Примабалерината Маша Илиева: Не избягах от соцлагера, за да не пострада баща ми След като спечелих конкурса във Варна, ми назначиха агент да ме следи

Преди по-малко от година Маша Илиева преживя лична трагедия – загуби човека, с когото през последните години споделяше живота си. Сергей Давидов беше един от най-големите меценати на балетното изкуство в България. По нейна молба уважаваме личното й пространство и не разговаряме за трагедията. Вместо това, Маша разказва за детството си, за особеностите на българския национален балет по времето на соца и за срещата й с една от най-големите звезди в руския балет Светлана Захарова.

– Балетоманите тръпнат в очакване, защото през октомври в София ще танцува Светлана Захарова. Тя ще играе „Жизел“ с партньора си Денис Родкин и с балета на Софийската опера. Готови ли сте за този спектакъл?

– Нашата трупа вече е танцувала „Жизел“ с нея – през 2000 г. в Атина в “Палатата на музиката“. По това време бях директор на театъра и гледах от салона. Тя и тогава си беше голяма звезда, но все още не се беше превърнала в сензация.

Ние всички бяхме много горди, че освен нея Мирта беше Мария Александрова, която също стана звезда на Болшой театър. Имахме щастието да бъдем и с Владимир Малахов, който по това време беше директор на Берлинската опера. По времето на аферата с „Плейбой“ – точно същата година, беше издаден голям и много скъп албум с негови голи снимки. Той страшно се гордееше с него.

– Става дума за голите ви снимки в „Плейбой“? Те също бяха много естетски, като тези на Малахов. Не се ли гордеете и вие с тях?

– Да. Но след фотосесията загубих поста директор на балета на Софийската опера. Ето как за едно и също едни хора печелят овации, а други са порицани.

– Като споменахме думата “директор”, кой е бил най-добрият ръководител на балета на Софийската опера, като изключим сегашния – Сара-Нора Кръстева, с която работите в момента?

– Работила съм почти 10 г. в операта по времето на социализма. Тогава беше добре да си директор, защото държавата осигуряваше парите за постановки, пътувахме със самолет навсякъде. След което всичко стана много трудно. В началото на деветдесетте години големи усилия положи Бойко Неделчев, който сега е директор на Националното училище за танцово изкуство. Наистина големи усилия положи той, нечовешки. Както нямаше пари, успявахме да ходим доста по командировки в чужбина. Може би той е най-добрият – ако ме питате за моята кариера.

– Чувствала ли сте се следена от тайните служби през комунизма?

– Не съм се чувствала, а съвсем явно бях следена. Просто имаше човек, който ходеше след мен.

– Кога се появи този агент?

– След като спечелих медала във Варна, заминах на турне в Гърция. Точно по това време избяга Камелия Тодорова. Като бъдеща звезда, вече бях и потенциален имигрант. По принцип винаги на командировки с нас пътуваха и хора от Шесто – те се водеха „драматург“ или на някаква друга длъжност от театъра.

– Мислила ли сте да избягате?

– Не, не. Никога. Знаете ли защо? Защото баща ми беше в управлението – зам. министър на горите и професор в Лесотехническия. Ако аз бях избягала, трябваше да го съсипя него.

– И това беше единствената причина?

– Да.

– А иначе бихте емигрирали?

– Да. Заради работата.

– И все пак тук имахте възможност да работите.

– Да, до 90-а година. След това стана пълна трагедия. Чак последните години се разтвори светът. България стана член на ЕС, намериха се някакви пари – от общината, от министерството, от други организации.

– Но например кой плати за костюмите на „Спящата красавица“? Не беше ли вашият партньор в живота Сергей?

– Не, той спонсорира „Баядерка“. За „Спящата“ аз дадох една малка сума.

– Значи се явявате нещо като меценат?

– Не бих отрекла.

– Какви са бъдещите ви творчески планове?

– Готвя се за един грандиозен проект, посветен на председателството на България на ЕС. Ще бъде авторски спектакъл със специално написана музика, сценарий, хореография, осъществен съвместно с Общински културен институт „Средец“ и ОКИ „Надежда“, Където се помещава оркестър „Симфониета“.

А преди това – през октомври, ще направим два спектакъла. Ще бъдат пак с оркестър “Симфониета”, с деца от балетната ми школа и съвместно с операта. Засега заглавието е “Танците в музиката”. Едно време на такива събития им се казваше “лектория”. Оркестърът ще свири жива музика и ще се обяснява как са се танцували танците по времето на Краля Слънце – менует, гавот. В края децата от публиката ще могат да облекат костюмите от епохата – кринолини, перуки.

– По отношение на историчските танци сте един от най-квалифицираните хора в България.

– Да, предполагам, след като преподавам исторически танци в Музикалната академия. При мен започна като хоби и се превърна в още една професия.

– Откога се интересувате от старинни танци?

– Всичко тръгна от принцеските…

– От принцеските?

