Нужна е екипна работа, за да ограничим самоубийствата
В Световния ден за превенция на самоубийствата – 10 септември, СЗО призова всички държави по света не само да работят за предотвратяването им, но и да полагат последващи грижи за хората, които са направили опит да сложат край на живота си. Единствената община у нас, която от 10 г. работи ефективно за това, е Варна. С подкрепата на местната власт екип от лекари, психолози, психиатри, социални работници, обединени в сдружение „Суицидопревенция“, са помогнали на стотици спасени пациенти и близките им да преодолеят кризата след опит за самоотравяне. Какво кара хората да прибегнат до крайното решение и каква е ролята на обществото, разговаряме с проф. д-р Снежа Златева, председател на сдружението и началник на клиниката по токсикология във Военноморска болница.
– Проф. Златева, ръководеното от Вас сдружение за превенция за самоубийствата навърши 10 години. Какво наложи създаването му и какво свърши тази неправителствена организация за десетилетие?
– През 2009 г. създадохме сдружение „Суицидопревенция“, защото в клиниката по токсикология ежегодно попадат голям брой хора, посегнали на живота си. Само човек, който е видял ужаса в очите на близките им, може да разбере каква помощ трябва да получат, за да преодолеят шока от факта, че тяхното дете, съпруг или съпруга, майка или баща е направил опит за самоубийство. Те чувстват вина, че нещо не са направили както трябва, за да стигне близкият им до крайното решение. Изключително напрегнати са, съзнанието им се помрачава. Освен чисто физическото спасяване на пациента в първия момент, трябва да разговаряме с него и близките му, да разберем какъв е проблема и да помогнем за разрешаването му. За 10 г. постигнахме много и благодарение на община Варна, която подкрепя нашите проекти. От 1098 пациенти на клиниката, направили опит за самоотравяне, сме помогнали на 813. Създадохме мрежа от НПО, църквата, местната власт, както и групи за взаимопомощ. Наскоро например отец Михаил потърси помощ от сдружението за семейство, загубило 27-годишния си син, което ще включим в такава група.
– А на пациентите как помагате?
– Направилите опит за самоубийство остават под силен стрес в продължение на месец. Това е най-опасният момент, в който могат да повторят и около 1% го правят. По принцип всеки посегнал на живота си е под риск в това отношение. Затова отделяме специално внимание на тези хора – консултираме ги по няколко пъти, докато преодолеят кризата. Само малка част от тази програма за превенция се осъществява в болницата. С нас работят двама психолози, социален работник, психиатри. На база на натрупания опит издадохме и ръководства за педагози, медиатори, социални работници, психолози, служители в старчески домове, за да ги обучим да откриват рисковите белези при хората, с които работят. Защото 80% от опитите за самоубийство могат да бъдат предотвратени.
– Кои са белезите, по които можем да разпознаем човек в риск?
– Най-явният и най-масов е депресията. Преди тя да настъпи, човек е подложен на голям стрес. В този период може да има и хиперактивност, след която идва изолацията. Депресията е едно от най-честите заболявания в цяла Европа – показва го и потреблението на антидепресанти, изписани от психиатър. У нас страдат около 15% от населението, според последни проучвания.
– Млади или възрастни, мъже или жени правят по-често опити за самоубийство?
– Около 17% от всички наши пациенти са младежи, 10% са възрастните над 70 г., а всички останали са в активна възраст. Там е най-големият пик. Мъжете са доста по-малко от жените, но те много по-често успяват да сложат край на живота си, защото избират по-тежки и сигурни методи – хвърлят се отвисоко, обесват се, застрелват се, докато жените предпочитат хапчетата. И тези опити са 10 пъти повече от реализираните самоубийства – и у нас, и по света. Нашата статистика сочи, че 73% от преминалите през клиниката пациенти със самоотравяне са жени, а средната възраст е 41 г. За щастие, фаталните случаи са сведени до 2% при честота на опитите от близо 3 на 100 000 души.
– Колко от пациентите, които сте върнали към живота, са с психически проблеми?
– Около 15% от направилите опит за самоубийство страдат от шизофрения, биполярни и личностни разстройства. Други близо 20% са злоупотребяващи с алкохол и наркотици. Добрата новина е, че през последните 3 г. намалява броят на хората, които са постъпили в клиниката след направен опит да сложат край на живота си. Докато през периода 2010-2016 г. годишно регистрирахме по около 200 случая, сега те са 120-130 и са далеч от пиковите 2000-2009 г., когато бяха близо 400 годишно. Една от причините бе, че тогава тежките психотропни медикаменти се продаваха свободно по аптеките.
– Лекарствата ли са най-предпочитаната отрова, към която посягат самоубийците?
– Да. В миналото имаше чести случаи на тежки корозивни отравяния със сода каустик и белина. Днес те са актуални в Македония например, но не и у нас. Лекуваме мъже, погълнали селскостопански отрови или метилов алкохол. Наскоро спасихме пациент, погълнал живак, за да се самоубие. Жените, които са по-голям контингент, предпочитат медикаментите. Преди дни приехме в реанимацията пенсионерка, погълнала 793 различни таблетки, които чинно беше описала в писмо. За съжаление, не успяхме да я спасим. Зад всеки такъв случай се крие остра криза и ние сме призвани да помогнем на оцелелия и семейството му да е преодолеят. Другата част от работата ни е превенцията.
– Имате ли обратна връзка с обучените от сдружението педагози, социални работници, медиатори? Търсят ли те помощ за хора в риск?
– Да, обаждат ни се. Нашите психолози дори ходят по къщите на хора, които са се затворили у дома с тежка депресия. И често успяват да предотвратят най-лошото. Това е начинът, по който работим с активната подкрепа на общинската дирекция „Превенции“. Варненският модел бе представен и награден на Национална конференция по обществено здравеопазване. Но засега той няма аналог.
