Проф. д. н. Венелин Терзиев пред „Труд“: Обучението онлайн създава дискомфорт за всички участници

Да не забравяме, че университетите са социално място, където хората общуват, създават контакти

С проф. Венелин Терзиев разговаряме за това как пандемията се отразява на качеството на висшето образование, за мястото и ролята на науката в съвремието ни, за оценяването на постиженията на изследователите и защо промените в академичната сфера стават трудно. Проф. Терзиев споделя какво означава за него високото държавно отличие „Златен век“, с което беше удостоен неотдавна.

- Проф. Терзиев, преподавател сте във висши учебни заведения. Как се отразява кризата на образованието?
- Безспорно създалата се кризисна ситуация от март насам промени изцяло обучителния процес. Предизвикателство е това, че самите преподаватели не бяха достатъчно готови със своите учебни материали да ги представят на студентите. Възрастовите характеристики на част от хабилитирания персонал- доценти и професори, ги постави пред предизвикателството да работят продължително време в електронна среда и да представят своите материали, които до този момент са били на хартиен носител, в интерактивна среда, което води до дискомфорт и от страна на тези, които получават информация и знание, и тези, които предават знанието по този начин. Не бива да забравяме, че университетите са онова социално място, където хората общуват, създават контакти, приятелства... Трябва да отчетем, че част от обучителните програми не са апробирани и не са адаптирани към работа в електронна среда. Вярно е, че хуманитарните и обществените науки много по-лесно могат да бъдат преподавани в такава среда, но е вярно и това, че при науки като медицина, технологичните, инженерните науки няма как този процес да се осъществява в онлайн среда, защото резултатите от този тип обучение ще дойдат след 5 или 10 години, когато нивото на компетенциите и познанието на тези възпитаници се окаже, че е твърде ниско. Пандемичната криза ще продължи и в следващите месеци, може би и година, а резултатите от нейното въздействие ще бъдат още по-дълги. Моето мнение е, че хибридното обучение и занапред ще бъде част от учебните ни планове, но при всички случаи трябва да бъде дълбоко диференцирано.

- Казвате, че напоследък много се говори и пише за „измерване“ на науката. Какво означава това?
- Имам предвид за оразмеряване по някакъв начин на науката и намиране на елемент за нейното остойностяване, т. е. определяне на нейната социална ефективност. Това е интересно начинание, както от професионална, така и от изследователска гледна точка. Страните на този процес са най-малкото две - тези, които създават науката, и тези, които ще я оценяват или по-точно казано тези, които ще я потребяват. Вероятността отношението на двете страни към резултата да бъде различно, е почти сигурна. За да не изглежда всичко това доста примитивно и консуматорски, би следвало да го разглеждаме като процес, който е сложен, както за неговото отчитане, а още повече и за остойностяването му. В исторически аспект ползите от различни научни открития са идвали много по-късно, та дори и след смъртта на техните създатели. Това поставя пред изследователите на този процес комплекс от сложни задачи, които трудно се дефинират, трудно се измерват и трудно се анализират. Трябва да се търси подходяща форма не само за оценка, но и такъв способ, който да отрази по подходящ и най-добър начин този научен и изследователски процес. Той не може да бъде отделен или дефиниран самостоятелно, защото самия живот го е интегрирал в съществуването ни и резултатите от него са част от него.

Предизвикателствата да търсим отговор на въпроси от гледна точка на полезност, ефективност и ефикасност са свързани с определено и точно познаване на тези процеси и отражението им към целия социален процес, в който те попадат или по-точно казано, са част от този социален процес.

- Как се оценяват научните постижения у нас?
- С тази тежка задача се занимават различни държавни и обществени институции, включително и Министерството на образованието и науката на България, което е призвано да върши тази дейност по реда на своите задължения. При прилагането и разработването на различни модели и технологии в тази посока винаги ще има доволни и недоволни. Това в никакъв случай не бива да плаши, обижда или обезкуражава всяка една от страните. Постигането на максимална справедливост е достатъчно силен мотив да се върви в тази посока на обективиране на същностните процеси, свързани с научните и изследователските дейности. Още повече, житейски доказано е, че прогресът е свързан с научните открития и те са част от човешкото битие.

