АПИ: Започва изготвянето на техническите проекти за ремонта на тунелите „Топли дол“ и „Траянови врата“

Чистят деретата в Камено

АБВ-Младежи настояха за сваляне на санкциите срещу Русия

Хиляди ще подкрепят инициативата на Столична община за отказ от лични автомобили в Деня за по-чист въздух

Трима работници загинаха при адска катастрофа край Хитрино

Три от перголите на площад „Славейков“ са монтирани

Саудитска Арабия е против международно разследване на случая Хашоги

АБВ против чужди ракети у нас Румен Петков разговаря с руския посланик Н. Пр. Анатолий Макаров

Отвориха Троянски проход за камиони

Приключи българо-румънското противоминно учение „Посейдон 2018”

Полицаи откриха ферма за канабис в туристически комплекс (СНИМКИ)

Министър Каракачанов: Не приемам критиките, които президентът непрестанно отправя, вземайки страната на опозицията

В Кипър зоват феновете за подкрепа

Бюджетната комисия отхвърли ветото на Радев за данъчните закони

Изпускане на отпадъчни води от мандра установиха екоинспектори

Режисьорката Адела Пеева: На народ с травми лесно се внушава, че е нещастен

– На честването по повод вашите 45 творчески години тази седмица беше прожектиран прекрасният ви филм „Чия е тази песен?“. Не е ли отчайващо, че толкова много години след снимането му на Балканите не сме мръднали крачка напред в толерантността си. Напротив, непоносимостта ни се ли е задълбочила?

– Това, че нещата не се променят, означава, че още нещо трябва да се направи. Трябва да се работи, защото да седнем и да се вайкаме до нищо не води. Важното е да си жив и здрав и да имаш какво да кажеш. Не просто да правиш нов филм, а да има нещо, което отвътре те тормози и подтиква да го направиш.

– Какво ви тормози във филма „Да живее България“, който сега завършвате?

– Искам да стигна до дълбината на въпроса – защо се появяват младите националисти. Къде е границата между национализъм и патриотизъм? Това самоникнало явление ли е? Изведнъж ли се е появило и защо сме толкова учудени. Всъщност то има дълбоки корени в действителността ни. И няма защо да се питаме откъде дойдоха тия? Те не дойдоха, те са наши деца, внуци и правнуци.

– Разбрахте ли какво поражда крайният национализъм у нас?

– Тези хора имат нужда от самочувствие подобно на целия български народ. Някакви травми стоят в съзнанието и историята ни и се потенцират от хора, които имат интерес от това, защото е много удобно. На народ, който има травми, непрекъснато му се набива в главата, че е нищожен и нещастен. И той лесно започва да се самосъжалява. Така че тези момчета и момичета са част от нас. Вероятно и аз имам като гражданин своя принос за това. Това искам да покажа с добронамереност. Не мога да кажа на никого – от теб започна всичко, ти си виновен.

– Последните президентски избори показаха, чe има засилени симпатии към патриотичните партии на Каракачанов и Симеонов, към които се присламчиха и националистите от „Атака” – още едно потвърждение за тънката граница между едните и другите. Доколко опасно е това?

– Аз не се занимавам с политика. Това са еднодневки. Тези, които са в политиката, са яхнали някакъв интерес, а мен това никога не ме е интересувало. Това са попътни неща – днес ги има, утре ги няма. Този филм се занимават с неща, които са важни за общество, но не са еднодневки. Момчетата, които показвам, не са в политиката. Не ме интересува временната ситуация, тя само е повод да направя един от филмите си.

– На Балканите като че ли сме защитени от мигрантите поради мизерията ни. Но ако Ердоган изпълни заканата си и пусне милиони да минат границата, какво ще правим?

– Моята баба идва с бежанска вълна от Тракия. Българският народ поема върху плещите си посрещането им. В нейното село и тя самата са гледали сръбски деца, сирачета от войната. Във възпитанието и традицията на духа на българина е милосърдието. Много вярвам в това. Народ, който само преди две генерации е помагал на деца от страна, с която са били в конфликт, не може изведнъж да забрави милосърдието. Човек трябва да помага на изпаднали в беда, трябва да посрещнеш гостенин, ако почука на вратата. Вярно, че всичко се е променило. Живеем в къща с двор и моята майка, щом видеше на улицата някой беден, го канеше вкъщи да му направи кафе. Това продължи и след като дойде демокрацията и се появиха крадци, дори след като на улицата посред бял ден й скъсаха златното синджирче от врата… но в нея си остана добро отношение към хората.

Ако от мен се очаква в името на някаква политика да забравя това, което имам като наследство и разбиране към по-нещастния и бедния, няма да стане. Нищо че не сме възпитани в християнски добродетели, би било голяма грешка да ме накарат да забравя. Не да се отворим като майка ми, но не трябва да вдигаме барикади. Въпросът е на баланс. Покрай сухото да не гори и мокрото. Аз съм против стените, защото съм израснала, когато България беше оградена от стени от другия свят, и знам, че това не е добро. Вярно, че тогава са смятали, че ни предпазват от лоши хора. Има лоши хора, но трябва да се намери балансът и да се пазим, но да не изпадаме в параноя. Ние сме част от Европа и не сме сами на този свят.

– Откъде идва куражът ви и така силно изразената ви убеденост, че нещата могат да се оправят?

