Петра Ферхер, социален педагог от Виена, пред „Труд“: Оставете болния от Алцхаймер да живее в неговия свят

В нашето жестоко време на алиенация една жена показва на Европа, иначе с претенции да е цивилизована, как да се отнасяме със старите хора с любов и емпатия. Социалният педагог и филантроп от Виена Петра Ферхер сама избира трудния път на работа с болни от Алцхаймер. Дамата беше в София за премиерата на книгата си в съавторство „Мостове към света на деменцията“ (изд. „Кибеа“) и да проведе семинар как трябва да се грижим за болните с Алцхаймер.

- Госпожо Ферхер, ние страдаме, когато наш близък си отиде от рак, но не се замисляме, че болестта Алцхаймер е не по-малко тежка присъда.

- Да, това е така, защото когато един човек заболее от Алцхаймер, сбогуването е бавно и с него непрекъснато се случват тежки промени.

- Един специалист по Алцхаймер сравняваше паметта с купчина натрупани листове, като най-отгоре са последните спомени и болният започва да губи първо тях.

- Това е точно така и ако следваме тази аналогия, листовете, които се намират по-надолу, са спомените, които имаме от целия си живот. Те остават, но най-вече на ниво преживявания и емоции. Тази така наречена дълготрайна или дълговременна памет работи при хората, които имат деменция, и затова понякога те могат с поразителна точност да си спомнят за песни, които са пели през детството си, но не и за последните неща, които са им се случвали.

- Но всъщност шокът на околните е от това, че болният губи последните спомени, а те са важни за близките му...

- Един от проблемите на близките е, че те биха искали човекът да е такъв, какъвто го помнят, какъвто винаги е бил. За тях е много тежко това, че в един по-късен стадий на заболяването той може вече да не ги познава, а понякога ги обърква с хора, с които се е срещал в миналото.

- В такъв случай шокът не е ли по-голям за близките на болния, отколкото за него самия?

- Това се случва, защото никой не е подготвен. Болният внезапно престава да познава близките си и е нужно доста дълго време, преди те да осъзнаят какво точно се случва и още по-дълго време - за да се научат как да се справят със ситуацията.

- Всъщност, ние губим човека до нас, личността.

- Да, близките точно така чувстват нещата. Ако въобще може да има нещо позитивно в цялата ситуация, то е, че когато близките се научат как да общуват с болния, между тях могат да се родят понякога и по-добри контакти и взаимоотношения от тези, които са имали преди. Болният започва да не разпознава близките си в един по-късен етап от развитието на болестта. Затова е добре те от самото начало да започнат да се учат как да се общува с него. Ако те са вече подготвени от предишните фази на болестта му, ще имат подходящата нагласа да приемат тази ситуация. Защото болният може да не ги разпознава на когнитивно, рационално ниво, но на подсъзнателно и емоционално ниво той знае много добре кой кой е.

- Бихте ли дали пример?

- Ето един случай с моя позната, чиято майка беше болна от Алцхаймер. Двете посещават една приятелка, която не живее в същия град. Болната майка вече е в напреднала фаза на Алцхаймер и двете седят много вкъщи. Тя дори не разрешава дъщеря u да се отделя от нея. Когато тръгне нанякъде, майката започва да плаче и да я вика и дъщерята не може дори да стои в съседната стая. Обстановката вече u е изключително тягостна. Срещат се с приятелката в заведение близо до тях. Поръчват си по нещо за пиене и в един момент болната казва: „А вие кои сте?“. Дъщерята казва: „Е, как кои сме? Това е Милена, а аз съм дъщеря ти“. „Глупости, как ще си дъщеря ми?“, казва болната. След минути дъщерята става за малко и чува майка си, вече като се отдалечава от масата, да пита: „Къде отиде момиченцето ми?“.

- Интересно, значи тя знае?

- В книгата „Мостове към деменцията“, която написахме заедно с Гунвор Срамек, са описани такива ситуации. Това е доказателство, че между болния и близките му могат да възникват нови отношения или че, например децата могат да научат за своите родители много неща, които никога преди това не са споделяни.

- Кои са основните моменти в метода на валидизация, открит от Наоми Файл, по който вие работите?

