Актрисата Силвия Лулчева пред „Труд“: На 50 години съм по-щастлива, отколкото на 40

Емблематичното лице и глас от българското артистично и кино пространство Силвия Лулчева отпразнува в края на миналия месец 50-годишен юбилей. Силвия сама се шегува с цифрата на юбилея си с виц по случая: Полицай към изискана дама „Мадам, преминали сте 50-те“. Дамата „Невъзможно, полицай, просто шапката ме състарява“. Какво мисли тя за живота си, за смеха, за пластичните операции, за колегите си - за това е разговорът ни с нея.

- Силвия, през октомври предстои премиерата на новата постановка с твое участие - „Ветрилото на лейди Уиндърмиър“. Какво би разкрила за този спектакъл по едноименното произведение на Оскар Уайлд и за работата си с Бойка Велкова, която е негов режисьор?

- Най-големият подарък за мен е срещата ми с Бойка Велкова, която през годините ме е респектирала с работата u като актриса, а сега съм много впечатлена и от режисьорския u подход, от вкуса и изискванията, които има към начина на игра и поднасянето на текста. Това са едни тънки детайли, които вълнуват малко от режисьорите, но тя с опита си на актриса ти помага да изработиш много плътно и правдиво образа си. За мен това е голямо удоволствие, направо втори ВИТИЗ и изпитвам огромно възхищение пред работата u.

- Подготвяш ли други изненади в творчески план?

- На 5-и ноември трябва да се състои премиерата на един нов филм с мое участие - „Доза щастие“. Той е по книгата на моята приятелка Весела Тотева, в която тя описва живота си и говори за зависимостта си от наркотиците. След като завършихме филма тя, за съжаление, напусна житейския си път по един твърде неочакван начин и много ми липсва. Весела успя да прескочи зависимостта, но сърцето u не издържа и си отиде преди да навърши 50 години и сега мъчително ми липсва. Във филма играя нейната майка, както тя пожела. Каза ми: „Ти и Васко (Васил Бинев - б. а.)ще бъдете майка ми и баща ми“. Филмът е на режисьорката Яна Титова, а ролята на Весела се играе от нейната дъщеря.

- На 28-ми август ти имаше юбилей и стана на 50 години. Чувстваш ли се на прага на нов етап от живота си и по-щастлива ли си сега, отколкото преди 10 години?

- Да, защото когато станах на 40, ми беше много напрегнато, тогава някак си ти се струва, че вече не си при младите момичета, докато сега не изпитваш такъв ужас и си свикнал с това, че не си в тази възрастова група. Днес, на 50 години, нямам депресия, защото слава Богу, имам работа и съм ангажирана с приятни неща. Преди съм си мислила, че това е някаква граница и преломен момент, но сега виждам, че няма такива резки стъпала, а просто продължавам по пътя си и е важно това да стане чисто, честно и нормално, а не е със зъби и нокти и кърваво амбициозно. Аз, която съм свирепо критична към себе си, този път не съм недоволна от извървяното, като погледна назад.

- Освен, като прекрасна актриса, ти си известна и с голямото си чувство за хумор, кой е най-забавният след колегите ти?

- Слава Богу, имам колеги с които мога да се шегувам - дори и малко по-черно. Много съм се смяла с Владо Пенев, който има брилянтно чувство за хумор, и даже критичните моменти успява да обърне на 180 градуса. Много ми допада такъв тип поведение и се опитвам и аз да видя във всяка една ситуация смешното. Мисля, че успявам. Това е дарба и приятно качество, защото нищо не е чак толкова фатално или непроменимо. Да, случват се сериозни неща, понякога и бедствия, но виждаш, че във всичките филми на Чаплин комедийните ситуации идват от това, че някой някого удря и той пада и ние всички се заливаме от смях на едно чуждо нещастие, но е голяма дарба да можеш да се смееш на собственото си падане и да го обърнеш в нещо забавно - падаш, изтупваш се и продължаваш.

- А случвало ли се е да се разсмееш на сцената, докато си в роля?

