Ректорът на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ - проф. д-р Станислав Семерджиев, пред „Труд“: Киното в Европа е длъжник на публиката

Парите на данъкоплатците се хвърлят в морето. Да харчиш обществени средства, за да изразяваш само себе си, е цинично

На 13 януари тази година, Общото събрание на НАТФИЗ с таен вот преизбра за свой ректор проф. д-р Станислав Семерджиев, с подкрепа от 93% от гласовете. Това ще бъде четвърти мандат за създателя на специалността „Драматургия“ в Академията, което е безпрецедентен успех в последните тридесет години демокрация. В предходния си мандат проф. Семерджиев реформира тотално системата на обучение и оценяване и надгради инфраструктурата по европейски проект. Какво е бъдещето на Академията, имат ли място студентите на пазара за култура у нас? Какво е нужно на българското кино и театър?

- Какво е усещането да бъдете единствен кандидат за поста ректор на НАТФИЗ, професор Семерджиев?

- Бях единствен кандидат и при втория си мандат през 2007-а. И тогава, и сега се чувствам по един и същи начин - като човек, който се е опитал да си върши работата и човек, на когото се възлагат надежди да продължи да го прави.

- Получихте много солидна подкрепа на преподавателите. Какво щеше да се случи, ако този вот беше около 50 и под 50 на сто?

- Ако беше под 50 - нямаше да бъда избран. Ако бяха 50 и малко, щях да си подам оставката на мига, защото това щеше да означава, че хората по принуда са гласували за мен, просто защото няма за кого другиго и че всъщност не одобряват нито стратегията, която изпълнявам, нито мен самия, като личност. Този пост за мен не е самоцел. И предният път, и сега се кандидатирах, защото много хора дойдоха да ме помолят да го направя. Нито имах желание повече да се доказвам, нито смятам, че съм единствен и незаменим. Очевидно, в дадената ситуация изпълнявам повечето от представите на колегите и студентите за това накъде трябва да се върви и как да се върви натам.

- Преди четири години имахте амбициите да преобразите начина на преподаване в НАТФИЗ и да реконструирате сградния фонд. Какъв е резултатът днес?

- Сградният фонд вече е реконструиран, макар че има какво да се довършва. Учебните планове генерално бяха променени. Имаме нова аула, нов Учебен куклен театър и ателиета. Все още не са завършени монтажните зали, репетиционните сцени, звукозаписните студия. Има поне година, докато сградата добие онзи вид, който съм си представял. В известен смисъл и затова се съгласих да се кандидатирам пак за ректор, защото искам да си довършва нещата докрай.

- Наскоро един ректор се оплака, че в България има криза с набирането на студенти. Как е положението при вас?

- При нас е обратното. В момента имаме специалности, в които кандидатстват по десет души за място. Реално имаме три-четири пъти повече кандидати, отколкото са местата.

- Докъде може да се отвори ветрилото на специалности в НАТФИЗ?

- Ветрилото на бакалавърските специалности на практика няма накъде да се отваря повече, защото сме покрили почти всички специалности. Единственият профил, който смятам, че е необходимост, това е обучението по музикален театър. Мисля, че на фона на тенденциите в света в тази област, с развитието на мюзикълите, трябва да възстановим тази специалност, която по много причини прекрати съществуването си преди 20 години.

- Обвиняват ви, че приемате много студенти, които после не могат да си намерят работа.

- Обвиняват ме хора със социалистически манталитет. Ние живеем във времена, в които образованието е потребност за всеки човек и необходимост за обществото като цяло. В този смисъл, колкото повече образовани хора има в едно общество, толкова по-добре е за него и за тях самите. Не е добре да бъдат ограничавани хората, които искат да учат. Разбира се, не става дума да бъдат приемани хора без качества, но е хубаво вратите да са по-широко отворени, а след това, по време на учебния процес, те да отпадат в зависимост от качествата и старанието им.

- Е добре де, ама каква реализация могат да имат завършилите например актьорско майсторство, ако са прекалено много?

