На 28 януари 2020 да почерпят

Дневен хороскоп на Алена за вторник, 28.01.2020

Софийският административен съд oтмeни зaбpaнaта на Джoĸ Πoлфpиймaн дa нaпycка Бългapия

Слави Трифонов и Маги Халваджиян се уговориха да пият кафе пред Би Ти Ви

Бившият белгийски крал призна, че има незаконна дъщеря

Лондон улеснява с визи експерти

ДАНС по следите на коронавируса Мерки срещу заразата, идваща от Китай

Удължиха бедственото положение в Община Перник заради водната криза

Българинът доплатил 4 млрд. за лекарства Първи сме в ЕС по разходи за медикаменти

220 милиона долара за екшън комедията „Лоши момчета завинаги” Филмът се представя над очакванията

СЗО промени оценката си за коронавируса, вече го смята за високорисков

Турски хакери в мащабна кампания от името на Анкара Властите в Кипър, Гърция, Ирак и Албания на мушка

Самоубилият се пред ДАНС отвлякъл самолет през 1981 г. Емил Крумов трябвало да дава показания за „Луков марш”

За какво може да ни наложат дисциплинарно наказание

Вижте акцентите в броя на вестник „Труд“ във вторник, 28 януари 2020

Режисьорите Георги Богданов и Борис Мисирков пред „Труд“: Призракът на комунизма още броди из дворците Рушенето на соцпаметници е най-тъпият начин да бориш миналото. Премахват вторичните белези на режима, другото под тях остава

Георги Богданов и Борис Мисирков Снимка: Цветан Томчев

„Дворците на народа“ е новият филм на изключително успешната компания „Агитпроп“ на режисьорско-фотографско-продуцентския тандем Борис Мисирков и Георги Богданов. В продължение на няколко години двамата се опитват до получат достъп, а след това да направят едно наблюдение с това какво се случва със символите на комунистическите режими в пет държави. Става дума за двореца на Чаушеску в Румъния, сградата на Московския държавен университет, Националния дворец на културата в София, „Палата на федерацията“ в Белград и несъществуващия вече Дворец на републиката в Берлин. Копродукцията между България, Германия и Румъния ще бъде показана на София филм фест.

– Защо се спряхте само на пет от дворците в бившите социалистически държави? Вероятно има и още много други.
Георги Богданов: Всъщност ние проучвахме много и различни сгради, но като последно снимахме пет дворци по различни причини. Има дворци, които си приличат и други, които са буквални копия на оригиналите. Например във Варшава има едно впечатляващо здание – Дворецът на културата и науката (PkiN, б.р.), което е копие на Московския държавен университет (МГУ, б.р.).

– Те го наричат „скъп подарък от нашите руски братя“ с огромна доза ирония, разбира се. Не обичат много руснаците в Полша.
Борис Мисирков: Да, не ги обичат, но е интересна историята около изграждането на този дворец. Оказва се, че сградата е подарък от СССР и архитектите са същите, които са построили и МГУ (Арх. Лев Руднев и арх. Лев Владимирович, б.р.). Руснаците са го замисляли по-скромничък да бъде, но поляците са настоявали, след като е подарък, да е по-мащабен. И така полският дворец е само с пет метра по-нисък от московския си близнак.

– Само германците ли са разрушили своя дворец?
Богданов: Реално да. Те са направили своя осъзнат избор. Във филма се дискутира защо са го направили. Сложно е. Преди всичко е политическо решение, макар в крайна сметка да има формален повод за разрушаването – металните конструкции са защитени с азбест, което е обявено за вредно за хорското здраве. Това е формалната причина да се събори сградата. Дълги са дебатите, но в крайна сметка я събарят. Сега на нейно място възстановяват един дворец, който е бил там, до разрушаването му през Втората световна война.