– Защо се получава така?
– Трудът на психолозите и психиатрите в сдружението е деликатен, къртовски и за не много пари. Никой не иска да се занимава с екипна работа. Далеч по-лесно е на парче – специалистът да стои в кабинета си и да чака пациентът с проблем да почука и да си плати за консултацията. А моделът може да се ползва както от отделни общини, така и в национален план, защото за десетилетие е доказал ефективността си.
– През годините сте правили и редовни проучвания за причините, които водят хората до крайното решение. Какви са те?
– На първо място е ценностната система, а в нея, въпреки неглижирането на брака, семейството си остава на първо място. Раздялата с партньор е водеща причина за опитите за самоубийство. По честота следват конфликтите между родители и деца. Когато първите са възрастни и се чувстват безполезни или в тежест заради многото си заболявания, те прибягват до крайното решение. Има и родители, които го правят, за да провокират децата си да спрат да приемат наркотици. Трета голяма група са пациентите с т.нар. амбивалентно отношение към смъртта. Въпреки че очевидно са направили опит за самоубийство, те отричат. Реално тези хора са се самоотровили не за да умрат, а за да привлекат вниманието на околните към проблема си.
– А финансовите проблеми фактор ли са?
– Има и такива случаи, но са малко. А загубата на работа е последна по честота причина за опит за самоубийство.
– Има ли истина в твърдението, че съществува генетична предразположеност към самоубийство?
– Науката суицидология се занимава и с генетичната предразположеност. Доказано е, че е възможно човек да е генетично по-уязвим към депресия. Стресовата система може да се увреди още в утробата или в ранните години, ако детето е малтретирано, или се чувства изоставено. Тогава в пубертета настъпват нетипични поведенчески реакции – свръхактивност или затвореност. Това са белезите на бъдеща депресия. Има много други системи в нашия мозък, които отговарят за това да се чувстваме щастливи или подтиснати. При жените например серотонинът и допаминът са в по-малки количества, което ги прави по-склонни към депресия. Особено видна е генетичната предразположеност при хората с психични разстройства, които правят опити за самоубийство.
– В миналото битуваше мнението, че който е посегнал на живота си, има психичен проблем. Скъса ли обществото ни с тази стигма?
– Тя все още е валидна у нас и в цял свят, но са налице положителни тенденции. Все повече хора, които усещат, че влизат в „дупка“, не се притесняват да потърсят квалифицирана помощ от психолог и психиатър. Работата с тези хора е много деликатна, трябва да е анонимна, като при зависимите, за да има ефект. Доволна съм, че през последните години и медиите ни помагат. Мина времето, когато самоубийствата бяха сочна сензация. Подробното описание на такива случаи подтикваше други хора в нестабилно състояние да направят опит „по картинка“. Самоубийствата не бива да са табу, но за тях трябва да се говори със специалисти и целта е да се ограничи проблема.
– Доколко обществото може да влияе в тази насока?
– Обществото има огромно влияние. Това показват всички теории. Още през XIX век Емил Дюркхайм е създал основата им след щателно проучване на самоубийствата в цяла Европа. Достигнал е до четири основни причини, валидни и до днес. Първата е липсата на интеграция. Втората е алтруизмът в общности като комуните, в които хората слагат край на живота си в името на някаква висша цел. В днешни дни такива са терористите камикадзе. Третата причина, ясно видима у нас през последните десетилетия, е липсата на регулации, на ред и правила. Четвъртата пък е свръхрегулацията, която не дава шанс за творчество и себеизява. Редица изследователи след това са добавяли други фактори, чрез които обществото влияе положително или негативно върху склонността към самоубийство.
– Какви са съвременните теории в суицидологията?
– Част от тях касаят директния натиск на обществото. Той може да е политически, от работодатели, може да се изразява в дискриминация и изолация на определени групи. Човек може да загуби опора и от индиректно влияние, ако усеща, че държавата и обществото нехаят за него. Типичен пример са голяма част от българските пенсионери, които оцеляват с мизерни средства. Съвременните изследователи се фокусират и върху отрицателната роля на средата с негативни емоционални комуникации. България е ярък пример – ние трябва и държим да покажем неодобрението и гнева си на публично място. Както и да мислим деструктивно. Показателен е фактът, че се ражда политическо движение с мото „Няма такава държава“. Нашето общество страда и от екстремален индивидуализъм. Почти никога не сме склонни да дадем нещо, ако други ще го ползват. Най-лошото е, че в продължение на години обществото ни не успява да се обедини около обща цел. Липсата на такава също се сочи като негатив в съвременните теории по суицидология, както и трудните и бързи промени в социалните норми. Непрекъснатите корекции в законите и изискванията у нас създават хаос, в който по-слабите се давят. Това са голяма част от факторите, чрез които обществото може да отслаби защитата на отделния индивид.
– Картината не изглежда розова.
– Така е, но все пак България не е на водещо място по брой опити за самоубийства нито в Европа, нито в света. У нас такива правят средно 2,7 на 100 000 души, което ни поставя в средата, защото има страни с показатели от 8 на 100 000. Свръхмодерните общества по-често предразполагат към депресии, но има и бедни държави, в които самоубийствата са много.
Нашият гост
Проф. д-р Снежа Златева от 12 г. ръководи клиниката по токсикология във Военноморска болница. Преподавател е в Медицинския университет-Варна и е републикански консултант по клинична токсикология за Североизточна България. Ръководи сдруженията “Суицидопревенция” и “Живот без алкохол”, член е на общинския и областен съвет по наркотични вещества във Варна. През 2013-2014 г. е участник в мисията на НАТО в Афганистан. Автор е на 247 научни публикации.