- Този модел с щатните бройки в театрите е отживелица и архаизъм. Много отдавна, още през 90-те, беше предвидено театрите да бъдат отворени сцени и да има мениджмънт, който да привлича за определени проекти определени актьори и режисьори, които да са най-добрите за дадения проект. Това не се получи, защото бе изкривено. Аз продължавам да вярвам, че това е най-добрият вариант. Смятам, че ако ние робуваме на старата система, няма да се увеличават заплатите, за което реват всички актьори. Няма как да има адекватна политика на театрите, защото за да си докарват приходи, трябва да се поставя всичко. Винаги съм бил привърженик на националните институции. Например „Народният театър“ е национална институция, където трябва да има актьори на щат. Навсякъде другаде артистите трябва да са на свободна практика, както е в киното. Аз не виждам някъде в киното да има щатни режисьори, щатни киноактьори. Всички се събират за конкретен проект. Проектът приключва и всички се разотиват.

- Много от момчетата и момичета, които завършват кино, нямат никакъв шанс да пробият, поради начина на финансиране, поради естеството на избор на комисиите. Алтернативата е частно финансиране, което често е съпроводено с компромиси, в резултат на което се появяват и лековати филми. В момента се подготвя нов закон, а вие сте в течение с всички предложения и идеи. Смятате ли, че нещо ще се промени с него?

- Да започнем с предпоследното твърдение - лековати филми. Екипите на тези филми искат да правят точно такива филми - лековати, защото смятат, че по този начин ще стигнат до повече зрители и ще направят повече печалба. Второ, финансирането с частни средства доказа, че могат да се правят и много сериозни филми - на Кристина Грозева и Петър Вълчанов, например. В този смисъл не вярвам, че държавното финансиране е онова, което подпомага развитието и качеството в българското кино. Точно обратното. Държавното финансиране, особено през последните двайсет години доказано създава филми, които са негледаеми. Ние сме в една много абсурдна ситуация. Една определена група от продуценти и режисьори вземат от държавата субсидии от над милион лева, за да правят филми, които публиката не иска да гледа, а с частно финансиране е обратното.

Докато продължава системата на държавна безотговорност за раздаване на пари, без да се отчита какъв е приходът от тези филми, докато продължава да се раздават пари на едни и същи продуценти, режисьори и сценаристи, които са доказали, че не могат да направят филм, който да доведе публика в салоните и да възвръща средства, няма никакъв смисъл да се правят каквито и да е промени в закона. Те ще бъдат ялови, защото статуквото ще се запази. Независимо дали парите ще са 600 хиляди, 800 хиляди или два милиона за проект. В една ситуация, в която вземаш едни пари и не ги отчиташ, а и никой не се интересува как са похарчени парите, то бюджетът за кино ще потъва в каца без дъно. Това е най-големият грях в кинопроизводството - парите на данъкоплатците се хвърлят в морето. В течение съм с всички промени и предложения на новия закон, но те се свеждат до козметика - дали в комисията ще има пет, седем или девет души. Нищо не се променя, защото най-важният проблем е: как ще се отчита качеството на един проект, как ще се контролира харчлъка на средствата. Да не се окаже, че имаме нов закон и стари практики, които продължават да произвеждат негледаемо кино.

- Но да не забравяме, че много от тези филми носят награди от фестивали.

- Наградите от фестивалите имат значение единствено за авторите. Българската публика какво се интересува от наградите от фестивали? И не само българската, публиката изобщо в света? Коя е публиката в света, която гледа фестивални филми? Може би само ако има Оскар има значение, но пък там много рядко награждават негледаеми филм. Може би само в категорията „чуждоезичен“, „международен филм“, както е в новия вариант. Смятам, че дори филмите, които се награждават в Кан, Берлин и Венеция са предимно филми, които се харесват на журито, на някоя елитарна публика, но това не са филми за обикновения зрител.

- Каква е ролята на киното?

- Каква е ролята на киното? Киното се прави за зрителя. То трябва да говори със зрителя си, да накара зрителя да общува с филма, с персонажите, да си задава въпроси и да получава отговори... или да задава въпроси и да не получава отговори. В този смисъл киното в България и в цяла Европа, е длъжник на публиката. То се прави, защото „авторът иска да изрази себе си“. Това е много хубаво и няма нищо лошо, стига да се занимаваш с професия, която не харчи държавни пари. Но да харчиш обществени средства, за да изразяваш само себе си, за мен е цинично.

