На 14 октомври 2019 да почерпят

Дневен хороскоп на Алена за понеделник, 14.10.2019

Три пожара горят край хълма Трапезица в Търново

Отиде си Милчо Левиев – съвременният гений в джаза Легендарният музикант, аранжор и пианист донася световна слава на България

Турция засилва офанзивата в Сирия (ИНФОГРАФИКА)

Пол Маккартни често сънува Джон Ленън

Чакаме чернокопа да дойде от Румъния Морето край Варна е пълно със сафрид

Борисов: Борбата с тероризма и радикализма на Балканите и в Европа ще бъде основна тема по процеса „Акаба“

Ивайло Иванов: Убитата в „Младост” е разстреляна от свой познат

Българка има най-ниския глас на планетата Марияна Павлова отдавна мечтаела за рекорда

Генералният консул на България в Чикаго Иван Анчев: Задържан е убиецът на четиримата жертви

Частните уроци поскъпнаха двойно Над 2800 лева излиза подготовката на седмокласник

Вижте акцентите в броя на вестник „Труд“ в понеделник, 14 октомври 2019

Опозицията на Орбан се цели в Будапеща

Поетът Петър Андасаров пред „Труд“: Някой да пробие бента и тинясалата вода да оттече България носи тежък кръст, като Христос по кървавия си път към своята Голгота

Какво вижда един поет, за което другите са слепи, и за какво страда сърцето му в днешното време, за което твърдят, че духовността я няма. Защо политиците ни не обичат да слушат българските мъдреци и защо куца демокрацията, макар да са минали 30 години от промените. За духовното емигранство и за кръста, който носи България – по тези въпроси разговаряме с поета Петър Андасаров.

– Поетите сте чувствителни хора, вие виждате неща не само с очите си, за които другите са слепи. Какво вижда сърцето ви днес, господин Андасаров, и за какво мнозина мълчат?
– Спомням си такава мисъл: „Истинските неща се виждат чрез сърцето“. Откакто се помня сърцето ми непрестанно се вглежда в моята същност, тоест в мен самия и във всичко в света извън него. Красиво се трогва от слънчевия лъч в росна или дъждовна капка или от безмълвния глас на душата в отронената сълза. Радва се на милувката на слънцето с планинските върхове при изгрев и заход слънце, на танца на неговите лъчи в разсънените прозорци, на светлината, която извира от очите на любимите ми близки и на хората, с които пътувам рамо до рамо в делник и празник… Но то, моето сърце вижда и други картинки, от които помръква и страда.

– Особено в днешния огрубял и пълен с празни мечти наш живот това никак не е трудно. От какво страда сърцето Ви?
– Страда като вижда мрачния, с черни краски образ на живота. А ние, хората – сме настръхнали като зверчета едни срещу други. И се питам в стихотворението си „Живеейки с вас“: „Хора, нима не се чувствате от безразличието подтиснати /и не ви ли се струва, че скъсяват живота ни думи отровни? И пита сърцето ми и вас, и мене: „Защо от нашите лакти невъздържани денят е в синини, / защо отблъскваме плач на деца, безсърдечно цветята настъпваме?“ И дочуваме някъде у мен въпрос: „Защо обидно рядко ни се случва да не заключваме вратите си“? И тревожно надава глас сърцето ми: „Возим живота си правостоящ и от нерви става плешив;/ и остарява, недопустимо от всички ни, рано…“

Попитахте ме и за какво мнозина мълчат… Не мнозина, целият народ мълчи и кротува като овче стадо. Гледа как линее нашето време, как мършавее снагата на майка България и мълчи, позорно мълчи. Но поетът и философът ще напомнят, че мълчанието с бунтовен вик е бременно.

