Янко Лозанов, гласът на Гвардията, пред „Труд“: Свободата се измерва в усилията, пожертвани за постигането ѝ

Ние трябва да спрем да заразяваме миналото с раните на днешния ден

Наричат го „Гласът на България“ и „Майсторът на живото слово“. Настръхвали сме, когато сме чували неговия глас зад кадър на тържествената Заря проверка на 3 март и на други знаменателни дати, когато се припомнят имената на загиналите за свободата българи. С Янко Лозанов разговаряме за героизма, историята и свободата.

- Господин Лозанов, какво е за Вас 3 март?
- Денят, в който българите честват своето избавление от нечовешките 500-годишни зверства, злини и физическо изтребление по тези земи. Това е краят на кървавото мракобесие, бледо описвано днес с думата „робство“ и възкресението на една държава след 500-годишните опити да бъде превзета чрез религиозни гонения, безогледни опустошения и чудовищен физически геноцид. Това е празник на свободата на една земя и на възкресението на един народ, на бъдещето на една нация. Нация древна, достойна и мъдра. Това е апотеоз на справедливостта, на хуманизма и на светлината. Това е тържество на цивилизацията, почит към жертвите, преклонение пред безпримерния подвиг, прослава на величието на християнските ценности, химична радост от победата на живота, всенародно ликуване пред предчувствието за възможното бъдеще. И нека е честита на всички годишнината от извоюването на човешката ни, религиозна, национална, духовна и гражданска свобода!

- Какво означава да честваме свободата?
- Да я осмислим. Достатъчно е само да си спомним пожертваното, изстраданото, мечтаното, да помислим за възжеланото, за вярваното и за обещаното пред нейния славен олтар. Свободата се измерва в усилията, пожертвани за постигането u, в животите, положени пред олтара u. Но се изразява също и в качеството и смисъла на животите, преживени в нея, чрез нея, от нея. Да живеем смислено своя живот не е само пожелателен избор, а отговорност пред свободата. Това е начинът да я почетем и да се отплатим на онези, които пожертваха своя живот, за да я имаме ние.

- Отговорност пред свободата?... Изглежда не се замисляме над това.
- В светлината на Националния празник, ние постоянно говорим за това какви подвизи са извършени в името на свободата. Постоянно я мечтаем, ухажваме я, приласкаваме я да дойде, или пък сме готови да пожертваме какво ли не, за да ни посети. Но истината е, че не си даваме сметка за отговорността пред нея. Аз мога да говоря за отговорността на мен като творец пред свободата. Моята отговорност е да пренасям послания, да творя нови.

- Каква е Вашата представа за патриотизъм днес?
- Патриотизмът в модерния свят се състои в това да съхраниш своята родина - земя, природа, история, ценности, духовност, култура, хора, език. Съвременните измерения на патриотизма са в това, да открием най-високите достижения на своята нация, за да ги съхраним и пренесем поне една малка крачка напред във времето. Най-ценното достояние на България е нейната духовност. Патриотизъм в наши дни не е да вееш по площадите лозунги и да крещиш „България над всичко!“.

- А в какво се изразява той?
- Патриотизмът е да съхраниш най-ценните достояния и цивилизационни достижения на България, българите и българското, за да ги вплетеш в невидимите горди притежания на цялата цивилизация. И по този начин да допринесеш за нейното развитие. Да обогатиш общото. Съхранявайки себе си, да развиеш неговата пъстрота - общото. И в този смисъл е прекрасно това, че толкова много българи са в чужбина.

- Прекрасно? Защо?
- Искам да погледна от друг ъгъл на този феномен, от друг, различен от обичайния ракурс - съжалението, че толкова много българи ги няма. Да, така е. Тъжно е, защото това са деца на нашата родина и тя усеща болезнено липсата им. От друга страна обаче, има нещо ведро и обнадеждаващо във възможността всеки от тях да прозре своята отговорност пред родината си и да положи усилия в нейно име. Не като връща в България пари или бизнес, знания, иновации, или пък се чуди как самият той да се върне, или пък много страда... А в нещо много просто - като пожелае вътре в сърцето си да се превърне в неин посланик на духа! Това е възможно по един много простичък начин - чрез българския език.

- Какво имате предвид?
- Езикът отключва емоционалността. Аз мога да знам какво означават думите на чужд език. Но мога да ги почувствам само на своя език.

