Османските власти събират българчета като „кръвен данък“

Цветущият градец е превърнат в пепелище през 1688 година

На 8 септември в Чипровци тържествено ще бъде отбелязана 330-годишнината от въстанието, с което българите от красивия и цветущ някога градец се вдигат за освобождение на „великото царство България“. В по-голямата си част те са католици, а техните преки потомци повече от три столетия живеят в областта Банат – тогава в Хабсбургската империя, днес на територията на Румъния и Сърбия. Паметта за въстанието е важна както за банатските българи, така и за цялата ни нация. Макар и накратко, ще се опитаме да припомним известното и да покажем неизвестното за драматичните събития през лятото и есента на 1688 година.

Чипровци възниква като рударско селище по време на Второто българско царство. Получените от българските царе привилегии са запазени от османската власт, която има сериозни приходи от града и неговото стопанство. През XVI-XVII век Чипровци е средище на рудодобив и качествена занаятчийска продукция, включително обработката на злато и сребро. Прочутите „чипровски чаши“, кръстове, кутии за дарения т. н. се търсят в земите на Османската империя, Влахия, Унгария, Венеция... В творбите на чипровските златари, които имат сложна естетическа природа, се чувства влиянието на италианския Ренесанс. В града съществува местен елит: фамилиите Парчевичи, Княжевичи, Пеячевичи, Соимировичи и др. Със сигурност „феновете“ на Османската империя (такива има дори и у нас!) ще припишат това благосъстояние на „грижите“ на уж либералната към християните османска държава...

Напротив, въпреки сигурните приходи от „бизнеса“ на българите, властите брутално нарушават дадените им права, събират българчета като „кръвен данък“, да не говорим за ширещата се корупция. През 1635 г. епископ Илия Маринов пише: „Турците са станали нетърпими. Ако не им се дадат пари и подаръци, разбиват вратите на черквите и грабят... Такова нещо не е ставало откакто турчинът е завзел България…“

Идеята за освобождение е жива благодарение на духовните и интелектуални водачи, сред които се открояват Петър Богдан (1601-1674) и неговият по-млад събрат Петър Парчевич (1612-1674). Високо образовани, патриоти в пълния смисъл на думата, те подготвят духовете за бъдещото освобождение. Съдбата отрежда Парчевич, назначен за католически архиепископ за Източна България, да прекара живота си най-вече в емиграция.

Дипломатическата му дейност в името на българската кауза обаче е изумителна. Софийският католически архиепископ Петър Богдан, чието седалище е Чипровци, надали се нуждае от представяне – наред със своята просветителска дейност той е авторът на първата история на България (1668 г.) , почти столетие преди Паисий Хилендарски. През 1979 г. част от нея беше открита във Ватиканската библиотека от проф. Божидар Димитров, а пълно копие на ръкописа – от проф. Лилия Илиева в библиотеката на Университета в Модена през 2017 година.

Чипровското въстание е резултат от „Голямата турска война“ (1683-1699), в хода на която Османската империя е изтласкана от Централна Европа. Създадена е „Свещена лига“, в която влизат Австрия, Реч Посполита (Полско-Литовското кралство), Венеция и Малта, а впоследствие и Московското царство.

Разгромът на огромната турска армия пред стените на Виена (1683 г.) от християнските сили начело с полския крал Ян Собйески има силен отзвук по българските земи. Османската империя е обхваната от нестабилност, а австрийските войски напредват в балканските й владения. Българите в Чипровци и близките селища Копиловци, Клисура и Железна се готвят за решителни действия. Те влизат във връзка с австрийското командване, в чиято подкрепа се включват четите на Георги Пеячевич и Богдан Маринов. Заедно с австрийци и сърби те участват в превземането на Оршова, а после и на Белград (6 септември 1688 г.).

