Печенежките заселвания имат тежки последици за демографската картина, стопанството и политическата стабилност в източните български земи

Археологическите проучвания разкриват следи от печенежко присъствие в редица български крепости, вкл. в старите столици Плиска и Велики Преслав

В „Труд“ от 24 февруари разказахме Печенезите и Първото българско царство Анализи 06:30 24.02.2023 за взаимоотношенията на Първото българско царство с номадския народ на печенезите (печенегите), обитавали степите на Северното Черноморие от края на IX до средата на XI в. Българските царе Симеон Велики, Петър, Борис II и Иван Владислав водят своя „степна политика“, в резултат на която „северните варвари“ преди всичко са съюзници.

Нещата се променят коренно след падането на България под византийска власт (1018 г.), с което изчезва мощната преграда пред новите вълни от „варвари“ към Балканите. Нашите земи са обект на опустошения и масови заселвания, а чуждата власт няма достатъчно ресурси за отбрана. Новата геостратегическа ситуация създава неблагоприятни условия за съхраняването на българския етнически облик на земите на север от Дунав. Независимо че и през XII-XIV в. Второто българско царство отново има позиции до Карпатите, те не могат да се сравняват с „отвъддунавска България“ от времето на Първото царство.

При слабите наследници на Василий II (976-1025) започват масираните нашествия. Първото е още през 1026-1027 г., при което „варварите“ достигат до голямата византийска „тема“/провинция България с център Скопие, като отвличат пленници и плячка. През 1032 г. номадите опустошават темата Паристрион/Подунавие с център Доростол/Дръстър (Силистра), а през 1034-а извършват набези чак до околностите на Солун. На следващата година, улеснени от замръзването на Дунав, „варварите“ нахлуват в „Македония“ (Одринска Тракия). Най-разрушителни обаче са трите печенежки нашествия през 1036 г.

Археологическите изследвания показаха, че тогава пострадват областният център Доростол/Дръстър, старата столица Плиска и редица крепости в района. Местното българско население започва да търси спасение в южна и западна посока - процес, който продължава през целия XI в. Така например при изследването на Севтополис археолозите изненадващо попадат на средновековно градско средище, създадено върху руините на древния тракийски град в „готов вид“ от такива бежанци.

Преселванията на печенезите на юг са предизвикани и от собствените им проблеми. Доскорошните господари на Северното Черноморие са изтласквани от узите, които на свой ред отстъпват под натиска на куманите. Това обрича Византия, Киевска Рус и Унгария на нови вълни от неканени „гости“. От друга страна, киевските князе, бранейки се от степните нашественици, на свой ред предизвикват подобни миграции - през споменатата 1036 г. княз Ярослав Мъдри нанася тежко поражение на печенезите (в чест на победата е построена киевската катедрала „Света София“), което тласка разбитите номади към Дунав. Най-опасните събития обаче се разиграват в средата на столетието, провокирани отчасти и от византийската намеса във вътрешните междуособици в самата „Печенегия“. Към 1047 г. избухва конфликт между върховния владетел (каган) Тирах и Кеген, местен вожд в поречието на Дон. Въпреки че предвожда само два от общо тринадесетте печенежки „клана“ (племена), Кеген на няколко пъти побеждава. И все пак, надмощието на Тирах е факт, което принуждава Кеген с 20 хиляди свои привърженици да търси спасение. Император Константин IX Мономах (1042-1055) приема бегълците, предоставяйки им три крепости, чието имена не знаем, със задължение да пазят дунавската граница. Заселниците са покръстени и "... много усърдно обработват земята, която преди опустошаваха...“, както пише византийският философ и историк Михаил Псел. Кеген получава титла „патриций“ и е обявен за „архонт на печенезите“, която се чете и върху негов оловен печат. Тирах протестира, позовавайки се на договор, сключен със самия него, и заплашва с война!

 Константин IX заповядва на флотата да навлезе в Дунава и да усили отбраната на границата. Уви, през зимата на 1048-1049 г. реката е скована от лед, което прави бойните кораби безполезни... Тирах нахлува с огромни пълчища, използвайки проблема с Кеген като предтекст, търсейки нови земи за народа си. Според Йоан Скилица в североизточните български земи нахлуват 800 хиляди (!) печенези - число, преценено като нереално още от писалия век по-късно Йоан Зонара, който го „поправя“ на 80 хиляди... Така или иначе, българският Североизток е подложен на мащабен за Средновековието демографски удар.

Императорът изпраща в Паристрион подкрепления от Източна Тракия и тема България, включват се и местните българи и хората на Кеген, но не могат да се справят с нашествениците. Печенежката „стихия“ е обезсилена не толкова с военна сила, колкото поради пламнала епидемия, най-вероятно от дизентерия. Кеген разгромява своите сънародници в нощно нападение, когато те са извън строя поради „... студа, преяждане и пиянство...“ В ромейски ръце падат хиляди пленници, които според Кеген трябва да бъдат избити до крак... В крайна сметка, "... зверските души са очовечени със силата на Христовия кръст...“, а вождовете им начело с Тирах - покръстени в Константинопол, получавайки богати дарове и титли. „Варварското множество“ предвидливо е „раздробено“ и заселено в „пустите полета на България“ - около Средец/Триадица (София), Ниш и Овче поле в Македония, като само част от него остава в Паристрион.

Още през 1051 г. империята решава да използва печенезите срещу селджукските турци. Формиран е 15-хиляден конен корпус начело с четирима печенежки вождове. По дългия път на изток те решават, че няма да се бият за интересите на империята и потеглят назад. След като преплуват Босфора с конете си, достигат Софийското поле, увличайки в бунта тамошните си сънародници. Въоръжени с брадви и коси (властите предвидливо са ги разоръжили!), „варварите“ се прехвърлят в Подунавието. Все пак в Софийско остава ограничен брой печенежки заселници, което се потвърждава от данните на езикознанието, археологията и генетичните проучвания. Срещу империята се опълчва и Кеген, който временно завладява Сливенското поле, вършейки опустошения до Одрин. Така на българска земя се разразява истинска война! Главнокомандващият войските на „Запада“ (европейските провинции) Константин Арианит е принуден да отстъпи на юг от Стара планина, скоро след което загива. Тракия е опустошена, а печенежки отряди извършват дръзки рейдове към самия Константинопол... Ромеите отново търсят помощта на Кеген, който обаче е убит от своите сънародници. Въпреки отделни успехи, през 1053 г. ромеите са разбити край Велики Преслав. Империята е принудена да сключи мир със своите размирни номадски „поданици“! 

В резултата на печенежките преселения в дунавските градове цари „разноезичие“, жителите им са наричани „миксоварвари“ („смесени варвари“), а в местните гарнизони постъпват и печенежки войници. Следи от печенежко присъствие се откриват в редица крепости, вкл. в старата столица Велики Преслав. Най-опасна обаче е потенциалната възможност на българска земя да се „роди“ локална печенежка държава - там, където преди столетия е столицата на Аспарухова България! Византийските автори съобщават, че в Плисковското поле има особено „скитско съвещалище“, разположено на т. нар. Симеонов хълм, където се събира съветът на печенежката аристокрация! Разбира се, до създаване на подобна държавица не се стига, но до 1091 г. по-голямата част от Североизточна България, вкл. почти цяла Добруджа, е извън контрола на византийското правителство. И все пак Византия не губи напълно властта си над Паристрион/Подунавие, владеейки най-силните крепости (Дръстър, Велики Преслав, Варна и др.), а и българското население, независимо от миграциите на юг и запад, остава мнозинство. За края на печенежката хегемония обаче ще разкажем в следващия „епизод“ от нашата поредица.