Форбс: Хакери са откраднали огромно количество данни от федералната служба за сигурност на Русия

Пендаровски: Комисията за историческите въпроси между Северна Македония и България е в задънена улица

Висоцки – първият съветски мачо 39 години след смъртта на барда, той вече е безсмъртен

Слаба избирателна активност на парламентарните избори в Украйна

Първата победителка в “Гласът на България” Стелияна Христова и Християна Цветков пеят за търновци Концертът е в разгара на лятото

Два автомобила се сблъскаха край Търново

Хванаха двама българи крадци в Италия след преследване с хеликоптер

Бойко Борисов кръсти внуците си (СНИМКИ) Малките Бойко и Иван вече са християнчета, похвали се дядо им

Вечната история за принцеса Турандот и музиката на Пучини оживяха на Царевец

Пожар гори близо до Атина

С велосипед и четка шуменец подреди 32-ра излобжа

Идва времето на умните тоалетни Новости в банята: избор на музика и осветяване, самопочистване и смесители с гласови команди

Британският финансов министър ще подаде оставка ако Борис Джонсън стане премиер

Товарен автомобил със слама се запали и затвори за около час пътя за събора на Рожен

„Цар Лъв” пак ловува в кината Нова версия на анимационната класика

“Светият път” и загадъчният Богдан Жупан Преди 550 години са пренесени мощите на св. Иван Рилски от старопрестолния Търновград в Рилския манастир

Поклонниците по пътя към Никопол.

Като представител на българо-кумански род, Дракула се е чувствал приемник на българските царе

В броя на „Труд“ от 28 юни разказахме за Националния поклоннически поход „Светият път“, посветен на 550-годишнината от пренасянето на мощите на св. Иван Рилски от старопрестолния Търновград в Рилския манастир. На 1 юли основната група от около 40 ентусиасти потегли от Велико Търново, водена от организаторите Евгени Коев и Паскал Пиперков. На 7 юли поклонниците достигнаха Никопол – една от най-важните точки на случилото се през далечната 1469 г. Впрочем, общият брой на заявилите участие в различните етапи на тази духовна и патриотична инициатива вече надхвърля хиляда и петстотин души.
Проф. Пламен Павлов

Следвайки в максимална степен пътя на рилските монаси отпреди 550 години, групата се придвижи до Дунава по следния маршрут: Велико Търново – манастирът „Св. Тройца“ – Самоводене – Ресен – Водолей – Паскалевец – Дъскот – Горна Липница – Батак – Сломер – Овча Могила – Морава – Стежерово – Петокладенци – Лозица – Любеново – Въбел – Никопол. Десетки местни хора, макар и за кратки разстояния, придружиха хоругвата с лика на св. Иван Рилски в поредния етап от „Светия път“, изразявайки своето одобрение и съпричастие към идеята. Нека се върнем назад във времето, когато рилските монаси приближават Никопол – последната столица на Търновското царство, градът, в който на 3 юни 1395 г. султан Баязид залавя с измама и наказва със смърт последния търновски цар… По-старите ни историци приемаха погрешно, че по пътя от Търново към София монасите са преминали през селището, наследило римския град Никополис ад Иструм – тогавашното и днешно село Никюп. Колкото и нелогично да ни изглежда днес, както и да се удължава пътят до Рилския манастир, трябвало е монасите да отидат именно в дунавския Никопол, който след 1395 г. е център на Никополския санджак – османската провинция, включваща територията на завладяното Търновско царство. Дали това се дължало на особеностите на османската административна система или и на нещо друго?

Седем десетилетия след мъченическата гибел на Иван Шишман процесията със светите мощи достига околностите на Никопол. Неизвестният по име автор на т. нар. Софийска редакция на „Рилската повест“ разказва: „…Когато наближиха град Никопол и щяха вече да влязат в него, срещна ги… вън от града заедно с други боляри някой си велможа Богдан Жупан. Той беше много христолюбив и с голяма вяра в светеца. Всички влязоха заедно с него в града, отидоха в палатите му и внесоха в неговия молитвен дом ковчега на светеца. Там имаше много запалени свещи, дим от благоуханен тамян и други аромати. След това, като извършиха божествената служба на светите тайнства на Христа Бога, те влязоха в църквата на името на светеца и пак се върнаха в дома, гдето бяха удостоени с голямо внимание и ги чакаше готова трапеза, изпълнена с всичко в изобилие. Тук се събра почти целият град с жените и децата и малки, и големи, радващи се и пеещи божествени песни…“