– Какво свързва тези пет двореца, на които се спряхте? Нашият е Дворец на културата, в Москва – университет, в Букурещ – по същество крепост на Румънската комунистическа партия… Какво е общото?
Мисирков: Общото е идеологията и общата история, която ни свързва от 1945 година до падането на Берлинската стена. Смисълът на всеки един от тези дворци е като смисъла на една катедрала – да внуши страхопочитание в простолюдието и да внуши, че тази идея е велика, могъща, мощна и че срещу нея няма къде да риташ. В същото време е любопитно, че всеки един от тези дворци много точно си отговаря на особеностите на всяка страна – веднъж като архитектура. Московският държавен университет е най-големият от сталинските небостъргачи, чист сталинистки барок. В Сърбия, поради това, че Югославия се е опитвала да си поеме по свой път, са построили дворец, който се различава и като архитектура и като съдба. Тя е най-модерната и най-съвременно изглеждаща от петте. И в петте двореца си личат националните особености.

– Добре, нашият си е Национален дворец на културата, ние по-културни ли изглеждаме от другите диктатури по онова време?
Богданов: Не, аз мисля, че на такова ниво въобще няма сравнение. Просто и ние е трябвало да си имаме нашата си представителна сграда, а финалното решение каква да бъде тя е резултат от дълги политически борби в тогавашния градски партиен комитет. От друга страна, НДК продължава да бъде сградата с най-голяма зала. Тази зала, когато се използва за кино, продължава да бъде най-голямото кино в Европа, а може би и в света. Но…

Мисирков: … Но пък при нея много ясно си проличава как ние се отнасяме към собствената си памет. За НДК няма останали почти никакви чертежи. Никаква документация и никой не се е грижил да ги съхрани.

– Какво е вашето обяснение?
Мисирков: Ами явно си е наша национална особеност. В Берлин е точно обратното. Там са си разрушили двореца, но са наели едно архитектурно бюро, което е прекарало година и половина там, да направи абсолютно подробно заснемане на цялата сграда. Направили са един склад, в който има мостри от абсолютно всичко – кресло, тапицерия, чаши, сервизи, часовници. Така че техният дворец е разрушен, но пък е толкова подробно описан, документиран, съхранен като проект, че ако някой иска, след години може да направи абсолютно копие.

– Кое ви шокира, кое ви изненада от всичко това, което видяхте и ви се случи по време на снимките? Може би нещо свързано с духа на Чаушеску?
Богданов: Ако нещо е интересно, любопитно и шокиращо е, че при общуването и преди, и сега е запазен един и същи манталитет. Както и през социализма, така и сега, когато Дворецът на народите в Букурещ вече е сграда на парламента, се сблъскваме със същите паранои, същите административни спънки, за да получим достъп за снимки. Формирането на мозъците в администрацията не се е променило много.

Мисирков: По същия начин сякаш сте в Северна Корея и се опитвате да снимате документален филм. Правят ти театрална постановка с работници, работнички, с които да говориш и да ги снимаш. По същия начин в Румъния, пиар отделът на Парламента ни направи кастинг – за чистачка, за работник – и ни връчиха списък с подбрани хора, които можем да снимаме.

Богданов: Да речем най-представителните, според тях. Това е едно от местата, на което и ние имахме шизофренно поведение. Веднъж изиграхме този танц по някакъв начин – извършихме всичко официално, а сетне се внедряваш в някоя туристическа група и като турист можеш да стигнеш, без да си обявил, че ще правиш филм, абсолютно до всичко и до всяко едно място, което ти трябва.

– Изглежда „Секуритате“ още е жива.
Мисирков: Да. Друг потрес беше цитат на Ленин, който продължава да си стои на стълбищата в МГУ. Някакъв лозунг за ръководната роля на КПСС, доколкото си спомням.