- Казват, че Вашето изпълнение на „Опълченците на Шипка“ е сравнимо с това на Константин Кисимов.
- Познавам изпълнението на Кисимов и тази традиция в детайли, а също и на големите майстори Йордан Матев, Георги Стаматов, Димитър Буйнозов, Андрей Чапразов. Моето изпълнение е опряно на тях, но е много различно. Рецитатор се ражда веднъж на половин век. Не знам дали днешният рецитатор съм аз. Това не е нито жанр, нито професия, нито длъжност и никой не те назначава като такъв, нито пък ти сам си го измисляш. То се случва, но вътре в теб. Това е поглед към света. Рецитатор се появява, когато нацията се нуждае.

- Интересно, не съм се замисляла.
- Никое общество не се нуждае така отчаяно от спомена за духовното си величие, както онова, което смята, че може да мине и без него. Българите разбраха, че или ще се обърнат към словото на духовните си титани, или ще се заличат. Аз се уморих да слушам, че България била велика, ама това било отдавна. И вижте сега какви сме жалки, бедни и т. н. Величието няма срок на годност. То не е хамбургер, някакъв модел айфон. Величието е избухване на национална енергия и ако веднъж само се е случило, то никога не престава да съществува. България и сега е велика! Ние трябва да спрем да заразяваме миналото с раните на днешния ден. Разбира се, на нас вече е чуждо понятието скромност, смирение, кротост. Поругахме всички идеали. Побояхме се от посланията на най-големите ни автори. Извършихме безумно много грехове пред духовността. Но все пак вярвам, че няма да допуснем позорът ни да ни надживее, а ще съумеем да сътворим неща, с които, ако не да се гордеем, то поне да не се срамуваме.

- Да се върнем към онзи вълнуващ момент, когато Вие изговаряте имената на загиналите за свободата ни. Момент, в който хората настръхват и дори плачат.
- Знаете ли, за мен беше много трудно... Това е 15-минутно четене на живо на един доста сложен текст, който трябва да звучи в ритъм, да е съобразен с един доста сложен ритуал на церемонията. За мен най-голямата трудност идваше от това, че трябваше да се овладея. Аз знам много за тези личности и наистина е предизвикателство да останеш хладен и в равновесие, когато знаеш кои имена изговаряш. Някои хора например не са чували за полковник Дрангов. А знаете ли колко е бил обичан той от своите войници! Той е бил мотиватор, държал е пред войската едни прочути речи, преди да се втурнат в атака. Негова е фразата: „Момчета, две смърти няма. Без една не може“.

- За първи път го чувам...
- Ние сега не знаем как да се мотивираме да станем сутрин, да си отворим фейсбука. А как мотивираш младите хора да умрат?... Войните по онова време са били касапница, често се е случвало някое войниче да загине самотно някъде, ранено, и като го намерят, да не знаят името му, защото бомба е откъснала куртката с паспорта. Погребват го в безименен гроб. За да не се случва това, имало протокол по време на войната, неписано правило. Когато умираш сам, написваш името си с последни сили на най-близкото дърво, за да може, когато дойдат да те приберат, вече мъртъв, да знаят кой е загинал. Имало е уникални случаи в полка на Дрангов.

- Разкажете за един от тях.
- Един от войниците в полка, командван от полковник Дрангов, е смъртно ранен, сам е в една долинка. Когато разбира, че напуска този свят, понечва да спази този протокол и да напише името си на едно дърво, полазва по дървото със сетни сили и с едно ножче знаете ли какво написва на дървото? Не името си, а думите: „Аз служих при Дрангов“. Толкова е бил обичан този човек, че са мълвели името му, вместо да оставят памет за себе си! И когато аз изговарям името му на площада в наши дни, имам една секунда да кажа „Полковник Дрангов“. И в тази една секунда нещо ме стяга за гърлото и аз се разплаквам...

- Какво представлява този ритуал?
- Целият ритуал е значим. В неговата 100-годишна традиция са вплетени и умът, и сърцето, и моженето на много достойни хора - войници, командири, офицери. Този ритуал ни поставя на едно от значимите места в света като военен церемониал и за мен беше огромна чест да бъда острие на ритуала. Всяка дума в текста е прецизирана. Там всяка секунда е символ на нещо и изговарянето на живо е символ на това, че покойниците, които споменаваме, за нас символично са живи. Затова музиката се свири на живо, войниците стоят прави на живо, командирите маршируват на живо и дикторите четат на живо. Затова тези 15 минути, в които звучат имената на славата, за мен никога не са били моите 15 минути на слава, били са за мен минути на изпитание. Имах възможност да прочета 4 пъти Зарята на Националния празник от 2016 г. до 2020 г.

