Повечето депутати са хора пенкелер - годни за всичко и негодни за работа

Пророчествата на известния банкер и политик от миналото Атанас Буров

Атанас Буров е една от най-любопитните личности в политическия и обществен живот на Третото българско царство. Роден на 30 януари 1875 година в Горна Оряховица, Буров оставя трайна следа в нашата история като виден индустриалец, политик и държавник. След 9 септември 1944 г. е в опозиция, но комунистическата власт го осъжда на 20 години лишаване от свобода. Умира през 1954 г. в Пазарджишкия затвор, гробът му е неизвестен и до днес. Преди смъртта му журналистът Михаил Топалов (псевдоним на Михо Памукчиев) взима пространно интервю от него. То е публикувано за първи път във в. „168 часа“ през 1990 г. Поради непреходното историческо значение на казаното от Атанас Буров вестник „Труд“ публикува отново интервюто в поредица с продължение във всеки следващ брой.

- Г-н Буров, каква е файдата от от депутатстването?
- Баща ми, Димитър Буров, питал Иван Вазов в Пловдив през лятото на 1897 г., когато го чува, че ще става министър на просвещението (те са били приятели - членове на бюрото на една и съща партия - на Народната партия):

- Господин Вазов, какво ще получавате като министър?

Вазов му казва.

Баща ми се замисля и му отговаря:

- Не се ли оценявате много евтино?
- Защо да е евтино? Толкова получава един министър.
- Не, вие не сте министър. Вие сте Иван Вазов!
- Какво от това?
- Вие, поетите, не знаете цената си. На вас други ви я определят. Книгоиздатели, вестникари - хора. които ви печатат. Но ние, банкерите, знаем цената на всичко. Най-вече на авторитетите. А те се ценят най-високо. Ето защо аз, за да не видя поражението на моя приятел като политик и държавник, ви давам три министерски заплати, но да запазите името си за България и за нашата партия. Вие не давате никакви съвети на заседанията на партийното ни бюро. Не сте полезен с нищо там освен с авторитета си. Следователно най-скъпото нещо на този свят за вас и за нас е вашият авторитет. Аз ще ви крепя. Аз ще ви пазя. Аз ще ви оценя по достойнство.
- И какво ще искате насреща? Нищо не се дава без нищо.
- Нищо. Ще се виждаме, както преди, ще си живеете спокойно, но няма да ви плюят и да ви ругаят учителите и да ви казват в Народното събрание разни пунгаши от Делиормана и Еленския балкан „хрантутник“, „готованец“, „негодник“, „мръсник“, животно“ - защото тези пунгаши имат право да казват в парламента всичко, каквото мислят и каквото им хрумне, и няма закон, който да ги озапти, щото те стоят над закона. Те са ковачите на законите - и ще те плюят и ругаят, а ти ще мигаш и ще мълчиш.

Иван Вазов пък пита Константин Величков, когато той напуска министерския кабинет:

- Защо се радваш, та ти напущаш министерството, властта, хубавата си заплата?
- Ще разбереш. Когато излезеш от този кабинет.
- Но кажи ми сега.
- И да ти кажа, няма да ме разбереш.
- Защо?
- Защото детето, що е дете, започва да се пази от пламъка на свещта и на огъня, след като си опари пръстите веднъж.
- Но моля те. Ти си ми приятел, кажи ми истината.
- Истината се изпитва на свой, собствен гръб, като си опариш сам пръстите. Буров те предупреди - аз ти го казвам - сядаш на жарава. Ще си изгориш не само пръстите, но и задника, и авторитета. Тука не се жали никой за нищо. Тука само горят хора, сили, време, таланти - за нищо. За една министерска заплата.
- Ако знаеш - казва му Величков - колко псувни, ругатни и закани съм чувал в този кабинет, ще разбереш защо си отивам с радост.

Отива в ъгъла, взема си бастунчето. Завърта го и казва:

- Ако си мъдър, ще ме последваш. Ще идем в „Червен рак“, ще хапнем по една пържола, ще изпием по две студени бири и ще се разходим из града. И ще бъдем най-щастливите хора. Животът е красив, когато се живее красиво, сред красиви и добри хора. А ти влизаш в глутницата на вълците в Народното събрание. Там е зверилница. Там е скотобойна. И ти ще съжаляваш горко, но ще бъде късно. Сбогом. Аз отивам в бирария „Червен рак“.

И отива в бирария „Червен рак“, сяда и си поръчва пържола, поръсена с чер пипер, халба бира и започва да яде и да си пие с наслада биричката. Идва гарсонът - момчето за прислуга.

- Какво ще обичате, господине?
- Нищо, мило момче. Само ми извикай ваксаджията, да ми лъсне обувките.