– В първи клас бях много дребничка, най-ниската. Затова бяха ме сложили на първия чин с два учебника под дупето, за да се подавам поне над чина и да мога да виждам нещо. И понеже бях доста разсеяна, а буквите ги знаех – можех да чета и да пиша, така че ми беше скучно и по цял час си рисувах принцески.

– Не ви ли се караха в училище?

– Много ми се караха! Даже казаха на майка ми, че трябвало да стана художничка. Това е било сигурно тънък намек на учителката да спра да рисувам в час.

– Балетът по принцип се смята за елитарно изкуство. Какво бихте казала на човек, който си признава: “Не съм ходил никога на балет и не го разбирам“?

– Откакто се занимавам с балет, предимно това чувам. По-лошото е, когато човекът е ходил на балет и тъкмо започва да поразбира и да се изказва „компетентно”.

– Какво имате предвид?

– В деня на спектакъла някой се е разболял или си е изкълчил крака и трябва да реагираме, понякога се налага да се сложи човек, който никога не е играл гова нещо и трябва за един час да научи цели две действия. Естествено е, че ще прави грешки, но този, който от известно време идва на балет, непременно трябва да покаже колко разбира, като изтъкне на висок глас, че е видял как някой не е в редичка или е объркал. А как сме били в инфарктна ситуация той не е видял но е много горд с това, че е забелязал, че някой не е в редичката.

Във всяка една професия си има ужас и нашият ужас е, когато съставът на трупата е в спектакъла до последния човек, всичко е подредено и изведнъж едно парче от пъзела го няма. Опитваш да сложиш друго, но не става. Не става не защото човекът не става, а просто той не е подготвен за тази роля.

– Защо в класическия балет е толкова сложна тази редичка?

– Това е най-сложното въобще в човешката природа. Когато животните се движат в стадо или ято, те имат рефлекс и периферно зрение, благодарение на което не се бутат. При човека това е притъпено – ако отидеш в мола, ще те бутнат петима човека.

Именнно това периферно зрение е много важно за балета. Освен да се спазват стъпките и да си слушаш музиката, освен артистичната игра, ти трябва да спазваш еднаква дистанция с предния и задния човек или както се казва при нас „да имаш очи на гърба си“. Имаме много похвати, с които да го направим и публиката да не забележи, че гледаш.

– Случвало ли ти се е някой да ви блъсне, да ви удари, докато танцувате?

– Много често! Е, не на всеки спектакъл, но много често. Всяко най-малко отклонение на ръката или на крака и получаваш шамар, ритник, някой ти скача върху гърба или тръгваш назад и се сблъскваш с някого. Но тези неща по-скоро стават на репетициите, на спектакъл – доста рядко.

Един такъв случай си спомням – играх „Лебедово езеро“ пред мавзолея. Партнирахме си с Момчил Младенов – той после стана солист на балета на Сюзън Фарел в САЩ. Много лошо ни минаха репетициите, не знам защо, и на самия спектакъл тръгнах да се въртя и го ударих с лакът по лицето. Потече му кръв от носа, но си довърши адажиото.

– Публиката видя ли нещо?

– Поне аз видях. Но каквото и да се случи, в повечето случаи артистите успяват да се овладеят. Примерно, ако паднеш. Всеки може да падне, зрителите се уплашват, като се изправи на крака, те се успокояват и я подкрепят балерината с аплодисменти. Колкото по-бързо станеш, толкова по-добра е реакцията.

– Детската ви балетна школа май се развива доста добре. В България може би няма толкова голяма и престижна школа да деца.

– Мисля, че няма. По-голяма може и да има, но в последснсите години децата ни наистина са много успешни. В началото бях много против да участват в конкурси. Но те започнаха да печелят първите места на световно ниво.

– След това променихте ли си мнението?

– Промених си го. Много си го промених. Макар че участията по конкурси и особено печеленето на медали е нож с две остриета. То и дава, и взима. Дава голям напредък, защото всеки конкурс означава много сериозна индивидуална работа с всяко дете. Всяка една поява на сцена е стъпка нагоре. Но има опасност, когато започнеш да печелиш от дете конкурси, след това в по-голяма възраст да изпаднеш от колелото. На 16 г. си постигнал 8 златни медала и не знам какви още отличия, но оттам-нататък къде? Взимат те в една трупа, не си прима, започваш да страдаш, свикнал си че си все на първо място, но в един момент се оказва, че не си толкова важен.

Животът не е конкурс. Конкурсната програма е едно, а в театъра е друго. В театъра трябва да застанеш в редичката.

– Как се разбира, че едно дете има талант за балерина?

– За около година работа с едно дете може да се разбере. Но не става дума за тригодишно. Трябва да е на осем. Макар че и на едно малко дете като му видя фигурката, в повечето случаи познавам от коя ще стане издължена – такава, каквато трябва да е за балета, и от коя няма да стане.

Ако майката иска да запише детето си на балет, значи на 3 годинки е прекалено рано, така ли?

