Френската полиция не е задържала издирван джихадист, планирал атаки в България и Париж Името и външният вид на арестувания са различни от тези на издирвания терорист

100-тният тото милионер разбрал за печалбата с 4 дни закъснение От 25 години играел със система при големи джакпоти

Полицаи се обясняват защо обгазиха колеги Вятърът духал от неправилна страна

Нинова: Като лидер на ПЕС, Станишев трудно ще може да защитава националните интереси в Европарламента

Музата на Мария Грация Кюри е дъщеря й

Банките събраха от такси 1,25 млрд. лв. Печалбата на трезорите достигна рекорден размер

Дават повече отпуски и бонуси на варненските учители

Националите: Слушаме Хубчев и бием в квалификациите

Протестиращи студенти блокираха движението в центъра на Белград и сградата на полицията

Стрелецът от Утрехт бил фокусиран върху определен човек

Пожар затруднява движението по пътя София – Варна Горят на сухи треви, храсти и дървета близо до пътното платно

Полицията не вижда гаф при инцидента с лютивия спрей

10 пожара регистрирани на територията на ЮЗДП само за ден

Путин: Русия ще свали ответните санкции, ако ЕС отмени ограниченията в областта на селското стопанство

Арестуваха 16-годишен криминално проявен, отмъкнал телефона на жена на столична спирка Младежът е извършител на още две идентични посегателства в София

Режисьорите Георги Богданов и Борис Мисирков пред „Труд“: Призракът на комунизма още броди из дворците Рушенето на соцпаметници е най-тъпият начин да бориш миналото. Премахват вторичните белези на режима, другото под тях остава

Георги Богданов и Борис Мисирков Снимка: Цветан Томчев

„Дворците на народа“ е новият филм на изключително успешната компания „Агитпроп“ на режисьорско-фотографско-продуцентския тандем Борис Мисирков и Георги Богданов. В продължение на няколко години двамата се опитват до получат достъп, а след това да направят едно наблюдение с това какво се случва със символите на комунистическите режими в пет държави. Става дума за двореца на Чаушеску в Румъния, сградата на Московския държавен университет, Националния дворец на културата в София, „Палата на федерацията“ в Белград и несъществуващия вече Дворец на републиката в Берлин. Копродукцията между България, Германия и Румъния ще бъде показана на София филм фест.

– Защо се спряхте само на пет от дворците в бившите социалистически държави? Вероятно има и още много други.
Георги Богданов: Всъщност ние проучвахме много и различни сгради, но като последно снимахме пет дворци по различни причини. Има дворци, които си приличат и други, които са буквални копия на оригиналите. Например във Варшава има едно впечатляващо здание – Дворецът на културата и науката (PkiN, б.р.), което е копие на Московския държавен университет (МГУ, б.р.).

– Те го наричат „скъп подарък от нашите руски братя“ с огромна доза ирония, разбира се. Не обичат много руснаците в Полша.
Борис Мисирков: Да, не ги обичат, но е интересна историята около изграждането на този дворец. Оказва се, че сградата е подарък от СССР и архитектите са същите, които са построили и МГУ (Арх. Лев Руднев и арх. Лев Владимирович, б.р.). Руснаците са го замисляли по-скромничък да бъде, но поляците са настоявали, след като е подарък, да е по-мащабен. И така полският дворец е само с пет метра по-нисък от московския си близнак.

– Само германците ли са разрушили своя дворец?
Богданов: Реално да. Те са направили своя осъзнат избор. Във филма се дискутира защо са го направили. Сложно е. Преди всичко е политическо решение, макар в крайна сметка да има формален повод за разрушаването – металните конструкции са защитени с азбест, което е обявено за вредно за хорското здраве. Това е формалната причина да се събори сградата. Дълги са дебатите, но в крайна сметка я събарят. Сега на нейно място възстановяват един дворец, който е бил там, до разрушаването му през Втората световна война.