- Близките или хората, които се грижат за болния, научават или приемат за естествен фактът, че човекът вече живее в друг, свой свят от миналото, или изживява някаква своя фантазия. Няма значение дали го одобряват, те просто приемат, че този свят съществува. Не се опитват да го отричат, да го критикуват. Това е същността на метода на валидизация - болните да се почувстват приети такива, каквито са, защото това тяхното не е рационален, а емоционален процес. И когато на емоционално ниво те чувстват, че ги приемат и се отнасят към тях естествено и с уважение, тогава отношенията са добри. Обикновено хората се опитват да връщат болните в реалността. Когато казват: „Аз не съм тази, за която ме вземаш, аз съм дъщеря ти или болногледачката ти“, тогава болните се чувстват критикувани и нападани. Това ги кара да се чувстват зле и стават понякога агресивни.

- Значи може да бъдем щастливи с нашия болен от Алцхаймер, ако следваме тези правила при валидизацията?

- Има стотици примери за това, че близките може да се чувстват щастливи в общуването си с болния. Случва се хората дори и след смъртта на близките им да ни благодарят за това, че благодарение на обучението, което са преминали при нас как да се грижат за болен с Алцхаймер, са успели да намерят този баланс и тази хармония в отношенията и така животът е бил много по-приемлив за тях.

- Какво прави впечатление - че тази болест, за която медицината няма достатъчно добро обяснение и лек, ето, може да се компенсира от социалните педагози.

- Теоретиците и в момента са изключително критично настроени към метода за валидизация, защото не могат да се намерят, както науката изисква, съответните доказателства за неговата ефективност. Иначе хората, които прилагат метода в практиката, непрекъснато се убеждават в неговата ефикасност.

- А има ли някакъв напредък в медицината по борбата с тази болест?

- Не, не... Две големи фармацевтични фирми вече се отказаха да работят върху проучванията на подобни медикаменти, защото дълги години така и не са открили достатъчно ефикасно лекарство. Всички открити до момента медикаменти са само за забавяне на процесите на загуба на паметта. Медикаментите, които в момента съществуват, действително могат да променят отчасти поведението на хората с деменция в най-ранния стадий на развитието на болестта, но не могат да спрат съвсем развитието. Могат само да забавят и нещо да променят в поведението.

- Чували сме за нетипични за човека моменти на агресия.

- То цялото поведение е нетипично. Това е друг човек! И постъпките, и реакциите му са други. Всичко е ново, но в началния стадий на болестта тези шокиращи реакции може малко да се смекчат и забавят. Трябва да имаме предвид, че когато болните стават агресивни, това не се дължи винаги и само на промените в мозъка, а на неправилния подход към тях. Когато болният е спокоен и към него се отнасят така, както той може да приеме за нормално, той не преживява стрес и няма причина да е агресивен.

- Завършили сте педагогика. Имахте ли някакъв личен повод да се захванете с тази тежка социална работа?

- Винаги съм работила с хора, преди това бях екскурзовод в туристическа фирма. Срещала съм се със стари хора и понякога поведението им е било доста изненадващо за мен. Това беше за мен предизвикателство. Исках да разбера защо се държат по този начин. Никога не съм приемала за достатъчно обяснението „Ами те са болни и затова се държат така“. Винаги съм търсила някакъв мотив за това поведение и в метода на валидизацията подходът е точно такъв. Търси се психологическият мотив човекът да се държи по този начин, а не се дава обяснение с мозъчните увреди. Едно от централните неща в психологическата теория на Ерик Ериксън е, че в човешкия живот има 8 етапа и във всеки от тях човекът има определени, както той ги нарича, „житейски задачи“, които трябва да изпълни и да разреши. И конкретната задача на остаряващия човек е да направи преглед на живота си - „как живях, какво направих“. Към тази теория Наоми Файл добавя още един стадий - 9-ти. Нарича го стадий на напредналата старост.

- Защо, как го обяснява?

- Тя смята, че в тази последна фаза от живота на човека той се стреми да направи неща, които никога през живота си не е успял, а са били важни за него, за да си отиде в мир. Наоми Файл смята, че странното поведение се проявява особено при хора, които в хода на живота си са потискали много емоции и са останали с много неразрешени конфликти. И когато когнитивните способности отслабнат, а с тях и способността за самоконтрол, емоционалното ниво излиза на преден план и всички тези вътрешни конфликти по някакъв начин намират външен израз в поведението.