Волята на клиента е закон за гарсона. Вика той ваксаджията и докато Константин Величков си пие бирата, ваксаджията му лъска обувките. Плаща му се щедро. Да изпие и той една бира, дава едно левче бакшиш на гарсона и му поръчва:

- Сега иди на пиацата за файтони и ми извикай най-хубавия файтон, с най-хубавите бели коне.

Момчето довежда файтона с най-хубавите коне. Сяда Величков в него и обикаля София - гледа, смее се, радва се и си пее.

После се връща у дома си доволен, щастлив и вече не стъпва в нито едно министерство. Вазов го вика - не отива. Вазов го моли да го навести там, да си побъбрят - не-е-е, не отива човекът. Той си стои настрана. Не чете и вестници. Живее си живота. Вижда, че българският парламент не е сбор на мъдреци, на най-големите умове на България, а сборище на най-болните амбиции - запомни това, господин Памукчиев - на най-злощастните и зловредни хора, влюбени само в себе си, в кесиите си, в славата си, но не и в България.

Константин Величков е единственият министър в България, който се отказа от властта доброволно и стана бедняк. Дъщеря му стана балерина.

Константин Величков би трябвало да се изучава в читанките като гражданин. Един депутат отива при него да ходатайствува да назначи негов роднина за директор на Казанлъшкото училище - родом от Казанлък, роднина на Папазоглу.

Константин Величков го пита:

- Бил ли е някога директор?
- Не.
- Работил ли е като учител?
- Не. Но има влечение към просветата.
- Да. Всеки българин има влечение към просветата, господин депутат. Но да си директор на педагогическо училище и особено на Казанлъшкото, основано в началото на осемдесетте години - първото в България, първото в Европа, първото в света по организация и система на обучение - за това се иска дар божи, иска се любов. Има ли ги той като педагог?
- Ако ги няма, ще ги придобие.
- Не, това училище учи хора за учители, а не учи чиновници за директори.
- Нищо. Вие го назначете, защото е от нашата партия, другото е лесно...

И моли. И настоява. И заплашва. И описва заслугите му за Народната партия - колко много му е помогнал на изборите.

Изведнъж мъдрият човек Константин Величков, забележете, г-н Памукчиев, как постъпват умните хора на този свят, взема листа с бланка на министерството, слага един печат отдолу - министрите си имаха свои, собствени печати на министерството, което водят, и казва:

- Господин Николов, аз ще назнача Вашия роднина за директор на педагогическото училище в Казанлък, но ви моля, за да има равностойност на услугите и реципрочност, моля Вие да назначите моя роднина Петър Денев от Татар-Пазарджик, също така с диплома, за директор на Вашата банка.

Депутатът е бил и банкер, и фабрикант, и политик, и депутат. Бил е всичко и нищо. Защото хората пенкелер са всичко на власт, и нищо - вън от властта. А повечето депутати са хора пенкелер - годни за всичко и негодни за работа.

- Но той е негоден за директор - рекъл депутатът.
- Учил е за директор. Завършил е в Кембридж, заедно е Иван Евстатиев Гешов, знае пет езика, владее търговска кореспонденция като магьосник.
- Той не може да стане директор на банка, защото няма капитали.
- Добре. А Вашият човек не може да стане директор на Педагогическото училище, защото няма капитал от опит и знания на педагог. И педагогиката, както банката, иска капитал - само че в банката - пари, а в училището - знания... Решете сам - предоставям на Вас...

Депутатът вика, ругае, заплашва го, псува, крещи - Константин Величков взема китарата си - той свиреше великолепно на китара, и запява една италианска канцонета. Оня си отива бесен. И същия ден Константин Величков подава оставка.

Господин Памукчиев, посочете ми един от вашите министри на Отечествения фронт, който сега ще направи такъв жест - да се откаже от властта, да си отиде вкъщи и да каже на жена си:... Жено, край! Робството свърши. Изгря свободата. Да живее България, свободна и цветуща България.“ Този човек умря в беднота, г-н Памукчиев.

- Г-н Буров, от какво осиромаша Константин Величков?
- Поради честността си.

- И други са били честни, но не са осиромашавали.
- Кой например?

- Иван Вазов.
- Не забравяй, господин Памукчиев, че на Иван Вазов бе подсигурена народна пенсия от 250 златни лева - като рента. Той никога не може да изпадне в беда. Няма жена, няма дете, няма коте - има само една душа. А Величков имаше семейство. Честният човек, които и да е той, винаги изпада в беда. Той не може да прави сделки, да печели пари. Парите се печелят от хитреци, мошеници, дяволи, от хора с дарба да печелят.

(Следва утре)