Председателят на Асоциацията на търговските арбитражи Красимир Димитров пред „Труд“: Фалшивите арбитражи са класическа измама

Законодателни промени, които да регулират по-добре арбитражните съдилища у нас, подготвят от Асоциацията на търговските арбитражи. Целта е да се изчистят празнините, които експертите по право откриват в сегашната нормативна база.Каква е практиката, натрупана през последните години у нас в арбитражното производство и защо често фирмите избират да уреждат възникналите спорове в извънсъдебно споразумение- за това разговаряме с председателя на Асоциацията на търговските арбитражи Красимир Димитров.

-Г-н Димитров, арбитражните съдилища са възстановени у нас след промените през 1989 година, но защо едва през миналата търговските арбитражи се обединиха в Асоциация?
– Ако трябва да бъдем точни, арбитражните производства са съществували и преди 1989 г. Като място за решаване на спорове на социалистически организации. Съществуващият по това време държавен арбитраж е работел по такива дела. Дълготрайно съществуване е имал и арбитражът в търговско-промишлената палата. Но наистина огромният брой арбитражни съдилища се появиха след 1989 година. Асоциацията на търговските арбитражи беше създадена през 2016 година от 3 юридически лица като учредители с няколко идеи – от една страна да осигури защита на интересите на арбитражните съдилища, като принцип. На второ място, да способства за изработване и установяване на професионални и етични правила не само от членовете на тази асоциация, но и от всички останали търговски арбитражи в България. Да популяризира арбитражното производство, като един алтернативен способ за решаване на правни спорове, който можем да кажем, че има много предимства с оглед на традиционното, държавно производство. Не на последно място – да се изработват проекти за нормативни актове и предложения за такива, които да се обсъждат от съответните органи, имащи законодателна инициатива – за промяна и усъвършенстване на съществуващото законодателство. Задачата на учредителите, която беше поставена с устава, тепърва предстои да се реализира. Но смятам, че от 2017 година бяха проведени няколко инициативи, бяха обсъдени предложенията и приетите изменения в Гражданския процесуален кодекс, както и в Закона за международното частно право относно арбитражните производства. И общо взето достигнахме до идеята, че съществува необходимост от промени, които практиката сочи, че се налагат. Възникват проблеми с арбитражните производства, които могат да бъдат предложени на едно по-широко обществено обсъждане.

– Принципът на търговските арбитражи е, че „свои съдят свои“ – как тогава се гарантира безпристрастност на решенията?
– Безпристрастността се гарантира най-вече от основния принцип и най-често срещания начин в правилниците на арбитражните съдилища, който съществува в правилниците по цял свят, не само в България – че всяка от страните посочва от списъците с арбитрите един, който да участва в състава. А избраните от всяка от страните ищец и ответник избират трети. Извън това безспорно трябва да споменем, че преди изобщо да говорим за арбитражно производство, е необходимо за възникналия спор, страните да са уговорили предварително, че ще бъде разглеждан от арбитражен съд. Необходимо е в договора, който е най-честия източник на търговски и облигационни отношения, да бъде предвидено арбитражно споразумение. И това арбитражно споразумение трябва да бъде в писмена форма. То може, разбира се, да не произтича от договора, а от разменени между страните писма, фактури или други документи. Но трябва да е безспорно, че страните са се съгласили да бъдат разгледани от определен или определяем арбитражен съд при определени условия. Липсата на това арбитражно споразумение изключва изобщо компетентността на арбитражния съд да се занимава с правния спор. От друга страна, това, което е необходимо да се изтъкне е, че при всички случаи арбитражното производство е по-бързо и по-ефективно. Особено, когато става дума за търговски отношения, отколкото класическото производство, развиващо се пред съда. Макар че не е водещото, но можем да кажем, че е и по-евтино на спорещите страни.