– Ако политиците чуваха българските мъдреци – сред тях хората на духа, и ако хората ги разбираха, може би България днес щеше да е друга. Права ли съм, или е доста емоционално да мисля така?
– Да помните някое от народните събрания след 10 ноември 1989 година? Аз затварям очи от неудобство, да не кажа от срам като се върна назад в годините и поглеждам днес в пленарната зала. Едно единствено бе на висота, достойно за държавността на България – Великото народно събрание. А колко много бяха в него хора на науката, на изкуството, на културата. Най-тачени бяха те, дори и от политиците. Но кара, вара, именно те избутаха всички умни, мъдри хора, замениха ги със себеподобни и ги тикнаха в ъгъла на забравата. Погледнете ги в днешния парламент – наежени едни срещу други. Няма човечен поглед, блага дума, поделена усмивка. Затлачен български език с непонятни слова и изрази, високопарни, почти заклеймяващи думи. Ако сред тези самозабравили се, с ниска култура депутати имаше мъдри хора – и атмосферата в Народното събрание щеше да е творческа, и България – друга, съвсем друга! Как няма един със заразителен пример да призове всички много сериозно да помислят за поведението си, за своя език, за етиката във взаимоотношенията си, за естетиката… И най-вече за единението в името на България.

– Демокрацията в България куца, хората се бият един друг като помияри за кокал – простете за сравнението, а политиците ни трудно разбират, че трябва да печелим враговете си, а не да си печелим врагове. Кое е най-страшното, което сега властва в обществото ни?
– Тя че куца, куца, но никой не я лекува. Нещо повече – почти се е спънала и безпомощно лежи. Иначе щеше да превземе малко макар светло пространство и да го подари на живота ни. Ама то – да се пукнеш от яд и от болка, както казва народът ни – да гледаш, че земята ти, златната ти земя все повече буренясва, че народът оглупява и обеднява и да затваряш очи, е равно на престъпление. Защото всичко е за сметка на набезите, лакомите стремежи към лично забогатяване. Всеки за себе си и всички заедно. И както е в природата – по-силните владеят територията, ръмжат и я пазят с цената на всичко. Другите пък не могат да се примирят и така – както е било, продължава. Права сте те се бият като помияри. Казал съм го вече: „Демокрация не може да има между кучета, които вият настървено едно срещу други и вкарват вълка в собствения си дом!“ Кой печели от всичко това? Естествено грабливият, крадецът, престъпникът. А той се развихря, защото няма преграда, тоест закон, който да го захапе като смъртоносен капан. Голям въпрос отваряте като казвате, че политиците ни трудно разбират, че трябва да печелим враговете си, а не да си печелим врагове. Значи пак стигнахме до единението, тоест подчиняване, по-точно пренебрегване на личния интерес за сметка на хала на народа. Боже, ами защо по кабинетите, стаите и коридорите висят портретите на Христо Ботев и Васил Левски, за да хващат прах и паяжини ли, отминавани и загърбвани от тичащите към власт и пари. Кое е най-страшното, което сега властва в обществото ни? Че няма държавници, които да проумеят, че България е със смъртна присъда от прехода. И колкото повече се бавим, там толкова по-реално наближава деня на нейното изпълнение.

– Ще станат три десетилетия след промяната през 1989-а, а през тях само се въртим в порочен кръг. Не че няма нищо направено, но манталитетът ни си остана пораженчески, в нищо не вярваме и все така неистово се мразим, защо?
– Не само се въртим в порочен кръг през тези три десетилетия, но почти вегетираме в блатния застой. А трябва нещо много простичко да се направи – някой да пробие бента и тинясалата вода да оттече. Права сте – причината е в пораженческият ни манталитет, защото ни липсва духа на жертвоготовността и далновидността. Трябват ни държавници, които да проумеят и да кажат на народа си, че когато всичко е загубено, остава бъдещето. Единствено то е с реалистичен хоризонт. И ни трябва още – национална цел, кауза, за да тръгнем на поход. С труд, воля и вяра.

