Гешев: Задържани са 6 лица при акцията в ДФ „Земеделие“

Заловиха трима надрусани шофьори

Шофьор без книжка катастрофира с нерегистрирана кола и избяга Мъжът карал возилото с чужди номера

Мъж накара дете да си „накаже“ пръста с камък Шуменецът бил ядосан, че две момчета звъняли и блъскали на вратата му

Преслава показа дъщеря си за първи път

„Витоша“ пръв скочи на съдиите (ВИДЕО)

Електронна услуга на НАП дала достъп на хакерите

Президентът Радев наложи вето върху безлимитното финансиране на партиите от фирми Промяната в закона създава нова обилна хранителна среда за корупция, смята държавният глава

Горанов: Хакерската атака срещу НАП е засегнала около 3% от данните й

Бойко Атанасов иска да е главен прокурор със Среден 3 по Наказателно право

Консулът ни в Истанбул за починалата българка на Кушадасъ: Проверява се дали това е инцидент или престъпна небрежност

Певицата Донна: От малка знам, че ще съм на голямата сцена

Обстрел на военната база в Кандахар, няма пострадали българи

Шофьорът на откраднатото от швед такси: Разбрах от колега, че колата я няма на стоянката Прокуратурата ще поиска постоянен арест за автокрадеца

Гледайте НА ЖИВО изслушването на кандидата за председател на ЕК Урсула фон дер Лайен

Проф. Трендафил Митев – историк и политолог в УНСС, пред „Труд“: Проба-грешка, ох, пардон! – четвърт век ни управляват така Всичко в цивилизования свят се печели от класната стая

Демографската криза е проблем, за който се говори от години. Представяха се данни от ЦРУ, от НСИ, от какви ли не експерти, но ситуацията се задълбочава всяка година. Младите предпочитат Терминал 1 и 2, раждаемостта намалява всяка година, работна ръка липсва, а ромската тема тежи като воденичен камък. Какво да правим и защо толкова много се мразим – по тези разговаряме с проф. Трендафил Митев.

– Проф. Митев, от години се говори за демографската криза, но всичко стига само до изговарянето на проблема, не и до приемане на сериозна програма за решаването му. Защо политиците не успяват да се справят с тази криза?
– Първо, проблемът „демографска криза“ влезе късно в трайното полезрение на политиците, а още по-късно овластените започнаха все пак да се докосват до тази тематика практически. До 2005 година за демографската перспектива на България говореха главно учени. Властимащите или не признаваха наличието на някакъв тежък проблем в тази област, или го подценяваха. Освен това демографската криза е най-тежката политическа материя, с която би трябвало да се справя една изпълнителна власт. Ето защо правителствата бягаха от трайно ангажиране с подобна финансовоемка политика. А и всяка от управляващите партии имаше свои идейно-програмни приоритети, които не са плод на национално консенсусно мислене. Като резултат в обществения ни живот се получи истинско разминаване между писаното от изследователите и действията на властимащите, което не позволи навременно стиковане и справяне с проблемите.

– Кажете какво ни очаква след 10, 20 или 30 години? От години се цитират стряскащи данни на ЦРУ и още по-ужасни ваши предвиждания. Как така пресметнахте, че през 2050 г. в България ще живеят 3,5 милиона души?
– Сметката е правена върху следните факти: в България днес живеят 6,8 млн. граждани. Един милион от тях съставлават нашите скъпи братя ромите. Към 800 000 души са българските граждани с мюсюлманско и друго вероизповедания. Така че българският православно-славянски контингент засега възлиза на около 5 милиона души. Но пенсионерите в България са над 2 милиона, а децата и непълнолетните са към 1,5 млн. души. Ясно е като бял ден, че след четвърт век тези 2,5 милиона пенсионери вече няма да ги има. А ако демографската криза продължава да източва младите хора от България със сегашната скорост, голямата част и от тези 1,5 млн. образовани младежи, също могат да заминат някъде по света. При раждаемост средногодишно днес от около 65 000 деца, загубите трудно ще се компенсират. Следователно, когато говорим за цифрата от 3,5 милиона граждани към 2050 г., се има предвид едно възможно състояние тогава на славянско-православния контингент на нацията.

– Но проблемът с ромите наистина изглежда нерешим. Все сравняваме как властта преди 1989-а е действала, сега обаче направо сме безсилни. Или може би сме се предали и вървим по течението?
– Проблемът с ромската неграмотност е воденичния камък, който в допълнителна степен тегли нашето отечество към дъното. Защото е немислимо цивилизовано бъдеще за държава, в която една пета от нейното население не може да чете и пише нормално, да не говорим за работа с компютъра. За сега правителствата полагат усилия в това направление главно чрез контрол върху детските добавки: ромско семейство, което не праща децата на училище, да не получава помощи от бюджета!