Богданов: Но също така шокиращо е човешкото съзнание. По някакъв начин е логично Русия да не е мръднала много от времената на Съветския съюз като манталитет като се замислиш, но е шокиращо като ти се случват някакви абсурдни неща. Например ни отнеха разрешителното за снимки, защото си снимахме едно ведомствено магазинче вътре в университета, при това, без да снимаме нищо забранено – просто магазинче. В МГУ можеш да учиш, живееш и забавляваш, без да излизаш години наред – така е замислено и така е уредено. Има всичко – кино, магазини, магазинчета. И снимаме леличката, която продава ябълки, банани и ги отмята с едно старо дървено сметало. Това визуално е много красиво, но само защото заснехме това, милиционерът по някакъв начин се самосезира, че това не дава добър облик на мястото и пусна тази информация по етажите и то рефлектира върху нас с отнемане на разрешителното за снимки и прекратяване достъпа до университета. И ние като партизани се правехме следващите дни като гости на студенти, а не като снимачен екип и така довършихме работата.

Мисирков: Всъщност формалният повод да ни отнемат допуска беше тяхното чудене и подозрението защо снимаме нашата героиня на тая скапана сергия, а не в представителния магазин на университета. Защо я снимаме как тя си купува само два банана и една ябълка. Какво искаме да кажем? Че тя няма пари да си купи повече ли?

– Нищо не се е променило като манталитет и там.
Мисирков: Буквално! Дори менюто в стола е същото, каквото е било през 1958-а. Само цените са съвременни.
Богданов: Вие ще гледате филма и ще видите, че ние не се опитваме да съдим по никакъв начин. Доста внимателно наблюдаваме и разказваме това, което виждаме. По никакъв начин не раздаваме присъди. Искаме да го покажем, защото е много впечатляващо и искаме филмът да функционира като отваряне на мисъл или диалог и всеки да се замисли как си избираме наследството. Дали избираме да взривим мавзолея или го оставяме да реши следващото поколение. Същото е и с тези сгради-дворци, които имат съществения проблем, че трябва да бъдат издържани на бизнес принцип. Едно време през социализма едва ли не цялата държава е работила, за да може тези сгради да бъдат издържани. Сега, когато те трябва да се самоиздържат е сложно, защото те гълтат огромни средства и енергия. Дебатът винаги стига до тезата, че е много по-лесно да го зарежеш, да спре да съществува или да упорстваш и да му намериш ефективно приложение.

– Четох за румънския дворец, че искали да го премахнат, но се оказало, че излиза по-скъпо да го разрушиш, отколкото да го построиш. Така ли е?
Мисирков: Това е част от дискусията. И сега има достатъчно хора в Румъния, които ненавиждат тази сграда и искат тя да бъде премахната.

– Занимавате ли се историята – колко е струвало на един народ, за да изгради такива мастодонти?
Мисирков: Общо взето историческата част е доста повече застъпена в телевизионния вариант, защото там са няколко серии. В пълнометражната версия по-скоро оставихме повече пространство за зрителя, да се потопи в атмосферата на тези сгради и да търсят своите отговори.

Богданов: Цената вероятно е много висока. В Румъния цялата енергия на народа е била вложена в този безумен проект и най-вероятно причина за революцията. Буквално дворецът изяжда създателя си – Николае Чаушеску.

– Като документалисти разрушаването на белези от минали епохи како е?
Мисирков: Разрушаването е най-лесният и най-тъпият начин да боравиш с миналото си.
Богданов: И винаги е избор и то не наш, а на политиците ни. На тези, които сме избрали да ни управляват и вероятно да вземат тези решения. Всяка една от тези сгради вероятно е създавана върху други руини. Изобщо човешката история е доста сложна като процес. За двореца в Румъния са събаряни цели квартали, за да бъде построено това чудовище. За нас разрушението не е баш пътят. Пътят е преосмислянето, и ползването на знака и неговата нова употреба, но…

Мисирков: …Понеже разрушавайки един монумент, ти реално премахваш вторичните белези по един популистки начин, но в дълбочина разрушението на един паметник не променя нищо.