– Чувствате ли се като духовен емигрант на нашето време? И се чудя кое ви вдъхновява да пишете?
– По-скоро определени хора и бездарни среди с власт ми внушават това чувство, лишавайки ме от самочувствие. Понякога и унизявайки ме като загърбват съдбата ни – на всички почти творци. Но аз съм си стъпил здраво на българската земя, научил съм се на честен труд и продължавам да работя в ковачницата на българското слово. Основната вдъхновителка е любовта – към човек, към майка, род и родина. Но и другото чувство – омразата, гневът раждат високостойностни творби. Защото те са антитез на обичта. А и нали е жив най-интимният свят на всеки от нас – пиша стихове за скъпите на сърцето ми, на близките ми хора. И за Отечеството ни, което някои и в наши дни продават и предават!

– Кой откри таланта ви, кой е вашият кръстник в поезията?
– Поетът се ражда, няма училище за поети, има заместник министри (по думите на Христо Банковски), но няма заместник поети. Аз избягвам думите дарба и талант, замествам ги с израза творческа способност. Тя е заложена в гена. Всичко останало е въпрос на труд и култура. Не мога да кажа, че някой в един миг ми е казал: „Аз видях таланта у тебе, ще станеш поет!“ Но първо съзря по-особени думи с образен израз учителката ми в четвърто отделение на родната ми Елешница – Старирадева. А кръстник в поезията ми най-вероятно е непрежалимият мой приятел, емблема на българската поезия Евтим Евтимов.

– Вие – поетите, имате много знакови срещи в живота си, Вашите кои са?
– По творческия ми път знакови са срещите ми с Евтим Евтимов, Владимир Свинтила, и Матей Шопкин, с Владимир Гоев и Христо Ганов. А в живота ми оставиха духовни следи личности като Панчо Владигеров, Марин Големинов, Венко Марковски, Георги Джагаров, Боян Болгар…

– В последните години се появиха много късни пророци, които казват, че са вярвали, че комунизмът ще падне. Не съм Ви чула да извисите глас до техния, защо? Нима не са спирали и на Вас някоя книга или стих?
– Уверявам Ви – никой не е бил пророк, всички като простосмъртни не вярваха, че комунизмът ще падне. Впрочем да Ви коригирам – по-точно е да се каже, че Тодор Живков ще падне, защото не доживяхме и до първото стъпало на някакъв си комунизъм. И аз съм мърморил, негодувал съм, тайничко мечтаех да доживея това време, но не съм вдигал глас. Защо ли? Защото не вярвах! Голям шум се вдигаше, легално и нелегално се говореше и шушукаше, че ръкописи на големи писатели и поети лежат в чекмеджетата им, защото цензурата ги спирала. С голямо нетърпение чаках „историческата“ промяна, за да видя какви чудеса ще изскочат от тия прословути чекмеджета. Ядец! Едно чудо не се пръкна! Че имаше хора и служби за тая работа, имаше, но фрапантни случаи, освен тези с книгите на Радой Ралин „Люти чушки“ и на Жельо Желев „Фашизмът“, почти нямаше. Е, епизодични примери с претопяване и спиране на цикли и отделни стихотворения също имаше. Но всичко, което включвах в свои ръкописи, излезе безпрепятствено в книги, а в тях имаше и доста сатирични и нелицеприятни стихове и цели стихотворения.

– Социалното неравенство в момента е крещящо и става все по-жестоко. Сякаш духът на увълчването е излязъл от бутилката. Това какво ще роди?
– Винаги съм бил убеден – социална справедливост може да има там, където трудът е свободен и твори блага за народа, а не за негов господар, експлоататорска структура или класа. Да, крещящо е социалното неравенство днес, защото живеем в общество на див капитализъм. Той си затваря очите пред многочасовия незаконен труд, по-ниското заплащане, нередовното осигуряване, незачитането способностите на човешката личност. Ако така продължава, това ще роди още по-жестока експлоатация, бедните ще стават още по-бедни, богатите ще се увеличават. И ще бъдем приковани към дъното.

– Къде сбърка светът, че днес е обхванат от такава криза – вече християнството в някои западни страни е нещо като харам, семейството е отживелица, а промяната на пола дори се толерира? Ние ли не сме наред или сме се родили в лудо време?
– Не знам къде сбърка светът, за да изпадне в криза. Разбира се, различна е тя в различните държави. Но тази глобализация, това обезличаване на нациите и народите няма да доведат до нищо ново и полезно за човечеството. А ние сме си наред и се съпротивляваме, защото имаме памет и здрави традиции в опазването на националните ни ценности. По е вероятно това, че сме се родили в лудо време, в смисъл в объркано време на ненормални, луди хора.