– Да, но практиката показва, че тази политика носи само частични успехи.
– Това е така. Училището се посещава няколко години, а масата от младите роми не продължават към гимназиите и университетите. Дори през последните години се заговори за някаква си „ромска традиция“ – девойките да се омъжват и да раждат деца на 13 години!? Тоест – максимум след завършването на четвърто отделение, младата майка също да продължи да живее с детските надбавки. И така се получава един затворен, омагьосан кръг, от който изход няма.

– Голяма част от хората в България, най-вече тези от циганския етнос, изглеждат абсолютно неприспособими към живота. Работната ръка у нас не стига, не се намират дори такива, които да редят добре павета или плочки. Какво правим тогава?
– Затова, по този въпрос аз предлагам друго: мисля че най-важна роля за въвличането на младите роми в обществено полезния труд, може да изиграе модерното, национално и отговорно индустриално лидерство. Предприемачите в България трябва решително да поемат отговорността, за подготовката поне на кадри от изпълнителската сфера. За целта във всяко сериозно предприятие да се организира практическа школа. Тя да обяви свободните места за съответните изпълнителски професии. Да се приемат всички млади хора – включително и ромите. Там да се осигури безплатно обучение, а след като новоподготвеният кадър се назначи на работа, да му се даде и стимулираща начална заплата.

– Но това ще струва пари!
– Естествено. Но българският бизнес трябва да е наясно, че колкото по-дълго изчаква само държавата да му реши проблема с работната сила, толкова повече ще се спъва икономическото развитие и на отделната фирма, и на националната икономика.

– Бисмарк е казал много неща, едно от които е, че войната се печели в класната стая. Кажете как да се ограмоти този човешки потенциал?
– Не само войните – всичко в цивилизования свят се печели, като се тръгне именно от класната стая. След Освобождението, в България постепенно се налагат три най-уважителни обръщения, които се използват в обществото: „уважаеми господине“, „уважаема госпожо“ и „УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН УЧИТЕЛЮ“. С последното сборно словосъчетание свободното българско общество издига образованото съсловие на особен пиедестал, защото от него се очаква духовното прераждане на нацията. Затова учителят след като излезе от класната стая, отиваше в читалището, след това минаваше през заседание на църковното настоятелство или изнасяше поредната сказка в местното културно просветно дружество. Той е очакван и присъства навсякъде! Тоест, най-образованите хора помагат за развитието на всички области в духовния живот на свободния българин. Затова само за три десетилетия, България се превърна в цивилизационното чудо на Балканите: с най-грамотното население, най-бързо и всестранно развиваща се икономика, наука и култура. Това е работещата формула.

– Професоре, но това са безвъзвратно отминали времена, ще ви кажат, че сме в XXI век, стига сме жалили за преди…
– Трябва да се разбере, че и сега е необходимо да се тръгне от учителя! Той да получи материална сигурност от държавата, която да му позволява спокойно да се отдаде на своята образователна и възпитателна мисия. НО! И тук не трябва да се раздават еднакво големи заплати. Необходимо е да се спазва правилото „от – до“. Онзи учител, който прилага нови методи в преподаването, който формира самостоятелно и творческо мислене, набляга на възпитанието в морални ценности… – той да получава заплата „до“ най-високото ниво предвидено от закона. А не активните в учебно-възпитателния процес, да получават „от“ – тоест, ниското равнище на заплащането.

– А семейството, то къде е?
– Училището и семейството трябва да изнамерят нови, ефективни форми за единодействие. Така че онова, което учителите положат като образователно възпитателна основа, семейството да доразвива и да стабилизира. Без появата на здрав и ефективно взаимно подпомагащ се учителско-родителския съюз, нашата класна стая няма да ни поднася добре образовани и възпитани нови генерации.

– Като капак на всичко е и тоталното разделение на българите – на фили и фоби, на леви и десни… Оказа се, че без омраза и противопоставяне животът ни е немислим. Откъде тази злоба между хората?
– Вътрешното българското разединение не е било вечно състояние на обществения живот при нашия народ. Напротив! Още създателите на държавата ни са положили нейното успешно развитие върху политиката за единение и сплотеност на българите. А благодарение на националното единение българите възстановиха своята свободна държава. Вътрешнонационалния разкол при нас започва след двете национални катастрофи, чиито резултати са оформени окончателно преди един век с Ньойския мирен договор. Неговите клаузи наказаха жестоко българския народ, заради погрешния избор на цар Фердинанд за участие на България в Първата световна война като съюзник на Германия. От тогава, на базата на всеобщата покруса, мизерията и безперспективността за бъдещето на хората у нас се зароди онази ненавист, която направи невъзможно единодействието между лявото и дясното.

– Тоест, от един век тези два обществени полюса воюват?
– Да, те започнаха и да се ненавиждат взаимно в истинския смисъл на думата. Така се тръгна към драмите от 20-те до 40-те години на ХХ век, раните, които не са заздравели до днес. Тази вътрешно национална вражда не ни донесе нищо добро. Тя и в бъдеще не обещава по-различни резултати. Поради това преди няколко години, трезво мислещи български учени и общественици, поеха инициативата да се създаде едно надпартийно движение за национално помирение. То си поставя за цел формулирането на няколко безспорни национални приоритети, които да се вградят в програмите на всички партии, които утре ще управляват държавата. Така на предна линия в текущия политически процес да се постави решаването и на проблема с демографията, и възпитанието на младите, и образованието на ромите, и всичко, което касае българина. А не левия или десния политикан.