Уви, това са единствените сведения за Богдан – могъща и влиятелна личност, стояща по-високо от „другите боляри“… Дали носената от него титла е „жупан“, „бан“ или „воевода“ няма пълна яснота. Така или иначе, попадаме на човек, който притежава реална власт и правомощия, надхвърлящи онези на обичайните за първите векове на османското господство т.нар. спахии християни – наследниците на болярството от времето на свободното българско царство. За да си обясним позицията на Богдан, да хвърлим поглед към онази на неговия далечен наследник (?) Теодор Балина – отново никополски първенец, главният организатор на Първото Търновско въстание през 1598 г. Според дубровнишкия търговец и негов съмишленик Павел Джорджич, Теодор Балина е „…пръв благородник на Никополския санджак…“ Беят и кадията на Никопол го почитат и дори „…гледат през неговите очи…“ При подготовката на въстанието видният българин има силно влияние не само в Никопол, но и в Търново и в цяла област между Дунава и Балкана. Именно Теодор Балина, подпомаган от търновския митрополит Дионисий Рали, „… не остави християнско село непосетено, без да закълне свещениците и по-първите и богатите хора, особено онези села, които са в подножието на Стара планина…“
Ако разсъждаваме в ретроспективен план, с влияние, а защо не и елементите на реална власт, които виждаме при Теодор Балина, е разполагал и Богдан. Затова не е лишено от правдоподобност допускането, че преминаването на мощите през Никопол е станало по настояване на българския първенец. Още нещо, случилото се през 1469 г. е само седем години след действията на влашкия воевода Влад III Цепеш Дракула, който през зимата на 1461-1462 г. наред с редица други дунавски градове превзема временно и Никопол. Като представител на българо-кумански род, Дракула също се е чувствал приемник на българските царе. Това в една или друга степен важи по принцип за владетелите на Влахия и Молдова през XV-XVIII век. Навярно в тази обстановка, особено след ударите на Влад, османската власт е била принудена да направи допълнителни отстъпки на българското болярство.Така или иначе, Богдан, както Теодор Балинасто и тридесет години по-късно, олицетворяват съществуването на някаква, макар и ограничена автономия в завладените български земи. Могъществото на личност като Богдан през 1469 г. е факт. То се е дължало не на някаква „толерантност“ от страна на султанската деспотия, а на невъзможността завоевателите да наложат своя обществено-политически модел още със самото завоевание и в продължение на близо две столетия. Нека припомним и за още по-загадъчната личност на софийския воевода Радич през 1454 г. – български първенец, носещ именно средновековната титла за областен управител, както е и при владетелите на Влахия и Молдова. През 1476 г. отново в София е известен боляринът Радослав Мавър, ктитор на Драгалевския манастир. И пак в София през 1493 г. виждаме воеводата Радивой, който обновява Кремиковския манастир. Към 1476 г. е отнасян разказът за ловешкия воевода Станко Кусам, а рилското братство при обновяването на манастира на св. Иван Рилски се ползва с подкрепата на „кир /господин/ Георги“ и на „госпожа деспина“ – Мара Бранкович, султанската вдовица, владееща български земи в района на Сяр/Серес.Тези форми на самоуправление и самата аристокрация в крайна сметка са обезличени и ликвидирани през следващите два века – причината се корени в Първото Търновско въстание, в общото състояние на империята, нейните неуспехи във войните с европейските християнски сили.

Нека се върнем в Никопол през 1469 г. Съвременникът разказва: „На заранта пък, когато… приготвиха всичко за път, зачуха пак глъчка и шум: целият град вече се беше стекъл, за да изпроводи светеца… След това гореспоменатият велможа Богдан, като обсипа с почит и дарове носителите на ковчега на преподобния и ги снабди обилно с необходимите за път неща… заедно с останалите боляри ги изпроводи чак до реката Осъм…“

Средновековната църква „Св. Апостоли Петър“ и Павел в Никопол

Още един от моментите в „Рилската повест“, на който не се обръща внимание – както изрично е посочено, в Никопол е имало църква, посветена на св. Иван Рилски. Сведението е важно, доколкото имаме данни за подобни храмове единствено в Средец/София, където светите мощи на Рилския отец са от края на X век до 1195 г., и после в Търново. Доколкото познаваме средновековния Никопол, известни са храмовете „Св. Апостоли Петър и Павел“ и „Св. Стефан“, както и няколко скални църкви и килии. Надали може да има съмнение, че през XIV-XV век християнските храмове са повече. Градът е дунавска резиденция на българските царе – знаем го от договора на Иван Александър с Венеция, чийто текст е написан именно в Никопол през 1352 г. Очевидно култът към небесния застъпник в неговия „царски“ вид е пренесен от Търново. Друга загадка, свързана със средновековния Никопол, е за гроб на Иван Шишман. Предвид сведението на „Българската анонимна хроника“ последният търновски цар би следвало да е погребан в някоя от средновековните никополски църкви – в „Св. Апостоли Петър и Павел“, а защо не в „Св. Иван Рилски“? Отговор могат да дадат бъдещи археологически проучвания.

Разказът за пренасянето на мощите на св. Иван Рилски през 1469 г. е свидетелство, че Богдан следва традицията от времето на свободна България. А за други интересни и важни „подробности“ на българския XV век, ще разкажем във връзка с приключването на поклонническия поход в края на месец юли.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.