Скандалът с масовото подслушване на политици, общественици, бизнесмени, журналисти, още дълго време ще трови политическата и обществена атмосфера в Македония

Вотът на недоверие получи подкрепата само на 40 депутати от опозицията

Онзи ден, във вторник, на 10 април, влязох в обновената сграда на правителството на Македония в Скопие. Не бях влизал дълго време, поне не след като Никола Груевски реши от някогашното партийно седалище на брега на Вардар, известно като „кубовете“, да направи лошо балканско копие на американския Бял дом. Отвън стиропор, отвътре позлатени парапети и бял мрамор. Впечатляващо, достатъчно провинциално, издаващо комплексите на предишния обитател на правителствената сграда.

Преди да влезем на среща при премиера Зоран Заев, ни помолиха да оставим мобилните си телефони в специално помещение с безброй чекмедженца. Като в някой от столичните супермаркети- слагаш вътре телефона си, завърташ ключето и го взимаш със себе си. Спазихме препоръката дисциплинирано, е, спогледахме се, но всички ние в една или друга степен сме запознати с македонските политически нрави и особено със скандала с подслушването, за който Зоран Заев, тогава лидер на опозицията, имаше „топки“ да го извади на бял свят. Приехме го като нормална предпазна мярка, но после, в края на срещата ни, когато искахме да направим обща снимка със Заев, се оказа, че само той има мобилен телефон. Няма проблем, ето, после ще ви ги пратя на всеки. И се снимахме. Ако сте видели снимките от срещата във Фейсбук, фотографите са различни, мобилният е на Заев, а заслугата да ги видим публично е на д-р Милен Врабевски, който ги качи в мрежата и ни ги прати... Когато си тръгнахме, всеки си бръкна в чекмеджето и си взе апарата. Простичко и ефикасно, май.

Изглежда скандалът с масовото подслушване на политици, общественици, бизнесмени, журналисти и кого ли не, още дълго време ще трови политическата и обществена атмосфера в Македония. Самият премиер Заев в четвъртък се изправи пред съда в Скопие по делото, в което се обвинява за даване на подкуп на местен бизнесмен по времето, когато беше кмет на Струмица. За изясняване на истината в съда бяха пуснати записи на разговори, които Заев изслуша и на които се основава обвинението. Никой от любопитковците-журналисти не бе пуснат в залата. След достатъчно продължителното заседание, когато Заев излезе, успя само да каже- бил съм подслушван в продължение на цели две години. Плътно и системно, без почивка... Предстоеше върхът на скандала с изнесените публично записи от Зоран Заев, Груевски реши да контраатакува. И той извади запис на негов разговор със Заев в качеството му на опозиционен лидер. Двамата се бяха срещнали в работния кабинет на премиера, където хората на Груевски бяха монтирали подслушвателни устройства. На тази среща Заев предупреди Груевски, че разполага с хиляди записи на телефонни разговори, които ще прозвучат като „истинска бомба“ в и без това напрегнатото общество в страната. Попитан откъде ги има, Заев отговори, че са му дадени от чуждестранни служби, без да ги назовава поименно. Това може би беше по-скоро опит да се скрият истинските източници на записите за масовото подслушване, отколкото някоя от активните чужди агентури в Македония да бъде посочена с пръст. Но този разговор, повтарям, проведен в работния кабинет на Груевски, същият, в който сега Заев седи и работи, после беше размахван като знаме срещу опозицията и нейния лидер за това, че той сътрудничи с чужди структури, значи е национален предател.

Но в крайна сметка това не мина. Но поуката за богатите възможности на подслушване и в най-деликатните места в сградите на управляващите остана като обеца на ухото. И се превърна в травма, която очевидно скоро няма да зарасне. Затова- много сте ни симпатични, но ако обичате, мобилните телефони вън.