- Бях силно впечатлена от снимките във вашия сайт - с каква любов се отнасяте към възрастните хора. Това е голяма рядкост в днешно време. Хората в напреднала възраст са избягвани, меко казано, а вие, точно обратното - стремите се да ги разберете.

- Винаги ми е било интересно какво се случва с хората в напреднала възраст. Благодарение на обучението, което имах, и на това, което аз самата провеждам, все по-ясно разбирам какво точно се случва с тези хора.

- Обикновено близките предпочитат да заведат такъв болен в дом за стари хора.

- За стария човек при всички случаи е по-добре да остане вкъщи, но това само при условие, че има кой да се грижи добре и да го прави искрено, с разбиране и с обич. Ако вкъщи няма хора, които да го гледат с желание, е по-добре за него да отиде в дом, където няма да е сам. Но зависи доколко хората в този дом са подготвени, особено персоналът, да се отнасят адекватно към него. Защото ако се отнасят грубо и жестоко, няма да е добре за него. Добре би било всеки човек, който по силата на съдбата е в контакт с един такъв променен стар човек, да си мисли, че той също ще остарее и ще има нужда от някой, който да се грижи добре за него.

- Говорите с такава страст за работата си и очите ви светят... Не ви ли изтощава толкова много човешка болка, която преминава през сърцето ви?

- Да, но смятам, че е прекрасно да имаш такива отношения с възрастните хора. Много често ме питат за емоционалното ми изтощаване и винаги отговарям, че не е така. Винаги си казвам: „Аз съм тук, за да помогна на този човек. Това е неговата история, а не моята“. Аз може да изпитвам съчувствие към мъката на един човек, но с ясното съзнание, че тази мъка не е моя. За мен е чест, че с болните установявам такъв близък контакт, че ми споделят много неща, които с никого другиго не са споделяли.

- Любовта към възрастните хора ли ви мотивира да напишете книгата „Мостове към света на деменцията“?

- Тя е изградена основно от примери, има коментари към тях и са посочени техниките, които са използвани. Но има един деликатен момент - грижата за такъв болен не е игра. Ако човекът, който се грижи за него, играе роля и не е искрен, вътре в себе си не е приел, че точно това е, което трябва да направи, старите хора го усещат. Ако се чувстваш некомпетентен да се справиш, по-добре му кажи: „И аз не знам какво трябва да направя“, отколкото да си неискрен. Абсолютно съм убедена, че болният не загубва усещането за фалш. Усеща всичко като децата. Тъй като умът вече не работи както преди, той може да си служи единствено с емоциите и усещанията. Но усеща абсолютно всичко! И основното, когато човек иска да изгради доверие между себе си и болния, е да бъде автентичен, искрен. Не е възможно да намериш решение на всички проблеми, но тези основни неща като емпатията са много важни. Емпатията в случая означава човек в известна степен да забрави за себе си и да се постави изцяло в положението на болния човек. При тези високи изисквания към човека, който се грижи, той не може да бъде 24 часа на разположение на болния, защото не може 24 часа да бъде съпричастен, балансиран. Важното е за близките да знаят, че ако те самите се чувстват зле, няма как да помогнат на болния. Трябва да са в хармония със себе си, за да са му от полза.

- Какво е отношението в Австрия към старите хора и в частност към болните от Алцхаймер? Много ли са там хората като вас?

- В Австрия това се приема за нещо много важно. В момента върви един цял месец, посветен на болните от Алцхаймер. Наоми Файл, която е на преклонна възраст, но продължава да води семинари по света, каза, че обича да идва в Австрия, защото тук са много добри към възрастните хора. В Австрия има национален план за хората с деменция, в който е застъпен методът на валидизация.

Нашият гост

Петра Ферхер е родена през 1964 г. в Халайн, Залцбург. Завършва педагогика, но попада в туристическия бранш. Там осъзнава таланта си да общува със стари хора и става социален работник. Открива метода на валидизация на Наоми Файл за работа с болни от Алцхаймер и от 2002 г. учи и го практикува. Изучава системен коучинг, смехотерапия и групова динамика. От 2014 г. е магистър за валидизация на IV, най-високо ниво. Преподава и практикува в Европа. Заедно с Гунвор Срамек написва книгата “Мостове към света на деменцията”, която излезе и на български език. Провежда и обучение за болногледачи в България.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Интервюта