- О, много пъти се опитват да ме разсмеят, но аз се гордея, че успявам да запазя строга и сериозна физиономия и не се поддавам на провокации. Имам колеги, които напускат сцената от смях, докато аз стоя с най-мрачния си поглед, за да мога да устискам смешното. Блатечки наистина много обича да се шегува, особено с Калин (Врачански-б. а.), който така лесно се поддава, и е много благодатен материал в това отношение. Аз се стискам здраво и мен не успява да ме разсмее. Но пък много се връзвам на Асен, като започне да ме критикува на сцената за темпото, да щрака с пръсти и да ми вика: „Темпо, темпо - бавиш!“ Абе, как ще бавя аз, даже съм „Силва-Бързото“ и имам чувството, че никога не съм била бавна, но той успява да ме жегне с такива забележки. Любо Нейков също е много амбициран в това да прави смешки и да те хване с някой лапсус. Ако сбъркаш нещо на сцената и после казва половината монолог с твоята грешка - публиката се напикава от смях, а той чака ти да рухнеш и да се събориш. Любо направо се бори с Кръстю Лафазанов кой кого ще надвие. Малин Кръстев също може да те направи на пастет с най-черното на хумора си. Намирам това за едно от най-високите нива на интелектуално развитие, защото хуморът е интелектуална игра.

- За много актьори още първия час в НАТФИЗ остава незабравим. Ти с какво ще го запомниш?

- Ще го запомня с три неща. Първото е, че предния ден в рейса видях едно момче, което ми направи силно впечатление, но нито отидох да го заговоря, нито нещо друго, а на другия ден се оказахме в един клас във ВИТИЗ - това беше Мариан Маринов. Второто е, че Стефан Данаилов точно си беше дошъл от Америка и на всички ни подари дъвки и по един цент, за да отидем и ние там един ден. През 1988-ма година това изглеждаше почти невъзможно, но цента още си го пазя и вече съм ходила няколко пъти там - тоест работи! А третото е, че още в самото начало, за да всея респект сред всички състуденти им казах: „Нито сте ми на книгите, нито на ракиите“. Тогава Въргала каза: „О, добре, како“ и от този ден всички започнаха да ми викат - „Како“.

- Ти участваш в постановката „Красиви тела“. Какво мислиш за тази мания на популярните лица да си правят всевъзможни пластични корекции?

- Когато си публична личност и работиш с лицето и тялото си, това изкушава много колежки да посягат към инвазивни и неинвазивни методи, но аз съм доста въздържана в това отношение. Някои прекаляват с шоколад, други си купуват много обувки, трети се молят на пластичния хирург като на икона, аз пък... правя ремонти. Да, много ми се иска да изглеждам добре и да играя по-свежи и млади роли и да не ми дават баби, въпреки че е неизбежно. Хубав пример е Джералдин Чаплин, която единствена не си посегна на лицето и сега е буквално съсипана от предложения за филми, защото всички колежки са опънати до безобразие и няма кой да играе баби... Всеки прави сам избора си - слагат си отпред, махат си отзад, добавят, качват, взимат, но всяко прекалено нещо ми се струва грозно. Чувала съм, че като започнеш веднъж и се увлечеш, е трудно да спреш, но поне в световното кино нямаме примери с обезобразени жени. На мен най-мъчително ми е да гледам сестрата на Версаче - Донатела.

- А болно ли ти е за това, че хората и по-специално актьорите взимат толкова ниски пенсии?

- Да си призная направо не ми се говори за това, колко пъти се събират пари, за да може един актьор да бъде погребан достойно и ми е неудобно да цитирам имена - кой актьор ме е пращал с плик с пари, за да отида до семейството му, за да може той достойно да бъде погребан и изпратен. А този актьор е бил любимец на публиката и не е слизал от сцената от аплодисментите на хората, обаче не е получавал такива хонорари, които да ги изяде и изпие и не ги е изшмъркал - сигурна съм, защото съм очевидец на това как е минал житейския му път! Нито един от тези големи актьори не си е купил парче на Бяло море, нито е живял в 18 къщи, а всички са тичали от ангажимент на ангажимент в желанието си да бъдат по-близо до публиката... (разплаква се - б. а.) Разстроих се, защото това няма как да се промени, тъй като всеки ден водим борба за права и за достойно възнаграждение, а тези права са като мръсна дума на пазара и се налага да се наемат адвокати, за да се спазва закона. Ето, дори един Емил Димитров, който е световна величина, не си отиде затънал в охолно богатство, а той е човек, който е бил наравно с Шарл Азнавур и с Далида. Не е готино да става така, не е добре това.

- В съседните ни държави тези проблеми и въпроси са доста по-уредени...