– Защо?
– Най-малкото, защото спорът се разрешава от състав, който обичайно страните конституират. Обичайно производството протича пред една инстанция. Принципът е, че решенията, постановени от арбитражния съд, могат да бъдат обжалвани единствено, когато има процедурни нарушения или ако имаме произнасяне пред неарбитируем спор с оглед изискванията на закона. Като по същество при липса на такива нарушения, решенията влизат в сила. Това при всички случаи прави арбитражното производство много по-бързо от класическите две или пък три инстанции, при които се развива един граждански процес. Дължимите такси като процент обичайно при арбитражните съдилища намаляват с увеличаване на интереса. И примерно при цена на иска от 200 000 лева като предмет на правния спор, в държавното правораздаване таксата ще бъде 8000 лева, а в един арбитражен съд ще бъде около 6000 лева. Разбира се, възможността страните сами, доброволно да се съгласяват техният правен спор да бъде разрешаван от един арбитражен съд, е водещото в това диспозитивно начало. Те могат да изберат и един арбитър. Между другото, нека да кажем, че няма пречка споразумението за това спорът да бъде разрешен от един арбитражен съд или от един арбитър и след като вече спорът е възникнал. Относно т.нар. Потребителски спорове, това е единствената възможност. С измененията от миналата година потребителските спорове бяха изключени от компетентността на арбитражните съдилища – нещо, което ние като Асоциация подкрепяме по принцип. Освен, ако такова споразумение за разглеждането им не е постигнато между търговеца и потребителя, след като вече спорът е възникнал между тях.

– Напоследък станаха известни случаи, при които чрез фалшиви арбитражи се правят измами, понякога за твърде сериозни суми – на какво се дължи това?
– Арбитражите ad hock създават известни проблеми. Действително, през последните месеци се появиха няколко случая, които бяха огласени и в медиите. Използват се фалшиви арбитражи за постигане на едни неправомерни цели. Буквално можем да говоримза измами. Но арбитражите ad hock, както и тези, които съществуват като институции, са утвърдени и имат дълголетна история във всички страни и във всички правни системи. Важно е да подчертаем, че в изнесените случаи става дума за класическа измама, която може да се случи във всяка една сфера. Става дума за симулативен, измислен съдебен процес, който се води от несъществуващ съд – да го няма на адреса, на който се е регистрирал и т. н. Предявява се искова молба от лице, което също не съществува, което се защитава от адвокат, който също може да не съществува и всичко това води до един краен резултат – да се издаде едно решение от този „арбитражен съд“ в кавички, въз основа на което решение може да бъде издаден изпълнителен лист и да се започне изпълнение с частен съдебен изпълнител, например. Това поставя в опасност интереса на потърпевшата страна.

– Т.е. с подобна схема измамници могат да изкарат съдебен лист на резиденция „Бояна“, примерно?
– Хайде да не говорим за резиденция „Бояна“, защото трудно някой ще насочи изпълнение срещу подобен имот. Но срещу имущество, банкови сметки на едно търговско дружество, това не е изключено, тъй като самите документи са оформени и вече с издаден изпълнителен лист, който става официален документ. И въз основа на който може да се образува и да се осъществи изпълнителното производство, така се създава в известен смисъл опасност. Не можем да кажем, че тя не съществува. Разбира се, затова има средства, с които тези проблеми могат да бъдат преодолени. В случая според мен се касае за класическо престъпление по смисъла на Наказателния кодекс, което трябва да бъде разследвано от органите на прокуратурата. Дълги години се говореше за публичния търговски регистър в България. За възможността да се осъществява т.нар. придобила популярност „кражба на фирми“ с фалшиви документи – от началото на тази година бяха предприети мерки. Формата на тези документи бе усложнена, изисква се нотариална заверка на подписи, съдържание. Това е мярка за преодоляване на тези имотни и други измами на практика чрез законодателните промени. Разбира се, с последните случаи може да се помисли какви допълнителни гаранции могат да се приемат в закона за международния търговски арбитраж. През миналата година едно от измененията даде възможност министерството на правосъдието чрез инспектората към министъра на правосъдието да извършва проверки по сигнали и жалби по дейността на арбитражните съдилища. Тук има много спорни моменти, но по принцип това е една от формите на контрол, които вече залегнаха в нормативен акт. Предстои да се види ефективността на тази мярка, която беше законодателно регламентирана.