– Какво свързва тези пет двореца, на които се спряхте? Нашият е Дворец на културата, в Москва – университет, в Букурещ – по същество крепост на Румънската комунистическа партия… Какво е общото?
Мисирков: Общото е идеологията и общата история, която ни свързва от 1945 година до падането на Берлинската стена. Смисълът на всеки един от тези дворци е като смисъла на една катедрала – да внуши страхопочитание в простолюдието и да внуши, че тази идея е велика, могъща, мощна и че срещу нея няма къде да риташ. В същото време е любопитно, че всеки един от тези дворци много точно си отговаря на особеностите на всяка страна – веднъж като архитектура. Московският държавен университет е най-големият от сталинските небостъргачи, чист сталинистки барок. В Сърбия, поради това, че Югославия се е опитвала да си поеме по свой път, са построили дворец, който се различава и като архитектура и като съдба. Тя е най-модерната и най-съвременно изглеждаща от петте. И в петте двореца си личат националните особености.

– Добре, нашият си е Национален дворец на културата, ние по-културни ли изглеждаме от другите диктатури по онова време?
Богданов: Не, аз мисля, че на такова ниво въобще няма сравнение. Просто и ние е трябвало да си имаме нашата си представителна сграда, а финалното решение каква да бъде тя е резултат от дълги политически борби в тогавашния градски партиен комитет. От друга страна, НДК продължава да бъде сградата с най-голяма зала. Тази зала, когато се използва за кино, продължава да бъде най-голямото кино в Европа, а може би и в света. Но…

Мисирков: … Но пък при нея много ясно си проличава как ние се отнасяме към собствената си памет. За НДК няма останали почти никакви чертежи. Никаква документация и никой не се е грижил да ги съхрани.

– Какво е вашето обяснение?
Мисирков: Ами явно си е наша национална особеност. В Берлин е точно обратното. Там са си разрушили двореца, но са наели едно архитектурно бюро, което е прекарало година и половина там, да направи абсолютно подробно заснемане на цялата сграда. Направили са един склад, в който има мостри от абсолютно всичко – кресло, тапицерия, чаши, сервизи, часовници. Така че техният дворец е разрушен, но пък е толкова подробно описан, документиран, съхранен като проект, че ако някой иска, след години може да направи абсолютно копие.

– Кое ви шокира, кое ви изненада от всичко това, което видяхте и ви се случи по време на снимките? Може би нещо свързано с духа на Чаушеску?
Богданов: Ако нещо е интересно, любопитно и шокиращо е, че при общуването и преди, и сега е запазен един и същи манталитет. Както и през социализма, така и сега, когато Дворецът на народите в Букурещ вече е сграда на парламента, се сблъскваме със същите паранои, същите административни спънки, за да получим достъп за снимки. Формирането на мозъците в администрацията не се е променило много.

Мисирков: По същия начин сякаш сте в Северна Корея и се опитвате да снимате документален филм. Правят ти театрална постановка с работници, работнички, с които да говориш и да ги снимаш. По същия начин в Румъния, пиар отделът на Парламента ни направи кастинг – за чистачка, за работник – и ни връчиха списък с подбрани хора, които можем да снимаме.

Богданов: Да речем най-представителните, според тях. Това е едно от местата, на което и ние имахме шизофренно поведение. Веднъж изиграхме този танц по някакъв начин – извършихме всичко официално, а сетне се внедряваш в някоя туристическа група и като турист можеш да стигнеш, без да си обявил, че ще правиш филм, абсолютно до всичко и до всяко едно място, което ти трябва.

– Изглежда „Секуритате“ още е жива.
Мисирков: Да. Друг потрес беше цитат на Ленин, който продължава да си стои на стълбищата в МГУ. Някакъв лозунг за ръководната роля на КПСС, доколкото си спомням.