– Тончо Жечев е казал: „Оставям този свят по-лош, отколкото го заварих“. Това усещане имате ли го? Обезверен ли сте или гледате с усмивка на живота?
– Тончо Жечев беше мъдрец, влюбен в страстите български, с мисията да работи за величието на България. Той познаваше всичките лица на живота през различните исторически етапи. Беше му уютно в ония времена, но роптаеше против някои нехарактерни за човешкото развитие несъвършенства. Защото душата и мисълта му бяха устремени към съвършенството на вътрешния мир на човека и срещу световната дисхармония. Вярвам на думите му и бих ги повторил за себе си, ако нови хора не доведат ново разсъмване на България. Дай Боже час по-скоро да кажа: „Оставям този свят много по-добър, отколкото го заварих“. И ще го напусна с усмивка.

– Прекалено песимистичен стана разговорът ни, да обърнем взор и към красотата, която ражда свободомислие. Кои са вашите красоти? Как режисирате напоследък собствения си живот?
– Много хубаво го казахте – красотата ражда, свободомислие. Аз съм свободолюбив човек и съм пленник на нежността и красотата. Обичам нейните състояния – физически и духовни. Моите красоти са в реалния живот и в нощните видения на цветните ми сънища. Не режисирам собствения си живот, следвам себе си – своите чувства и мечти. Живея както дишам, за моите мисли търся своите думи. Избягвам усоето на злото и предпочитам слънчевите пространства на безкрайната човешка добрина.

– Като човек – видял, пътувал и описал много, разбрахте ли какъв кръст носи България?
– България носи тежък, много тежък кръст. Незаслужено. Сякаш наказана от тъмни сили. Носи го като Христос по кървавия си път към своята Голгота. И като него жестоко е разпната на този кръст. Мъчителите и от това място ще избягат като тия на Иисус, а тя като него ще възкръсне и най-справедливо е да има Страшен съд и възмездие. Ще има!

– „Защото съм такъв“ – така се казва наскоро издадената книга – литературна анкета, за Вас, написана от Тодор Коруев. В нея е целият Ви живот, разголен сте в изповед пред читателя…
– Тази книга ще се окаже венецът на живота и творчеството ми. В нея изповядах себе си, аз сам разголих цялата си същност, благодарение на професионалното майсторство на Тодор Коруев. Аз съм зодия „Рак“, чувствителен до мозъка на костите, дето се казва, поради което съм силно раним. А най-големи поражения имам от грубостта и предателството. Затова ги мразя и ненавиждам. Радвам се, че тази книга дойде на бял свят, защото мога всекиму да кажа: „Ето ме, това съм аз!“.

– Да не се страхуваме, когато сбъркаме посоките на пътищата, казвате в едно ваше стихотворение. От години толкова често го правим и наистина продължаваме. Всъщност, от какво трябва да ни е страх?
– Ще ми позволите да си послужа с това, много кратко стихотворение, което е в свободен стих, без заглавие:

„Не се страхувайте,
Когато сбъркате посоките на пътищата.
Където и да криволичат
Пътищата ще ви отведат при хора.
Страшно е
Сърцето ви да се превърне в кръстопът
Когато сбъркате посоките на чувствата!“

Ето от какво трябва да ни е страх – от този кръстопът, на който се въртим в порочен кръг без изход, защото сбъркахме посоките на чувствата, на мечтите си. Вместо да се устремим към издигане духовния ръст на Отечеството ни, пребоядисани политици, парадиращи посредственици, с настървение на лакомници се втурнаха към богатствата, сътворени с труд, пот и кръв от народа още от първите дни след „историческия 10 ноември 1989 г. Но нали същият този народ е казал: „Иде видов ден!“

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.