– Да, но и левият, и десният политикани се задушават от противоречия, а тази омраза не храни ли и двете страни?
– Българската вражда между лявото и дясното, вече три десетилетия се превърна в параван, зад който се скри най-новото и най-важно съвременно противоречие в нашето общество: това между масата от българския народ и онези шепа безогледни хора, които разграбиха националното богатство, за да го продадат за скраб, а след това да си издигнат мутродворци, до които се стига с „Бентлита“. Така че само една вътрешно успокоена нация няма да бъде повече жертва на съзнателното изостряне на стария конфликт „ляво-дясно“ от тези среди и ще позволи, на държавата, на базата на закона да потърси и върне заграбеното на нашата нация.

– От доста години група общественици и учени говорите за единение, но пък ви набедиха, че ще правите президентска партия. Вярно ли е това?
– Движението за национално помирение и единение не е от вчера и онзи ден. То има своя няколкогодишна предистория. А ако някоя от институциите е изказала подкрепа за неговите идеи – това си е нейна работа. Но не и на онези, които вече 3-4 години се събират обсъждат, пишат статии и книги. Лично аз нямам честта да познавам господин президента.

– Толкова години след падането на социализма, експериментите си остават любимия ни метод. Проба-грешка, ооо, пардон! – ще го поправим. Е, докога?
– Да, вече повече от четвърт век живеем по правилата на „проба-грешка, ооо – пардон“. Защо е така? Новата история на Третата българска държава може да се раздели най-общо на 4 основни периода: от Освобождението до Балканската война, между двете световни война, времето от втората половина на ХХ век и десетилетията на „прехода“. При по внимателно вглеждане в тях, много силно впечатление прави следното обстоятелство: при всеки един от трите предишни периоди, в структурата на обществото присъства онова, което възрожденците бяха нарекли „нотабили“. Тоест – солидна група от обществени първенци. Най-отговорните, най-уважаваните и най-ангажираните хора, които дават тон на националното мислене и действие. Ако преди 10 ноември 1989 г. знаем кои са били те, то след тази дата в България няма нотабили. Липсват онези, които бяха се борили за демократичното общество. Бяха страдали и бяха заслужили всеобщото уважение и доверие. Така че да имат не политическата, а моралната власт, за да влияят върху политиката на овластените. Ясно е, че когато управляват случайни, неуважавани и неподготвени хора, политиката им ще е „Проба грешка, ооо – пардон!“ И пак проба, и пак грешка!

– Мрачни са ви прогнозите, проф. Митев, но като политолог кажете какво им става на европейските лидери, много объркани изглеждат.
– Що се отнася до състоянието на евроелита, то мисля, че и там ситуацията е аналогична: и в Европа ги няма вече „политиците – герои“. Тези, които изстрадаха тежестите на двете световни войни, знаеха истинската цена на мира и работеха честно за неговото стабилизиране. Днес на върха в Брюксел са хора излезли от цялостния уют и личния комфорт на развитите индустриални общества, които нямат същата мисловна критичност, верен окомер за нещата от живота, а и достатъчна мъдрост, за да решават проблемите творчески, в полза както на ЕС като цяло, така и на неговите отделни членове, между които е и България.

– Нашите си ги знаем, че са обикновени йесмени, но и европейските началници започнаха да изглеждат такива. Трудно ще е с такива водачи, а?
– Когато в Брюксел ситуацията е такава, а в София липсват нотабилите – явно само националното помирение и разработването на една консенсусна програма за приоритетите на Отечеството, могат да спасят България през ХХI век.

Нашият гост
Трендафил Митев е доктор на историческите науки и професор в катедра “Политология” на УНСС. Роден е на 15 март 1950 г. в София. Завършва история в СУ “Св. Климент Охридски”. Автор е на 14 научни монографии и няколко исторически книги. Има публикувани и десетки научно-публицистични статии в българския печат. От 1995 година е член на Македонския научен институт, а в периода 2008 до 2014 година е и негов председател.

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (4)

  1. Абе хич не е проба – грешка… но какво да дойде от винс, където едно време влизаха неприетите другаде.
    Все факти.

  2. Спомням си един преподавател по История на БКП. Трудно даваше заверка, особено на красивите колежки. Виждам, че е израснал в кариерата в тези лоши времена.

  3. Дъртите комуняги намериха топли и добре платени местенца в образованието и сега са бесни, че нямат ръководна роля.

    1. Както казах, във винс влизаха по некадърните.. В меи-тата по кадърните, като плевнелиев. Затова и едните правят по добра кариера от другите.

Коментарите са заторени

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.