– А защо в миналото народно събрание не се прие да бъде създаден регистър на арбитражните съдилища?
– Спорността идва от обстоятелството, че регистър на институциализирани арбитражи би могъл да съществува. Те са около 60-65 съществуващи до момента. Но на тези арбитражи, които се появяват ad hock, няма как да се създаде регистър, а и контрол много бързо може да бъде осъществен. Простият пример, който бих могъл да дам, е две страни, когато сключват договор, приемат за компетентен, че по всички спорове, които могат да възникнат по изпълнението на договора, е един професор по търговско право от Софийския университет. Може ли някой и как да осъществява контрол върху това прието от тях решение?

– Кой контролира решенията на търговските арбитражи – с въпроса „кой ще пази пазачите“?
– Въпросът „кой ще пази пазачите“ извън министъра на правосъдието – съдебен контрол се осъществява от Върховния касационен съд (ВКС). През последните години наблюдаваме сравнително ограничаване на подаване на жалби до ВКС. А другият контрол при вече споменатите случаи на измами е от прокуратурата – при тях обаче се използват привидни „арбитражни съдилища“. А по същество става дума за извършване на престъпление.

– В тази връзка, ще ви върна в началото, защото и преди дни от Асоциацията на търговските арбитражи анонсирахте, че работна група ще изготви промени, касаещи арбитражното правораздаване, които ще представите през есента на вниманието на Министерския съвет и на Народното събрание. В каква посока ще са те?
– Няколко групи въпроси според нас е необходимо да бъдат законодателно уредени, защото предложенията от предходното народно събрание в някои разпоредби не са довършени. Въведе се изискване например, за минимален стаж на лицата, които са в списъците на арбитражните съдилища и които спорещите страни могат да избират. Нормата въведе такова изискване заради случаи с лица, които са студенти, без практически опит. Но това не е необходимо само в областта на правото – те могат да бъдат специалисти и в други материи – икономисти и т. н. По този начин се прие един минимален стаж, но остана висящ въпросът – какво става със съществуващите списъци с арбитри? Означава ли това, че всеки арбитражен съд трябва да прегледа и да отстрани от списъците съответните лица. Едно от разрешенията, които ние предлагаме чисто практически, е самите арбитри да декларират, че отговарят на изискванията. А не да се изисква от всички предварително да подават декларации. Остана висящ въпросът и колко време се съхранява едно арбитражно дело. Законът не посочва конкретен срок. А не е възможно арбитражните дела за разлика от всички останали да се съхраняват безсрочно. Това противоречи дори на защитата на личните данни. Има още такива въпроси, които звучат на пръв поглед технически, но са важни, защото са една неотменна част от самото производство. Може би отново ще бъде повдигнат въпросът и за създаване на регистри на институциализираните арбитражи. Можем да поставим въпроса и за отговорността на арбитрите и на арбитражните съдилища.

Къде държавите позволяват повече „частно“ правораздаване?
В международното частно право има принципи от дългогодишно съществуване, които са установени и арбитражът е една сериозна институция за разглеждане. Държавите, не само от ЕС, а и извън него, поначало осигуряват тази възможност особено в областта на търговското право – споровете да се разглеждат по този начин при посочените по-горе цели. Не можем да направим някакво отграничение – според мен става дума за класически институт.

 

Нашият гост
Красимир Димитров е преподавател по гражданско и семейно право.Специализирал е във Вашингтон и Ню Йорк. Два мандата е член на Комисията за защита на личните данни. Представител на Република България в Работната група по защита на личните данни в Европейския съюз по чл. 29 от Директива на Европейския парламент и на Съвета 95/46/ЕО. Бил е сътрудник на комисията по правни въпроси в НС. Председател е на Асоциацията на търговските арбитражи в България.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.