Богданов: Но също така шокиращо е човешкото съзнание. По някакъв начин е логично Русия да не е мръднала много от времената на Съветския съюз като манталитет като се замислиш, но е шокиращо като ти се случват някакви абсурдни неща. Например ни отнеха разрешителното за снимки, защото си снимахме едно ведомствено магазинче вътре в университета, при това, без да снимаме нищо забранено – просто магазинче. В МГУ можеш да учиш, живееш и забавляваш, без да излизаш години наред – така е замислено и така е уредено. Има всичко – кино, магазини, магазинчета. И снимаме леличката, която продава ябълки, банани и ги отмята с едно старо дървено сметало. Това визуално е много красиво, но само защото заснехме това, милиционерът по някакъв начин се самосезира, че това не дава добър облик на мястото и пусна тази информация по етажите и то рефлектира върху нас с отнемане на разрешителното за снимки и прекратяване достъпа до университета. И ние като партизани се правехме следващите дни като гости на студенти, а не като снимачен екип и така довършихме работата.

Мисирков: Всъщност формалният повод да ни отнемат допуска беше тяхното чудене и подозрението защо снимаме нашата героиня на тая скапана сергия, а не в представителния магазин на университета. Защо я снимаме как тя си купува само два банана и една ябълка. Какво искаме да кажем? Че тя няма пари да си купи повече ли?

– Нищо не се е променило като манталитет и там.
Мисирков: Буквално! Дори менюто в стола е същото, каквото е било през 1958-а. Само цените са съвременни.
Богданов: Вие ще гледате филма и ще видите, че ние не се опитваме да съдим по никакъв начин. Доста внимателно наблюдаваме и разказваме това, което виждаме. По никакъв начин не раздаваме присъди. Искаме да го покажем, защото е много впечатляващо и искаме филмът да функционира като отваряне на мисъл или диалог и всеки да се замисли как си избираме наследството. Дали избираме да взривим мавзолея или го оставяме да реши следващото поколение. Същото е и с тези сгради-дворци, които имат съществения проблем, че трябва да бъдат издържани на бизнес принцип. Едно време през социализма едва ли не цялата държава е работила, за да може тези сгради да бъдат издържани. Сега, когато те трябва да се самоиздържат е сложно, защото те гълтат огромни средства и енергия. Дебатът винаги стига до тезата, че е много по-лесно да го зарежеш, да спре да съществува или да упорстваш и да му намериш ефективно приложение.

– Четох за румънския дворец, че искали да го премахнат, но се оказало, че излиза по-скъпо да го разрушиш, отколкото да го построиш. Така ли е?
Мисирков: Това е част от дискусията. И сега има достатъчно хора в Румъния, които ненавиждат тази сграда и искат тя да бъде премахната.

– Занимавате ли се историята – колко е струвало на един народ, за да изгради такива мастодонти?
Мисирков: Общо взето историческата част е доста повече застъпена в телевизионния вариант, защото там са няколко серии. В пълнометражната версия по-скоро оставихме повече пространство за зрителя, да се потопи в атмосферата на тези сгради и да търсят своите отговори.

Богданов: Цената вероятно е много висока. В Румъния цялата енергия на народа е била вложена в този безумен проект и най-вероятно причина за революцията. Буквално дворецът изяжда създателя си – Николае Чаушеску.

– Като документалисти разрушаването на белези от минали епохи како е?
Мисирков: Разрушаването е най-лесният и най-тъпият начин да боравиш с миналото си.
Богданов: И винаги е избор и то не наш, а на политиците ни. На тези, които сме избрали да ни управляват и вероятно да вземат тези решения. Всяка една от тези сгради вероятно е създавана върху други руини. Изобщо човешката история е доста сложна като процес. За двореца в Румъния са събаряни цели квартали, за да бъде построено това чудовище. За нас разрушението не е баш пътят. Пътят е преосмислянето, и ползването на знака и неговата нова употреба, но…

Мисирков: …Понеже разрушавайки един монумент, ти реално премахваш вторичните белези по един популистки начин, но в дълбочина разрушението на един паметник не променя нищо.