– Колко време снимахте този филм?
Богданов: Много. Самият снимачен процес продължи две години. Освен това имаше година и нещо проучвания. Отделно мислене и писане. Реално обаче нямаше някакъв концентриран снимачен процес. Снимахме периодично, през различни сезони.

– Защо не пробвахте да включите и една атрактивна в лудостта си Северна Корея?
Богданов: Все пак целта беше да снимаме държави от Източна Европа, които формално вече са демократични. Ние сме от поколението, което до пълнолетие живя в един строй. Точно на предела на живота си сменихме системата. Достатъчно сме получили от едното и ни се наложи да се научим да живеем в другото. Ние не сме спирали да мислим и да се питаме „Какво правим със завета от миналото?“ и в този смисъл се занимаваме с близки до нас неща.

– Как се е променил манталитетът в Сърбия, която като част от Югославия беше малко по-встрани от съветския блок?
Богданов: Много е странно. В миналото за нас те бяха западната държава, днес ние за тях сме западна държава. Манталитетът обаче си остава нормален балкански.

Мисирков: Там е много хубаво, защото техния дворец си го тачат като паметник и пазят всичко вътре – мебели, килими, фрески. Всичко се пази като в музей. Имат супер внимателно отношение към миналото си. За тях този дворец е като умален музей, макетче на бившата Югославия.

Богданов: Реално това е единственото място, в което Югославия е жива, защото всяка зала, всеки салон е посветена на една от републиките във федерацията.

– Не съм бил. Много ми е интересно как изглежда македонският салон?
Богданов: Най-грозният. Тъмен и дървен.
Мисирков: И с много фолклорни мотиви. Би бил много близко до български, ако бяхме част от федерацията.

– Как успявате да работите заедно двама души. Рядко има успешен тандем, не само в България?
Мисирков: Много лесно. Така сме от осми-девети клас на гимназията. После започнахме да снимаме заедно, влязохме паралелно в НАТФИЗ и така е до ден днешен. Допълваме се – всеки поема там, където другият не смогва.

Нашите гости
Завършват заедно НГДЕК (1985-90), НАТФИЗ (1991-96), експериментален център FABRICA, Италия (1997-98). Като фотографи, художници и кинематографисти работят изключително в тандем.
Съучредители на Българско Фотографско Сдружение и основатели на продуцентска компания АГИТПРОП. Успоредно с фотографската си практика, дватама са автори и/или оператори на множество пълнометражни документални филми, експериментални видеа и визуални кампании. Куратори на редица фотографски изложби на съвременни български автори.
Фотографските им композиции са стилово разнообразни и могат да се характеризират с термина «постановъчна документалистика». Техни работи се намират в колекции на Музей на модерното изкуство в Рио Де Жанейро – Бразилия, Музей „Елизе“ в Лозана – Швейцария, Музей на фотографското изкуство в Одензе – Дания, НХГ, СГХГ, Националната библиотека – Париж, сбирките на Erste Bank (Австрия), Banca Unicredito (Италия) и Европейския парламент, както и в частни колекции по света. Автори са на десетки избложби и документални филми.

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (3)

  1. Как така „дворецът буквално изяжда глвата на Чаушеску“? Това е глупост. Чаушеску изстиска държавата, за да изплати практически всички външни задължения и успя. Процентът на румънците, които го мразят е доста по-малък от онези, които го тачат. Гробът му постоянно е обсипан с цветя. „Демократите“ и външни сили реално го убиха като куче след една инсценировка, наречена съдебен процес, много скоро след това „самоубиха“ и съдията, произнесъл присъдата. Но е добре, че такъв филма се появява, ще го гледам.

    1. какво искаш – деца на демокрацията (на нивото около това на цветанов). не ми се рови дали са получавали пари от нпо-тата на сорос за демократиччните си проекти.

Коментарите са заторени

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.