Още през август 1688 г. архиепископ Стефан Кнежевич, наследникът на Петър Богдан, изпраща послание до Леополд I (1658-1705). Императорът е отправил апел за въстание към българи, сърби и всички поробени християни, така че е време за действие. По посока на Чипровци потегля корпус от шест полка, командван от генерал фон Хайтерсхайм, а дружините на Пеячевич и Маринов пристигат в града. Въстанието обхваща както католическите селища, така и православните в обширен район от Берковско, Пиротско, Ломско, Видинско. Водеща сили са четите на Георги Пеячевич, Богдан Маринов, Лука Андренин, братята Иван и Михаил Станиславови. Братята са от Никопол и са родственици на епископ Филип Станиславов, издателят на прочутата книга «Абагар» (1651 г.).

Според някои оценки в действията участват около 20 хиляди въоръжени българи. Създаден е укрепен лагер в местността Жеравица, а Георги Пеячявич залага на настъпателните действия. Превзета е Кутловица (дн. Монтана), заедно с австрийците българите разбиват войските на унгарския протестантски граф Имре Тьокьоли, съюзник на турците. За нещастие, скоро въстаналите българи остават сами. Причина за това са колебанията на австрийските генерали, както и политиката на Франция – именно през 1688 г. „кралят слънце“ Луи XIV напада Хабсбургската империя, действайки в подкрепа на османците.

След изтеглянето на австрийците въстаническата войска е разбита. Пада лагерът при Жеравица, а след около месец е превзет и Чипровци. Цветущият градец е превърнат в пепелище. Репресиите засягат и онези граждани, които във времето на въстанието са извън Чипровци (търговци, майстори и т.н.) – великият везир Мустафа Кюпрюлю издава заповед „...където бъде срещнат чипровчанин, да бъде убиван или отвличан в робство...“ И все пак, немалка част от населението намира спасение на север от Дунав. С шестстотин бойци Георги Пеячевич охранява група от около две хиляди бежанци, други три хиляди, водени от Стефан Кнежевич, са под защитата на чета от Копиловци. Някои чипровски семейства, потомци на българи от Македония, се озовават в земите на днешна Албания. Жители на Чипровци и въстаналия район се преселват в близкото село Белимел, във Враца и Видин, в Ковачица, Дългошевци и Медковец (Ломско), Топли дол (Пиротско), Мало Малово (Софийско), Малка Желязна (Тетевенско), при българите католици в Пловдивско, чак до Златарица, Елена и Котел... Те пренасят своите умения в рудодобива, железарството, килимарството и т.н. в други райони на страната.

Чипровското въстание не е изолирана акция на местните водачи. Още при Оршова, където действат чипровските чети, се споменава за участието и на българи от Тракия и Македония. Познатото от несигурни, късни известния т. нар. Второ Търновско въстание, датирано обикновено през 1686 г., вероятно съвпада по време със ставащото в Северозапада – за това свидетелстват репресиите на турските власти в Търново и Арбанаси, в Провадийско и Разградско. Вероятно съществува връзка и с въстанието в Македония, начело на което застава родопският хайдушки войвода Карпош. При новото настъпление на австрийците през 1689 г. той превзема Крива Паланка и Куманово, в обсега на бунта влизат и земите в Пиротско и Нишко. Заедно с Карпош (обявяван днес за герой от историята на „македонския“ народ!) действа войводата Страхил от Ветрен, Пазарджишко. Страхил се присъединява към превзелите Ниш австрийци. Интригуващо е, че по същото време там е и Георги Пеячевич със своите бойци – очевидно за чипровския предводител борбата изобщо не е приключила! Няма как Пеячевич да не се е срещал със Страхил, а навярно и с други български водачи – за съжаление, такива известия не са запазени и в това се крие може би най-голяма „загадка“. Да се надяваме, че някой ден тя да бъде изяснена. Австрийската армия отново се оттегля (есента на 1689 г.), а Карпош и Страхил загиват.

Чипровското въстание и съпротивата на прадедите ни на други места по българските земи през 1688 – 1689 г. недвусмислено показват, че тогавашните българските водачи ценят свободата и достойнството повече от материалните блага. Защото, както е завещал не някой друг, а Петър Богдан: „защитата на честта, още повече тази на Родината, надминава всичко, защото животът и честта са равнопоставeни“.