Но ако това вече се е превърнало в рутинна процедура, никак не беше рутинна интерпелацията на опозиционната ВМРО-ДПМНЕ, както в Македония наричат вота на недоверие в парламента. Личната ми справка показва, че през всички години на суверенна и независима Македония е имало четири вота на недоверие- в различни години, и с различни действащи лица. Минал е само един- през 1992 година, в резултат на който падна първото правителството на суверенната нова държава, ръководено от Никола Клюсев. Тогава изгря звездата на младия лидер на социалдемократите Бранко Цървенковски, който се превърна в една от политическите емблеми на целия преход в бившата юго-република, преди малко след президентския си мандат да реши да се оттегли от активната политика. Доколкото се е оттеглил е друга работа, защото мине- не мине време , и някой подхвърли, че „Папата” на левицата отново е решил да атакува властта. И да я вземе с помощта на кръга от свои верни привърженици, които продължават да го боготворят и да са готови на политическа битка с него начело.

Сега вотът на недоверие бе внесен от опозиционната ВМРО-ДПМНЕ, от нейния нов председател Християн Мицковски. Най-интересното в случая е, че след продължилия няколко месец бойкот на работата на парламента, ВМРО-ДПМНЕ върна своите депутати в Събранието с идеята да помогне за формирането на квалифицирано мнозинство от 2/3 от пратениците в подкрепа на реформаторските закони. Но вместо да гласува закони, партията обяви интерпелацията. При това за всичко, което управляващите от коалицията начело със СДСМ на Заев не са свършили, или са го свършили лошо. В това число и за подписването и ратификацията на Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество с България. Дебатът беше остър, в него се включи и бившият премиер Никола Груевски, в залата дойде и Зоран Заев. В крайна сметка вотът получи подкрепата само на 40 депутати от опозицията, докато управляващите отново демонстрираха парламентарно хладнокръвие, гарантирайки си успех само с два гласа над обикновеното мнозинство- 62...Така беше и при гласуването на Договора с България на 15 януари, така беше и при други случаи, което ме кара да повторя подозрението си за умело контролиран вот в такива случаи, при резерв от няколко гласа, хей така, за всеки случай. Не знам обаче тази игра с парламентарния риск докога ще продължи, и няма ли в един момент схемата да рухне. Може би затова през последните седмици, когато Заев си е у дома, търси да увеличи подкрепата си в Събранието, преди всичко за сметка на депутатите от партиите на албанците. Пазарлъкът не върви никак лесно, ето, лидерът на Алианс за албанците Зиядин Села категорично отказа да се върне във властта, освен ако това не стане чрез нови парламентарни избори. След събитията от 27 април миналата година, когато Села бе влачен из коридорите на парламента, дори се беше пуснал слух, че е убит, неговият авторитет сред албанските избиратели в Македония очевидно е нараснал. И вероятно заради това той си позволява да държи по-остър тон на премиера. Вероятно още му е сърдит заради подкрепата, която лично Заев оказа на кандидатите на Демократичния съюз за интеграция на Али Ахмети по време на местните избори на 15 октомври, и то тъкмо на местата, където Села се надяваше да спечели. Пример- родната му Струга.

Иначе нещата около преговорите за името с Гърция вървят нормално, в смисъл, че колкото повече се приближават до края, толкова по-тежки стават проблемите за решаване. В четвъртък външните министри Козияс и Димитров бяха в Охрид, на 3и 4 май ще се видят в Солун, а на 11 и 12 май, много вероятно в София. Има ритъм на срещите им, а това дава оптимизъм. Оптимизъм носи и вестта, че Федерика Могерини и Йоханес Хан на 19 април ще бъдат в Скопие, за да представят доклада за напредъка на Македония по пътя към ЕС. Голямото очакване е те да обявят дата за начало на преговори на Скопие за членство. В същото време, както едно птиченце ми каза, там ще е и Бойко Борисов на среща на върха по дигиталната тема. Затова ми се струва, че тъкмо в тези дни в края на следващата седмица биха могли да се случат хубави неща за европейската перспектива на Македония.

Защо пък не? Крайно време е...