- Защо промените в академичната сфера стават трудно?
- Много често приемаме нещата доста прагматично от своята гледна точка, като се задоволяваме с обяснението, че те и сега вървят добре или са достатъчно приемливи. Промените са по-скоро нежелани или плашещи, защото са свързани с нас самите. Академичната общност е доста консервативна в своите разбирания и по някакъв начин се приема като себедостатъчна. Този приемлив начин може да е относително добър за определен период от време, но в никакъв случай не е приемлив и прогресивен за развитието на тези процеси. Понятието „процес“ е достатъчно сложно в този смисъл, в който го употребяваме, защото от една страна, той е с дълга продължителност във времеви порядък и има комплекс от характерни особености, сложност и дори противоречивост. Той трябва да се разглежда, дефинира и дори осмисля от всички негови участници, но най-вече от тези, които ще го потребяват, т. е. хората. Обратното ще бъде самоцелна игра на наука и ще носи удовлетворение на човека сам за себе си без да има полезност за околните. Основното благо в тази посока е приложимостта на всичко, което правят учените и изследователите. В исторически план това се е повтаряло много пъти в годините, като в немалко случаи научните открития са били приемани и оценявани в много по-късен период от време. Приемането или отричането на определена научна дейност изисква нейното разбиране, усещане или одобрение от обществото. Това невинаги е лесна и постижима задача от каквато и гледна точка, а понякога е непосилна за един учен.

- Как стои въпросът с научните публикации?
- Обикновено научните открития, изследвания или разработки се публикуват в специализирани издания, които са достъпни до ограничен кръг от потребители, които се занимават с тази дейност или тези издания не са достатъчно публични, т. е. имат ограничен достъп, или в повечето случаи той е платен. Това допълнително усложнява процеса на одобрение или възприемане на обстоятелствата. Наложилата се необходимост научните разработки да бъдат публикувани в реферирани издания, т. е. такива, които съдържат научна информация с висока стойност и са рецензирани, ги е превърнала в издания от затворен или ограничен характер на достъпност на тази информация. Това също е разбираемо, като се имат предвид усилията и труда на съответните екипи или конкретни изследователи да получат обратна престация на своите усилия и да бъдат оценени по подходящ и достатъчно приемлив начин. От друга страна, работата на учените трябва да достигне до по-голяма общност, защото тя на практика е потенциалният ползвател на техния труд. Това принуждава, или може би правилната дума е задължава, учени и изследователи да представят своите тези, разработки и открития на различни форуми многократно, за да достигнат максимално бързо по различни информационни канали до потребителя. По този начин обяснено звучи доста опростено, но е относително вярно. Едно изследване понякога се представя, рекламира и показва на десетки научни конференции, кръгли маси, симпозиуми и изложения и се превръща в сложен, труден и продължителен процес на утвърждаване. Това с особена сила важи за обществените и социалните науки. Съпротивата от страна на научната общност в подобни случаи е много сериозна, защото търсенето на нетрадиционни подходи в утвърждаването на научните изследвания нарушава общоприетата рамка на бавност. Това „дразни“ научната общност, която е доста интровертна и дори закостеняла в разбиранията си за популяризиране на научните трудове.

Оценката на ефективността на социалните процеси се свежда до задачата по оптимизация на социалната управленска дейност в процеса на решаването на конкретни социални програми чрез програмния подход. А това повече от всякога изисква дефинирането на критериите за ефективност на социалните процеси и на тази основа прилагане на подходящи оценъчни методики и технологии.

Въвеждането на подобни системи за оценка би породило ред въпроси и критични бележки. Първият от тях е кой и по какъв начин ще прави тази качествена оценка.

- Преди броени дни бяхте удостоен с престижна държавна награда. Какво е тя за вас?
- Проф. д-р Маруся Любчева от Университета „Проф. д-р Асен Златаров“ в Бургас ми написа: „Различността е като каузата. Ако я нямаш, не си струва да си там. Но ти я имаш. И на това, и на което и да е друго място“. В отговор и? написах, че ми е все по-трудно и по-тежко да отстоявам тези свои позиции в това доста напрегнато и дори размирно време и че трябва все повече сила и енергия, за да продължиш да вървиш изправен напред.