– Колко време снимахте този филм?
Богданов: Много. Самият снимачен процес продължи две години. Освен това имаше година и нещо проучвания. Отделно мислене и писане. Реално обаче нямаше някакъв концентриран снимачен процес. Снимахме периодично, през различни сезони.

– Защо не пробвахте да включите и една атрактивна в лудостта си Северна Корея?
Богданов: Все пак целта беше да снимаме държави от Източна Европа, които формално вече са демократични. Ние сме от поколението, което до пълнолетие живя в един строй. Точно на предела на живота си сменихме системата. Достатъчно сме получили от едното и ни се наложи да се научим да живеем в другото. Ние не сме спирали да мислим и да се питаме „Какво правим със завета от миналото?“ и в този смисъл се занимаваме с близки до нас неща.

– Как се е променил манталитетът в Сърбия, която като част от Югославия беше малко по-встрани от съветския блок?
Богданов: Много е странно. В миналото за нас те бяха западната държава, днес ние за тях сме западна държава. Манталитетът обаче си остава нормален балкански.

Мисирков: Там е много хубаво, защото техния дворец си го тачат като паметник и пазят всичко вътре – мебели, килими, фрески. Всичко се пази като в музей. Имат супер внимателно отношение към миналото си. За тях този дворец е като умален музей, макетче на бившата Югославия.

Богданов: Реално това е единственото място, в което Югославия е жива, защото всяка зала, всеки салон е посветена на една от републиките във федерацията.

– Не съм бил. Много ми е интересно как изглежда македонският салон?
Богданов: Най-грозният. Тъмен и дървен.
Мисирков: И с много фолклорни мотиви. Би бил много близко до български, ако бяхме част от федерацията.

– Как успявате да работите заедно двама души. Рядко има успешен тандем, не само в България?
Мисирков: Много лесно. Така сме от осми-девети клас на гимназията. После започнахме да снимаме заедно, влязохме паралелно в НАТФИЗ и така е до ден днешен. Допълваме се – всеки поема там, където другият не смогва.

Нашите гости
Завършват заедно НГДЕК (1985-90), НАТФИЗ (1991-96), експериментален център FABRICA, Италия (1997-98). Като фотографи, художници и кинематографисти работят изключително в тандем.
Съучредители на Българско Фотографско Сдружение и основатели на продуцентска компания АГИТПРОП. Успоредно с фотографската си практика, дватама са автори и/или оператори на множество пълнометражни документални филми, експериментални видеа и визуални кампании. Куратори на редица фотографски изложби на съвременни български автори.
Фотографските им композиции са стилово разнообразни и могат да се характеризират с термина «постановъчна документалистика». Техни работи се намират в колекции на Музей на модерното изкуство в Рио Де Жанейро – Бразилия, Музей „Елизе“ в Лозана – Швейцария, Музей на фотографското изкуство в Одензе – Дания, НХГ, СГХГ, Националната библиотека – Париж, сбирките на Erste Bank (Австрия), Banca Unicredito (Италия) и Европейския парламент, както и в частни колекции по света. Автори са на десетки избложби и документални филми.

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (3)

  1. Как така „дворецът буквално изяжда глвата на Чаушеску“? Това е глупост. Чаушеску изстиска държавата, за да изплати практически всички външни задължения и успя. Процентът на румънците, които го мразят е доста по-малък от онези, които го тачат. Гробът му постоянно е обсипан с цветя. „Демократите“ и външни сили реално го убиха като куче след една инсценировка, наречена съдебен процес, много скоро след това „самоубиха“ и съдията, произнесъл присъдата. Но е добре, че такъв филма се появява, ще го гледам.

    1. какво искаш – деца на демокрацията (на нивото около това на цветанов). не ми се рови дали са получавали пари от нпо-тата на сорос за демократиччните си проекти.

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.