други градове, които бяха под властта на царете Петър и Самуил”. „Защото не без кръв, не без труд и пот, а с многогодишна упоритост и с божия помощ тая държава (българската – Н. О.) ни се подари в подчинение от Бога”. Определена е и пълната титла, която трябва да носят архиереите в Охрид – „архиепископи на цяла България”.

Неслучайно Василий ІІ ясно споменава цар Петър, син на Симеон Велики, заедно със Самуил. Тъй като е бил наясно каква е държавата, която е покорил, и защо носи прозвището Българоубиец! Ето защо той не желае да нарушава наредбите „на царстващите преди нас” и държи „сегашният пресвети архиепископ на България да има толкова голяма епархия, каквато и колкото голяма е била при цар Петър”.

Българин е бил и първият охридски архиепископ Йоан Дебърски (1019-1037). След него обаче за архиереи са ръкополагани изключително византийски духовници. Като „архиепископия на цяла България” Охридската епархия просъществува 749 години. През 1767 г. тя е закрита със султанска заповед и нейният диоцез е присъединен към Цариградската Вселенска патриаршия.

Ако обаче днес погледнем в „Уикипедия”, ще видим, че съвременната църква в Република Северна Македония носи дългото име Македонска православна църква-Охридска архиепископия. Втората част от това наименование църквата на югозападните ни съседи си „присвоява” на 12 ноември 2009 г., точно 28 години след излизането на Македония от рамките на Югославия.

Т. нар. Македонска православна църква (МПЦ) има същото порочно зачатие, като македонският език. Те са създадени и почти по едно и също време. През 1941-1944 г. Вардарска и Егейска Македония се намират в лоното на Българската православна църква. Инициативният комитет за учредяването на самостоятелна църква във вардарската част е свикан през октомври 1944 г., а на 13 ноември след предаването на Скопие от българската армия на югославските партизани, няколко местни свещеници се настаняват в опразнената сграда на Българската митрополия. Вече на 4 март 1945 г. църковно-народен събор взема решение за „възстановяване” на Охридската архиепископия, но вече като „национална“ Македонска църква. Така създаването на самостоятелна църква се явява продължение на акцията по създаването на македонския език в манастира „Прохор Пчински” от червените функционери през август 1944 г.

Следват обаче много препирни със Сръбската православна църква, под чиято опека са били вардарските области до 1941 г. Сръбските духовници опитват да се противопоставят на прекомерните македонски щения, но югославските комунисти за пореден път решават в полза на галеното дете на македонизма, създаден за да неутрализира българското влияние. Така на 19 юли 1959 г. отделната македонска архиепископия е потвърдена с обща литургия в Скопие между сръбския патриарх Герман и местния епископ Доситей. 

Но и това не е достатъчно за набиращите скорост македонисти. Подобно на езика, те имат нужда от самостоятелна църква. Ето защо на 17 юли 1967 г. в Охрид е свикан църковно-народен събор, на който Македонската православна църква се самопровъзгласява за автокефална в разрез с православната църковна йерархия и канони. Този път търпението на останалите сестрински православни църкви се изчерпва и МПЦ е поставена извън закона в схизма (т. е. отлъчена).

И така през 2009 г. тя еднолично добавя към името „Охридска архиепископия”, което преди не е било допускано. През последните години МПЦ прави доста опити за сближаване с Българската православна църква. Например през май 2014 г. на празника на Светите братя Кирил и Методий е отслужена обща литургия на българския патриарх Неофит и македонския архиепископ Стефан в катедралата „Св. Александър Невски“. По този начин се достига до едно странно решение на Синода на МПЦ от ноември 2017 г., което предизвиква противоречиви реакции в българското общество.

Неочаквано към Светия Синод в София е отправено предложение Българската православна църква да стане църква-майка на Македонската православна църква-Охридска архиепископия. На пръв поглед това е прекрасно и като че ли край Вардар са се смирили и са признали историческата истина. Само че скоро всичко се изяснява.
Оказва се, че в писмото на МПЦ има условие Българската православна църква да признае македонската църковна независимост, с което тя автоматично би се конфронтирала с останалите сестрински църкви. Освен това към нашия Свети синод е отправена покана за участие през 2018 г. в Охрид на 1000-годишнината от учредяването на Охридската архиепископия. Същата, за която нейният създател, император Василий ІІ Българоубиец, нарежда да е наследник на закритата Българска патриаршия и да продължи нейните традиции. 
След известни колебания на 14 май 2018 г. Светият Синод на Българската православна църква отказва поканата и организира собствено честване с тържествена литургия на 10 юни. За това си действие той получава много критики у нас. Без съмнение обаче такова действие е правилно. Защото Охридската архиепископия от ХІ в. е правоприемник на Българската патриаршия от времето на великите царе Симеон и Петър. Честването на хилядолетието от нейното създаване може да стане само и единствено в София, където днес е седалището на тази патриаршия.