– И тригодишните си танцуват много добре, научават се да слушат музика, да си опъват падьомчето (стъпалото – бел. ред.), да скачат, да се завъртат. Но за истинска работа може да се говори вече като са в училищна възраст.

– Кой беше първият балет, който сте гледала?

– Не помня. Друго помня. Както казах, като малка съм била много дребна и много слабичка. Била съм втори клас, а в операта пускаха само деца, навършили осем години. С майка много често ходехме и тя така казваше: „Хайде, отиваме на „търси се“ да си купим билети.“ Тръгваш по „Раковски“ и започваш да питаш хората: „Имате ли билет?“. Намираме билети, но на входа ни отпращат: „Детето не може да гледа. Не е навършило 8 г.“ Майка ми казва: „Навършило е.“ „Покажете си паспорта, тогава.“ А майка ми е с руски паспорт, вътре не съм записана. Опитва се да им обясни: „Но дъщеря ми наистина е на 8 г., ходи на балет вече.“ А те: „Не, не! Деца под 8 г. не пускаме.“ Искам да кажа, че тогава правилата важаха. Отскоро, слава Богу, и у нас влезе в сила това правило – след началото да не се пускат хора в салона, защото това пречи на спектакъла.

Ние със Сергей ходихме в Лондон и си купиме ложа. Цяла ложа за двамата! И не ни пуснаха, защото закъсняхме с три минути. Пред носа ни затвориха. И казаха: „Във фоайето има монитор – там се вижда спектакълът как тече.“ Не питайте колко струваше това удоволствие.

– Друг път ще закъснеете ли за “Ковънт гардън“?

– Не! Ще отида с два часа по-рано. Ще си седя на пейка пред театъра, но ще съм навреме. Един път тук, в Софийската опера някакви хора бяха закъсняли и момчетата им казват: „Трябва да се качите на трети балкон, понеже представлението е започнало.“ А те ме виждат, че се запътвам към партера и протестират: „А тази жена къде отива?“

Това е една от малкото ми привилегии – че мога да си влизам в операта, когато поискам.

– Следите ли скандалите в държавата?

– Следя само заглавията.

– Имате ли мнение по драмата с босите крака на президента Радев?

– Мен не ме дразни, какво като е бос? Освен това е в неформална обстановка. Отишъл си е на село, събул се е… Но това е моето мнение.

– Ако станете министър на културата, какво бихте направила?

– Не е лесна работа. То няма да е само моят балет. Има и опера, театър, оркестри, галерии, училища по изкуството, кино – на всичките седем изкуства трябва да се обърне достатъчно внимание, защото е еднакво важно. Изобщо културата е нещо изключително важно за всяка нация. С това всеки политик трябва да е наясно.

Ако погледнете в исторически план, ще видите, че държавниците, които са подкрепяли културата, тъкмо те остават в историята. Сещам се за онази прословута реплика на Чърчил, когато министърът на отбраната през Втората световна война го помолил да увеличи военния бюджет с цел повишаване на защитата. “Откъде да взема парите?”, попитал Чърчил. “От културата и от социалните разходи”, предложил министърът. И Чърчил го запитал: “В такъв случай какво ще защитавате?”

Помислете си колко крале има, но за Луи XIV всеки знае. Той е създал Академията за музика и танц и е карал всички царедворци да слушат музика и танцуват. И наред с танците, Кралят Слънце си е гледал и държавните дела и е воювал.

Нашият гост

Примабалерината Маша Илиева е репетитор и режисьор в Софийската опера и балет и преподавател по Исторически танци в Държавната музикална академия – София. Тя е магистър по балетна режисура и доктор по детска балетна педагогика. Огромния си преподавателски опит изгражда с практиката в своята Балетна школа „Маша Илиева“.
Тя е възпитаничка на легендарната академия „Ваганова“ в Санкт Петербург и е сред най-ярките имена в съвременния български балет. През 2009 г. се оттегли от сцената, но ценителите на изящното изкуство помнят силните й въздействащи изпълнения на главните роли в „Лебедово езеро“, „Спящата красавица“, „Жизел“, „Силфида“, „Лешникотрошачката“, „Дон Кихот“ и др. Стилът на Маша Илиева се отличаваше с изключителна чистота, като особено впечатляващ беше скокът й – рядко висок и въздушен.

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (2)

  1. Жалко е да ни занимавате с мизерийте на соц режима от преди 30 години. Тенденциозност и пропаганда в Труд. Върти се, върти се и все до соца и русия се стига. Народът иска не иска чете глупостите и му се отделя вниманието от наложащите проблеми.

  2. Чудесно интервю. Маша Илиева живее с балета. Това са най-ценните хора във всички области. По принцип в България успяват само тарикати и простаци, които се правят, че разбират от нещо. Още от деца те знаят, че нямат качества и развиват хитрости и подлости. По степента на успех на такива хора се измерва едно общесство. Нашето е селскохитро, провинциално и жалко. Затова се радвам на хора като Маша Илиева.

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.