- Да, ако сравним с Гърция, във връзка с твърде унизените хора на изкуството у нас - там правата им са защитени юридически. Така е и в здравеопазването. Чувам направо парадоксални неща, например отиваш на нашето море и там за болно ухо ти искат 500 лева! Като бях в Гърция, разбрах, че на едно дете на 17 години, което живее в Казанлък, му се наложила спешна операция на жлъчка в Гърция и там тя бива оперирана лапароскопски само за 20 евро, докато в България - в София, Пловдив и Казанлък цената е 2000-3000 лева. При положение, че баща u дори не е грък, а българин, който работи в Кавала от години... Да, там им наляха инжекции от Германия, от ЕС, но явно те не потъват в нечии джобове, а отиват за медицина и образование, а всичките им деца учат тук медицина... Защо там може да се практикува и печели от тази професия, а тук - не?! Виждам, че като цяло хората у нас не са окей и нямат възможност да си платят по-скъп билет, за да дойдат на театър.

- Вълнуваш ли се от българските успехи в чужбина, като победите на Григор Димитров например?

- Да, но тежко му, защото като победи, всички викат - Гришооо!, а като загуби... Ситуацията е от осанна до разпни го. Григор ми е много симпатичен, а и неговата леля беше учителка по физическо на дъщеря ми. Веднъж тя, сестра u и детето u дойдоха на нашето представление с Владо Пенев - „Дуети“, и си помислих, че сигурно ще си тръгнат рано, защото Григор имаше мач същия ден и държат да го гледат, но те останаха и след края да ме поздравят. На сутринта видях детето и то ми каза, че са казали на Григор, че са ни гледали в представление и той много се развълнувал и ги попитал: „Браво, снимахте ли се? Не са говорили за неговите победи, а той се е вълнувал за това, че са се срещнали с Владо Пенев и Силвия Лулчева, от което не може да не ти стане приятно.

- Ядосваш ли се понякога на твоята половинка - Васил и как успявате да останете така влюбени вече толкова години?

- Ядосвам се, че не може да върши по три неща едновременно - мъжете вършат по едно, докато аз съм мултифункционална. От Мария Гроздева знам, че мъжете имат тунелно виждане, а ние периферно и затова можем да следим много неща едновременно, това може би е и от майчинството - с едното око гледаш наоколо, а с другото следиш детето. Ние с Васил не сме женени, но е наистина дълъг пътят, който сме изминали заедно, и дали това е изпепеляващото, огнено влюбване от медения месец, или е красив огън от спокойната хармония, но ни е приятно заедно и можем, както да си говорим, така и да си мълчим. Също така, за да остане заедно една двойка, са много важни смеха и възможността да се забавляваме заедно.

- С какви мисли започваш деня си?

- Вярвам в позитивното мислене и че на каквато вълна се настроиш - това и ще получиш, затова се стремя да бъда позитивна и имам хубави молитви за започване на деня. Вярвам също, че ако нещо неприятно се случи, то така е трябвало и винаги има изход. Въпросът е да остана спокойна и да дишам, за да видя решенията - тях ги има, но ти често си ослепял от страх и не ги виждаш, а се набутваш по-навътре в пясъка. Затова казват - брой до 10, да премине най-страшната вода и да започнеш да проглеждаш и чуваш, защото най-големият ти враг е страхът. И какво ако стане най-големият ти страх - Осим хаим, тоест - Живей си живота и дай да се радваме на това, което е тук и сега. Аз изучих „Силва метод“, в който има различни техники как да се препрограмираш и съм абсолютно сигурна, че човек със силата на мисълта си може да направи всичко, което иска.

- А вярваш ли в силата на молитвата?

- Категорично! Наскоро много си говорихме с дъщеря ми - какво е Бог, как работи, защо понякога ти се струва, че работи против теб и т. н. Толкова съм категорична, че Бог съществува, че даже съм достигнала до степен на толерантност и мога да прегърна всичките му форми, като юдеизъм и будизъм например...

- Любимата ти мисъл?

- Ако има някакъв прелом след 50 години, то си пожелавам да не се примиря, да не се уморя и да не си кажа: „Абе, карай, може и така.“ Мразя някой да каже така, защото всичко може да стане и по-добре! Харесва ми и тази мисъл на Айнщайн - „Всичко трябва да бъде направено възможно най-просто, но не по-просто!“

Нашият гост

Актрисата Силвия Лулчева е известна като най-красивия глас в родния ефир и е носител на наградата “Икар” в категорията за “най-добър дублаж”, с която е отличена за озвучаването на главните героини в сериалите “Сексът и градът” и “Женени с деца”. През 2006-а година тя печели и наградата “Аскеер” за главна роля в “Милост за мама”. Силвия привлича зрителските симпатии и с ролите си в сериалите “Клиника на третия етаж” и “Столичани в повече”. Неин съпруг е колегата є Васил Бинев, двамата имат дъщеря Елица.