Ама и ние сме едни лицемери!

Трябва ли да сме благодарни на Християн Мицкоски, че ни обърна внимание върху съдържанието на доклада за напредъка на Северна Македония?

В крайна сметка целта е постигната – България отново е обявена за виновна

Най са ми смешни българските политици, когато се правят на изненадани. Не знаели, не видели и не чули, та все се получава така, че някой друг трябва да им отваря очите и да ги принуди да действат със закъснение. И да се хвърлят пред амбразурата, за да спасяват положението. А ние от бранша на журналистите да правим констатацията, че българската политика и дипломация в повечето случаи върви след събитията.

Няколко месеца европратеникът от Австрия Томас Вайц готви доклад за напредъка на Северна Македония, посещава повече от тридесет пъти Скопие, среща се там с този и онзи, съобразява се с „препоръките“ на домакините и чак когато премиерът Християн Мицкоски отвори уста, разбрахме какво се готви. Вярно, това беше преходен период от един състав на европейския парламент към друг, от едни еврокомисари към други, от едни депутати, които се прибраха в родината си и бяха заменени с други. Ама и в този привиден хаос и кадрово наместване в Брюксел лобирането от страна на Скопие в кулоарите на Европарламента не е спирало. Напротив, точно в такива мътни води политиците от Северна Македония искат да ловят риба. При това с един вид устойчивост, както е модерно сега да се казва. И Вайс си написал домашното, съобразил се с диктовката, вкарал в него неща, които изобщо не са работа на европарламента, но пък са важни за сегашните управляващи край Вардар. Текстът минал през първичните цедки в рамките на установената процедура в Европарламента и когато трябваше да се гласува, хоп, ние се сетихме, че така, в този вид не бива да минава.

И започнаха въпросите. Къде бяха очите и ушите на седемнадесетте български евродепутати в тези фази на подготовката и движението през институциите? Колко от тях имат афинитет към тази тема? Имат ли усет към истинския държавен и национален интерес, или смятат проблематиката за странична и маловажна? Нищо ли не научиха от случая с предишния докладчик за Северна Македония Илхан Кючук, към чийто първи вариант от доклада имаше много препоръки тъкмо от българските му колеги. Къде бяха и българските дипломати в Скопие, които сигурно са били свидетели за мишкуването на Вайц край Вардар. Най-малкото заради това, че австриецът хич не си е правил труда да се среща с българите там, а тяхната парламентарна и конституционна съдба е ключова в цялата тази история.

Излязоха ми мазоли в устата от повтарянето на това, че ако искаме да се преборим с македонизма в неговия практически антибългарски вариант трябва да се активизираме на международния терен. В това число и в контекста на европейската интеграция на Северна Македония, в институциите на Европейския съюз. Там е територията, на която политиците от Скопие, а най-вече тези от екипа на сегашния премиер Християн Мицкоски и неговото правителство, искат да решат спора си с България. Да, лобирането в подкрепа на една или друга позиция на страните кандидатстващи за пълноправно членство има своето право, но в случая се създава впечатлението, че така наречената „трета страна“ в лицето на Северна Македония има по-добри позиции в сравнение с държава членка от 2007 г. в лицето на България. При това на терена на Европарламента, върху който ние би трябвало да имаме всички предимства, които членството в ЕС ни дава.

Сега чувам, че докладчикът Томас Вайц се оплаквал, че българските евродепутати единодушно го натискали да промени деликатните за българската чувствителност моменти от доклада за напредъка. Може би нямаше да се стигне до тази ситуация, ако още по време на подготовката на текста всеки един от тях поотделно и всички заедно биха намерили начин колегиално да обяснят на австриеца, че греши. Най-малкото, защото Европарламентът не се занимава с подобни въпроси. И не да чакат Мицкоски да се похвали, че македонската идентичност и македонският език като „вековни“ ще бъдат вписани и по този начин ще бъдат един вид „нотариално“ заверени оттук нататък  като собственост на държавата, която днес се нарича Република Северна Македония.

Не казвам, че австриецът няма вина. Каквото и да се говори, нямам никакви, ама никакви съмнения в подхода към него от страна на македонските управляващи и в демонстрацията на тяхната щедрост и гостоприемство. В такива неща ги бива още от времето на Титова Югославия. То е станало част от техния манталитет, който като външна проява има различни форми и изкушения.

Страхувам се, че пак нещо не сме разбрали и че и от този случай ще останем с погрешна представа. Мицковски сътворил нечуван политически гаф, като предварително се бил похвалил с вписването на „вековните“ идентичност и език. Я, не се занасяйте! Че премиерът на Северна Македония е еднопланов и простоват до крайна праволинейност, не е тайна. Но в случая „гафът“ не е нищо повече от операция с триизмерна цел. Първо, ако номерът с доклада мине, а той не е имал основания да се опасява, че няма да е така и нещо ще го спре, всички политически и рейтингови плюсове ще бъдат на страната на Мицкоски. Той ще има в ръката си коз да се хвали, че държи процеса на утвърждаването на македонската идентичност и език в ЕС, преди още страната му да е започнала преговорния процес. Това би му дало основание да изтъкне, че изпълнява предизборните си обещания да реши проблема с движението напред на страната си към членство. Това е важно за него, защото през есента в Северна Македония предстоят много интересни местни избори, които Мицкоски иска да спечели убедително и по този начин да овладее всички власти в държавата. Ако това не ви намирисва на авторитаризъм, не знам какво друго е. „Македонски Вучич“, или нещо такова.

Второ, преди време моят приятел от Скопие, публицистът, писател и правозащитник Ким Мехмети, ми беше казал, че една от драмите на обществото в Северна Македония е, че и там, по примера на Сърбия, обичат да изтъкват като победи най-големите си поражения. Ето и сега, в Скопие вече дори и не искат да гадаят какво ще стане с доклада при евентуалното отложено гласуване на 24 юни. За тях работата вече е свършена, победата е постигната, тъй като проблемът вече е придобил „европейски димензии“ и е станал тема на дебати в европейските институции. Дори не е важно, че този „резултат“ е постигнат чрез скандал и вследствие на намеци за недобронамереност. Един колега от Скопие, който често идва у нас и когото не мога да причисля към хората със симпатии към България, написа, че вече е загрижен за кариерата на Томас Вайс, защото цялата работа му намирисвала на корупция. Така че и в този случай Северна Македония печели.

И трето, което лично най-много ме обижда. Като най-съществена част от изкуствения триумфализъм от „победата“ е вменената за пореден път вина на България, че с атаката си срещу текста на доклада на Вайс се минира пътят на Северна Македония към членството в ