В новините няма нищо лошо, но съвременното им интерпретиране е гъба, от която живеем в халюцинации

Много стана объркано днешното време. Уж сме в Европейския съюз, а постоянно ни плашат разни хора, че се връщаме към комунизма, че дори се превръщаме във Венецуела на Мадуро. Народът ни е разделен на професионални русофоби, професионални русофили, фенски групи на двете прослойки. Разбира се и индиферентни малцинства. Притчата за Моисей, който вървял из пустинята, за да може народът да забрави робството изглежда за България е невалидна. Интересно е какво мисли един писател - Христо Раянов, който е израснал в условията на прехода.

- Помниш ли началото на прехода?

- Да, имам спомени. И от града, в който съм роден, и от селата, където си изкарвах ваканциите. Помня основно няколко неща - много бързо научих имената на политиците: Тодор Живков, Филип Димитров, Петър Младенов, Иван Костов, Андрей Луканов, Любен Беров... Помня как ми беше много чудно в детската градина: другарки или госпожи и винаги се обърквах, не знаех кое да ползвам. И накрая: помня Стоичков. И Пенев. И Костадинов. Тоест, преходът за мен беше: политика, футбол и трудности да различа „другарка“ от „госпожа“. Горе-долу като новините днес

- Според теб успяхме ли да се откъснем от Тодор Живков и да се доближим до Юнкер и Тръмп?

- От Тодор Живков като епоха, смятам, че не сме се откъснали. Виж колко статии, книги, филми, новини - са свързани с именно онзи период. И все още онзи период буди най-различни страсти: от носталгия, през отрицание на добро и лошо, до омраза. В този смисъл не всички от нас могат да се доближат до Тръмп, или Юнкер, или Мей, или Орбан, или Путин, или до когото и да е от актуалните лидери. Ние сме като човек в нова връзка, който обаче още пази комплексите си от старото гадже и не може да го превъзмогне.

- Добре, наближаваме лека полека 40 години от онова робство, а изглежда има още много роби. Коя е пустинята, която обикаляме, че не щат да мрат робите?

- Не е пустиня. Страната на чудесата е това. И Невърленд. Например, тук има сума ти гъсеници с наргилета, които само ти се подиграват и те правят ту голям, ту малък. Има сума ти мазно усмихващи се котараци, които те карат да вървиш по пътя, без да ти казват къде точно отиваш и каква цена ще платиш. Не можеш да се разминеш от шапкари, които ти губят времето. А белите зайци постоянно ти се врат в краката. Но най-вече: имам чувството, че никой не пораства. Никой не си учи уроците, гледа да препише, а после обвинява онзи, от когото е преписал, че домашното е с оценка „Слаб (2)“. За толкова години бродене из тая Страна на чудесата – Невърленд, си направихме един кош Златни телци, дето впоследствие се оказа, че даже и за претопяване не стават. Просто, щото българските „Златни телци“ не са златни, а единственото телешко в тях е мозъкът.

- Може ли да излезем от притчата за Моисей и от пътешествието на Алиса? Всъщност можем ли да кажем кой е царя и защо е гол?

- Разбира се, че можем. И то не само защото съм оптимист. Винаги можем да излезем от пътешествието на Алиса. Просто, защото нейното пътешествие е свързано с консумиране на гъби и напитки, след които тя вижда говорещи гъсеници, пеещи мишки и прочее странни създания. Тоест, спрем ли гъбите и злоупотребата с различни субстанции, ще можем да излезем от омагьосания кръг. А кои са гъбите? Кои са субстанциите? Представи си - прочетеш някаква новина, която на теб ти харесва и изведнъж се усещаш по-голям. „Казах ли ви аз, бе! Казах ли ви?!“, тръбиш по социални мрежи и сайтове. Прочетеш новина, която не ти харесва или не ти отива на политическата доктрина, и се смаляваш. Млъкваш, скриваш се. Докато не дойде „добрата новина“, когато отново изпълзяваш. В новините няма нищо лошо, но съвременното им интерпретиране е гъба, от чиито две страни растем и се смаляваме. Сякаш няма нещо по-важно от това. Колкото до пустинята - там вече е въпрос на време. Но не време да изчезнат всички „роби“, а време малко да се освестят. Защото и Обетованата земя пак е земя. И иска мотика, а не молитва за „промяна, прогрес“ или както там сега ги наричат тия неща.

- Ти русофил ли си или русофоб?

- Това винаги ме е озадачавало. Кое стои зад „рус“? Политиката на една от големите държави, така наречените „Велики сили“, която винаги си гледа преди всичко собствения интерес (както правят всички останали „Велики сили“)? Или може би всичко онова, което стои зад страната: литература, театър, кино, музика, изобразително изкуство, хумор, народ, природа? Нито съм русофил, нито съм русофоб. То е малко глупаво сляпо да поддържаш едното от двете. Малко като в онази стара приказка „Каквото стори дядо, все е хубаво“. При нас е „Каквото стори Дядо Иван, все е...“ Останалото всеки русофил или русофоб може да допълни с фобия или филия.

- Би ли емигрирал?

- Спомням си една реплика от сериала „Дунав мост“. Случайно или не, в един от епизодите героят на Николай Урумов, един от - да ги наречем - глупавите герои в сериала, изигран брилянтно от него, беше казал: „Е, аз съм патриот. Така съм възпитан.“ И аз така разбирам патриотизма. Ако и на някои да им се стори странно. Нито съм си татуирал апостоли на свободата по себе си; нито от друга страна бърша сълзи за родината, работейки на хиляди километри от нея. В този смисъл, не, не бих емигрирал. И то не защото тук в момента положението е цветя и рози. А защото ако всички емигрираме, тук няма да остане дори и шанс някога да има цветя и рози.

- Ти си израснал край Дунав мост, щото си роден в Русе. Промени ли се Русе от времето на протестите в края на комунизма?

- Промяната е огромна. Като малък съм живял на различни места в града. Сега, когато се разхождам по същите тези места, почти не мога да ги позная. Разбира се, има много какво да се желае, но все ми се иска да вярвам, че промените в града са към добро. И не говоря за грандиозни строежи, нови лъскави барчета или не знам какви си светлинни ефекти. Говоря за пълни театрални зали, за концерти, изложби, представяния на книги. За карнавали, Мартенски музикални дни. За един град, в който културата винаги е била на почит, именно това, което изброих е от значение. Така че - промените са налице. И ми се иска да са повече. И по-ярки, и по-шумни, и по-весели.

- Трудно ли е да си писател в България? Да напълниш зала с творчество?

- Не съм пълнил зала с творчество, макар че се надявам един ден и това да се случи. За това дали е трудно да си писател у нас - или където и да е по света - мисля, че нямаш избор. Когато не можеш без да пишеш, когато си сигурен, че имаш какво да кажеш, когато не можеш да заспиш, без да си нахвърляш бележки за нещо - тогава има ли значение дали е трудно или лесно? Просто го правиш, защото не можеш по друг начин. Единственото, което се изисква, според мен, е да си изцяло отдаден на онова, което правиш. Дали човек може да се издържа само от писане - мисля, че има такива хора и от все сърце ги поздравявам за успеха им.

- Ти си един от създателите на „Столичани в повече“. Вече тече 13 сезон, което е прецедент в цялата ни история. Откъде се роди тази магия?

- Чак не ми се вярва, че минаха цели 8 години от старта на първия сезон! От една страна, хората тип „Столичани в повече“ са навсякъде около нас. И не е нужно да живеят в столицата. Сигурен съм, че ако помисли малко, всеки един би се сетил за няколко Рангеловци, които познава, няколко Йордановци, няколко Радковци или Славки. В този смисъл не е чудно, че сериалът има такъв дълъг живот - та то вдъхновението е навсякъде! И, съдейки по образите, които наблюдавам в новините всеки ден, кранчето на вдъхновението скоро няма да пресъхне, за добро или не. А иначе - когато работиш с прекрасни хора, които те провокират постоянно, тогава историите се пишат най-лесно. Включително и разговорите ми с теб, обсъждайки „едно скрито съкровище“.

- За мен скритото съкровище си остава в „Сървайвър“, в стил „Йо-хо-хо и бутилка ром“. Имало ли е моменти, когато си искал да избягаш от „Сървайвър“? И днес би ли се върнал в този Невърленд?

- Думата „Сървайвър“ винаги предизвиква усмивка в мен. А веднага след усмивката - още много, заради внезапно наизскочилите спомени. За три сезона и близо осем месеца в джунглите по света обаче никога не съм искал да бягам. Не че не беше трудно, и не че не сме имали много тежки моменти. Все пак ние имахме задача да заснемем приключение, като междувременно самите ние изживявахме нашето приключение. „Сървайвър“ беше и „Йо-хо-хо“, и „бутилка ром“, и още много красота, украсена със солените пръски на реалността. Дали бих се върнал... Сещам се за думите на сценариста Уилям Бройлс, които той пише за героя на Том Ханкс във филма „Корабокрушенецът“ - „Утре слънцето ще изгрее отново и не се знае какво ще ни донесе приливът.“

- В неговия случай беше една топка „Уилсън“. На теб какво ти донесе?

- На мен ми донесе преди всичко приятелства за цял живот с хора от цял свят. Донесе ми опит, умение за критично мислене, умение за справяне с кризисни ситуации. Донесе ми среща с най-големите ми страхове и някои от най-щастливите ми моменти. Донесе ми възможността да видя и усетя неща, които не съм вярвал, че някога ще ми се случат. Това преживяване ме пренесе в дневника на Васко Нунес де Балбоа, в книга на Ръдиард Киплинг, в книга на Клавел... Надявам се и зрителите да са усетили, ако не същото, то поне голяма част от него.

- Да се надявам, че ще има още много сезони... Добре де, за кого ти е повече жал - за жабата, изядена от Беър Грилс или Антон Агонцев, който на два пъти беше прецакан?

- Нито съм бил свидетел на изяждането на жабата, нито на прецакване на участник, така че не мога да отговоря смислено.

Нашият гост

Христо Раянов е на 30 години, роден в град Русе. Завършва журналистика в Софийски университет “Св. Климент Охридски”, магистър по творческо писане в СУ. В момента е докторант в СУ със специалност “Литература, кино, сценарий”. Има две издадени книги. С дебютната си книга “Трудният начин” е лауреат на наградата “Южна пролет 2014” в категория “Проза”. Втората му книга: “Ами ако: България на три морета” е сборник сатирични есета, публикуван през 2016 г.

Христо Раянов е част от първия англоезичен каталог “Съвременни български писатели” на Националния център за книгата (2015 г.). Награден е от сп. “Форбс” в класацията за млади таланти “30 под 30 - 2016”. Негови разкази са превеждани на хърватски език. Публикувал е разкази в списанията “Гранта България” и “Страница”. Работи като телевизионен сценарист от 2008 г. Писал е за сериалите “Столичани в повече”, “Откраднат живот”, предаванията “Нека говорят”, “Сървайвър”, “Най-хубавите години от нашия живот”.