Награждаването ми със „Златен век“ - едно от най-високите отличия у нас, ме изненада и развълнува приятно. И не само защото оценката е достатъчно висока и ясна, а много повече поради факта, че е свързана с една изключително важна мисия - да просвещаваш и даваш на околните натрупаното знание. В което лично за мене е и смисълът на човешкото съществуване. Естествено формалният акт на получаване на една награда е само краен резултат от един доста дълго и не особено лесно пътуване към себепознание и процес на раздаване, което би било съвсем безсмислено, ако не е в полза на хората и обществото ни. Дълъг и доста смущаващ за мен е списъкът на хората, които са получили наградата „Златен век“. Смущаващ, защото това са личности, които са пример в обществото ни, отдали своя живот за неговия напредък. Затова и приемам наградата с ясното съзнание, че моето присъствие в този списък изисква още и още, за да достигна това признание и уважение. И ако ние всички сме грешни в своето битие, то приемането на самите себе си, такива каквито сме, е особено важно в този случай! 

Всички преминаваме през различни периоди - на пълно отричане и мъчително изправяне и продължаване напред след това, периоди на неразбиране и неприемане, дори враждебно и недостойно поведение на част от околните. Навярно това е отредената на всеки от нас Голгота.

- Обществото сега има определени нови потребности и нужди, какво мислите за това?
- Обществото ни винаги има нужди... от обществено обсъждане, от обществени библиотеки, от значение за общественото ни мнение и т. н. Дали въобще успяваме да разберем къде и как се случва тази необходимост от всичко това и още повече къде е нашето място в тази обществена необходимост... Толкова много сме се съсредоточили върху нашата „съвършена“ значимост, която отнесена към безкрайната незначителност, че установяването на тази наша потребност е някъде в безкрайността на същото. Но въпреки всичко ние приемаме, обясняваме, обосноваваме и дори защитаваме всичко това, което сторваме с обществената значимост и какво от това, като тя тази обществена значимост е тъй незначима за „притежателите“ на това усещане. И все пак как да се открием и намерим във все по-нарастващата незначителност на нашето лутане в този тъй интересен и кратък живот е трудно да се определи - дори и от математици, статистици, политици и химици. Та то усещането за общественото ни значимост приключва с нашето тъй незначително участие в това безкрайно кратко битие, което ние си мислим, че управляваме, напътстваме, а понякога дори дълго отсъстваме.

- В олицетворяването на дългото търсене и изследователския характер на един човек, често говорите за пътуването и малките гари по този път. Разтълкувайте това сравнение.
- Все си мислих, че малките гари са нещо романтично, като спомен от детството или нещо различно?! Уви малките гари са изпълнени с онази човешка мръсотия и низост, че май умишлено трябва да ги пропускаме. А къде отиде чувството за справедливост, честност или нищо подобно няма как да се случва в този побъркан свят. Препускаме по пътя си и все се натъкваме на малките гари, поспираме за малко и вместо чист въздух се нагълтваме с тежък дим, по лош и от цигарения.

Пустият му бърз влак, на който толкова искахме да се качим, все спира на неподходящото и мрачно място. Дали релсите са се поизхабили, или пък локомотивът е поостарял - съвсем не е ясно, но все пътуваме и пътуваме. Тези кратки и прости разсъждения са по повод пожелание на мои приятели, които ми казваха да не спирам на малките гари, а той пътят е осеян от такива. Аз си ги искам чисти, подредени и дори романтични. Натрапчиво си припомням в последно време думите на Емилиян Станев: „Ако се опитате да видите света чрез онези понятия и представи, които науката ви дава днес, светът би изглеждал не само необозрим, но и безсмислен... Щастието се състои в това - да побеждаваш злото в себе си. Въпросът е само навреме да го сториш“.

Нашият гост
Венелин Терзиев е възпитаник на Университета “Проф. д-р Асен Златаров” в Бургас и Стопанската академия “Д. А. Ценов” в Свищов. Доктор на науките по национална сигурност и икономика. Редовен професор е във Военната академия “Г. С. Раковски”-София и в Русенския университет “Ангел Кънчев”. Научните му интереси и публикации са свързани с проблематиката на икономиката, националната сигурност и социалното управление.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Интервюта