- Като актьор рецитатор сте били част от Националната гвардейска част, нали?
- Да, в Националната гвардейска част има Представителен ансамбъл на въоръжените сили, с певци, танцьори и един актьор - бях аз. Моята лична мисия беше да се опитам да върна словото на българските класически автори във военната церемония. На всички празници, на откриване на паметници и паметни плочи, включително и на националните празници, започнаха да се появяват бележити цитати от знакови български класически творби на литературата ни в стих.

- Това ваша идея ли беше?
- Да, започнах да рецитирам във военния церемониал. Много държах на това, защото през целия си живот съм вярвал, че българската литература е неразривно свързана със съдбата на българската нация. Има нации, чиито път през вековете и драматичните извивки на историята вплита в едно войнският подвиг и духовната мощ на най-великите им чеда. Българската нация има привилегията да носи това свято и благословено вплитане в едно на слово, дух и меч. Българинът е бил непобедим тогава, когато това е било налично. Моята скромна мисия в Националната гвардейска част беше да предложа на командирите някои текстове, които след одобрение от протокола на Министерството на отбраната и на Президентството да звучат по време на този церемониал. И се гордея, че го постигнах. Искрено се гордея с това.

- Кои моменти са били особено вълнуващи за вас?
- На 140-годишнината от боевете на Шипка на 22 август 2017 г. по мое предложение на връх Шипка звуча Вазовата ода „Опълченците на Шипка“ в цялост. И там по време на посещението на държавния глава, на целия дипломатически корпус и на руската делегация одата на Иван Вазов прозвуча в своите 10 минути, без никаква фонова музика, без „пудра“, така да се каже. Вазовото слово се оказа напълно достатъчно да задържи вниманието на съвременния българин в продължение на 10 минути. И това произведение прозвуча там, където е мястото му.

- С какво беше по-различно звученето там?
- Словото на Вазов кънтеше и отекваше буквално „от урва на урва“, както го е написал той. То се връщаше, като ехо от околните върхове. Повече от 30 години съм изпълнявал одата на площади, на паметници, в студия, на калдъръма във Вазовия двор. Но когато бяхме на Шипка, ехото връщаше цяла фраза. Казваш: „Нека носим още срама по челото“ и ехото ти връща: „срама по челото“. Беше магия! Никога няма да го забравя.

- Тази година на 3 март откривате световния мост „Пробуждане с хоро“, организиран от „Сдружение Азбукари“, който този път ще се пренесе изцяло в социалните мрежи, заради пандемията.
- Това беше изненадваща покана и много ценно признание от председателката на „Сдружение Азбукари“ - Цвета Кирилова. Оказа се, че вече 5 години, откакто съществува тази инициатива, я открива мой запис на „Опълченците на Шипка“. Тази година е на живо и искам да го отправя към сънародниците ни зад граница. Емигрантството е една от най-тежките съдби. България има много свои деца по света. С Цвета Кирилова искаме да открием в „Сдружение Азбукари“ школа по художествено слово и рецитаторско майсторство. Мисля, че е време да отделим достойно внимание на изказа и на достолепието на българската висока словесност. От нея струи музика и величие, чиято красота би трябвало да стане достояние на модерния българин днес, когато величието и достолепие на словесността са в недостиг.

- Какво представлява проектът ви „Слова български“?
- Създадох го преди повече от 15 години. Патентовах в Международна агенция по авторско право концепцията си за кратки аудио-визуални импресии, които да онагледяват шедьоври на художественото слово. През 2004 г. се излъчи една поредица със същото име във вече несъществуващата телевизия ББТ. Появиха се кратки клипчета по 5 минути, които вървяха преди централната емисия новини - „Слова български“. В рамките на 25 клипа се опитах да разкажа за живота и делото на най-големите ни автори. Този проект развивам и днес, като съм записал 250 произведения от българската литература в мой прочит, във видео и аудио формат и до момента те са гледани и слушани от 3,5 милиона българи у нас и по света, безплатно на сайта www.slova.bg

Нашият гост
Янко Лозанов е театрален актьор-рецитатор, кино и телевизионен актьор, озвучаващ актьор, театрален педагог, водещ-конферанс, радио и телевизионен водещ, продуцент, автор на телевизионни и радио предавания. Гласът му звучи в мероприятия от Държавния протокол и Военния церемониал, в национални тържествени, празнични и мемориални чествания.

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Интервюта