– Аз съм работила в три епохи. През 70-те години учих в бивша Югославия, когато тя беше много по-либерална. Родителите ми работеха в Белград и там завърших образованието си, омъжих се за сърбин. Страната наистина беше много отворена икономически, политически и за култура. Идваха филми от цял свят, провеждаха се международни театрални фестивали, югославското документално кино беше от водещите… По-късно се върнах в България и творих в много добре организирана система за кино. Тогава държавата беше продуцент и разбира се, имаше свои изисквания. Условията, при които се работеше, позволяваха да правиш кино, което е не само професионално, но и много изтънчено. По повод на моите 45 творчески години кино „Одеон“ пусна панорама на филмите, които съм правила в студио „Време“. Трябва да си призная греха, че аз бях почти отписала този период. А това, което видях, ми напомни, че до днес в такива добри условия не съм работила в документалното кино. Това са невероятни възможности да изразиш себе си.

– Казвали сте, че човешките истории са тези, които ви привличат и заради които правите филмите си. Кои от тях не можете да заличите?

– Те са много. Някой път са ме разтърсвали като човек. Възхищавала съм се от нещо. Като във филма „Биографията на една песен“. Там човешката история, която ме води, е група от хора, които се борят да се признае авторство на тяхната ръководителка, написала песента „Хей поле широко”. Но определено най-тежките съдби са от миналото на спортистите. На тези, които бяха изоставени след големия спорт.

– Говорите за филма си „В името на спорта“?

– Да, това беше покъртително, тъй като не го очаквах. Тръгнах да правя филм и разбрах, че големите спортисти са ползвани като парче месо. Пред очите ми вследствие вземане на анаболи почина от цироза олимпийски шампион сред младежите. Видях големи спортисти, които едва свързват двата края. За мен това беше първият сблъсък с тази действителност, която не познаваме. Преди това филмът „Майки“ за извънбрачни деца. Тогава държавата имаше позив – „Раждайте, нищо че сте самотни, ние се грижим за вас“. Оказа се пропаганден трик, защото след това те ги смятат за втора ръка хора и втора ръка деца. От по-новото ми творчество е „Развод по албански“ – за семейства със смесени бракове между албанци и чужденки – рускини, полякини. През 60-те години албанският диктаторът Енвер Ходжа скъсва отношенията със СССР и казва: всички мъже, женени за чужденки, трябва да се разведат и да изгонят децата и жените си обратно там, откъдето са дошли. Тези, които не са изпълнили това, са вкарани по 18-20 г. в затвор. Разделени са семействата. Някои от чужденките си заминават, деца не виждат бащите си 20-30 г. Това беше потресаваща история и много тежко я работех.

– Оставят ли в душата ви болезнени следи?

– Не, защото правенето на самия филм и това, че даваш думата на хора, на които никой не им я давал, действа като катарзис. И за мен, и за тях. Така че след това аз се чувствам добре. Изпълнила съм нещо, което е трябвало да направя.

– А как избирахте личностите като например във филмите ви за кмета на София Иван Иванов, за Списаревски. С какво може да ви привлече едно име?

– Със съдбата си. И с присъствието си. За кмета Иван Иванов малко се знаеше преди да направя филма. Но той има невероятна съдба – трагична. И невероятен принос към обществото. Само с това ме привлече, с нищо друго. Списаревски – млад човек, идеалист и с незавидна съдба. Не за това, че е загинал в небето, защитавайки София, а защото е използван за какво ли не – един го прави герой, друг фашист, трети националист и какво ли не друго. Каква съдба!

– Можем ли да говорим за някаква предопределеност?

– Не. От човека си зависи всичко. При английските офицери в служебния им картон има графа – „шанс“. Това означава да се попълни и отчете дали е имал шанс по време на развитието си да покаже всичките си качества. На всеки човек трябва да се предоставя шанс.

– Ако вие трябва да попълнете такава графа?

– Имала съм шанс, разбира се. Птичето не каца всеки път. Освен това на мен много хора са ми помагали. И най-вече след демокрацията. Аз също се опитвам да помагам. Сайтът за българските жени режисьорки, който направихме, е нещо такова. Трябва да се внимава човек да не стане за смях. В Югославия моят професор ни беше казал: внимавайте да не направите лош филм, защото втори няма да има. Захранена съм с тази максима. Работя, все едно че правя първия си филм и втори няма да има.

Един английски продуцент казва – никога не правете компромис с нищо, защото в целия филм ще виждате само този компромис и няма да можете да спите. Притеснявам се и не спя, докато работя. Когато свърша филма си, спя спокойно.

 

Нашият гост

Адела Пеева е родена в Разград. Завършва кино- и телевизионна режисура в Академията за театър, филм, радио и телевизия в Белград през 1970 г. Работи като режисьор за телевизионни канали в бивша Югославия. След завръщането си в България е режисьор в Студия за документални филми „Време” и реализира над 50 документални филма. Властите забраняват филмите й „Майки” (1981 г.) и „В името на спорта” (1983).

След 1991 г. учредява продуцентска къща „Адела Медия“, която създава над 30 документални филма. Филмите й „Чия е тази песен?“ и „Развод по албански“ са единствените български и балкански документални филми, получили номинацията на Европейската филмова академия за най-добър европейски филм.

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (1)

  1. “По-късно се върнах в България и творих в много добре организирана система за кино. Тогава държавата беше продуцент и разбира се, имаше свои изисквания. Условията, при които се работеше, позволяваха да правиш кино, което е не само професионално, но и много изтънчено. “Абсолютно Верно:) Избираше се най-доброто от почти цял свят. Чак извън България, гледайки различни филми го разбрахме. Даваха се невероятни боклуци, а ние, базирано на това, което бяхме гледали в България, имахме чудесно мнение за филмовото изкуство на някои от тези държави:) хахаха Даа, ама не. Сега, последните 26 г. даже помешенията на кината в България са унищожени и превърнати във вехтошарски “бутици“..Явно, че новите хмм “ръководители“и подкрепящите ги алчни монополисти/банкери не се интересуват от киноизкуство – евтино и достъпно за всички:)

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.