- Как се оказа така, че голяма част от фестивалите са една мрежа от приятелски кръгове, а филмите се правят, за да се нацелят вкусовете на тези кръгове и те дават тон на цялото европейско кино?

- Аз не ходя по фестивали. Много рядко приемам да бъда член на жури и то само там, където смятам, че има стойност. Ето, сега ще бъда член на едно жури в Хонг Конг, където зная, че наградите няма да се дават по лобистки принцип, както се случва в 90 на сто на фестивалите в Европа, а заради качествата на филмите.

Иначе в този глобален свят, едни хора установиха, че е много удобно да се съберат и да управляват и уплътняват едни финансови средства, каквито се изливат по фестивалите. Това че по фестивалите в Европа харесват един и същи тип филми и дават награди на един и същи тип филми е само доказателство за вътрешна лобистка структура. Тя няма да се промени, докато окончателно не бъде ликвидирана системата на фестивалите. Смятам, че това, което всички ругаят - платформи като „Нетфликс“, „Амазон прайм“, „Епъл ти ви“ и други, са бъдещето на аудио-визуалното разпространение и това е предизвестения край на фестивалите. Когато срещу един абонамент можеш да гледаш всички филми от всички жанрове, включително от всякакви държави и автори - от артхаус, през всички жанрове и поджанрове, смисълът от показване на филмите по фестивали отпада. Така че краят, поне в този вариант на фестивалите, е близък.

- Направи ли ви впечатление, че тази година и Холивуд сякаш се кротна. Номинираха филми за Оскари само на база качество, а не както предишни години на квотен принцип - толкова жени, толкова мъже, толкова афроамериканци, толкова латиноамериканци. Критиците дори анатемосаха гения Стивън Кинг, защото произнесе тази истина на глас. Как ще коментирате?

- Смятам, че това е ситуация, която постепенно започва да се нормализира, защото последните пет години бяха истерични по отношение на репрезентативността. Тоест едва ли не трябваше да има квоти на расов, етнически, полов, териториален, възрастов и всякакъв друг принцип. Аз съм за диверсификация, но когато става дума за изкуство и наука, няма как диверсификацията да е водещият принцип. Няма как да бъдат получавани награди само на такава основа. Квотите имат място на „Мис Свят“ или на някоя олимпиада. Иначе се връщаме в псевдо-социализма, когато задължително трябваше да има прием на АБПФК (активни борци против фашизма и комунизма - б. р.), рабфак (работнически факултети - б. р.), селски произход и пр. Всъщност, голяма част от държавите, които се обявяват за демократични, реално вървят точно натам.

- Как си представяте НАТФИЗ след четири години?

- Още по-стабилна институция, с още по-голям международен авторитет. Наистина държа да стигнем до мига, в който тук ще се обучават международни студенти. Тук образованието е на световно ниво и бюджетно изгодно, но има една голяма спънка пред чужденците - трябва да владеят български език. Има например голям интерес от китайски студенти, които така или иначе не владеят никакъв друг език освен родния си, но ако трябва да изучават една година чужд език, биха предпочели това да е английски, френски или испански. Така че решението е да открием магистърски и докторски програми на английски език. Другото, което си представям, че ще се е случило в следващите четири години е да модернизираме техническото оборудване, особено в областта на аудиовизуалните специалности. Ние се задъхваме с техника, която е амортизирана, стара и се молим на спонсори, за да се справяме. Вярвам, че това е задача не на благодетелите, а на държавата, защото една институция, каквато е Академията, трябва да бъде подкрепена от държавата.

Нашият гост

Проф. Станислав Семерджиев е роден в гр. Пловдив през 1963. Завършва Английската езикова гимназия в родния си град и НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов” (1987). Създател и ръководител на специалността “Драматургия” от 1991. През 2011 година е избран с таен вот за Изпълнителен директор на Световната асоциация на филмовите и телевизионни висши училища (CILECT), която обединява повече от 180 институции от 65 страни. През 2006 г. основава Българската асоциация на филмовите, телевизионните и радио сценаристи БАФТРС и е неин председател. Съсценарист, драматургичен консултант или продуцент на над 50 филмови и телевизионни проекта за компании в Швеция, Норвегия, Холандия, Естония, Великобритания, Германия, Швейцария, Ирландия, Гърция и България.

Коментари

Задължително поле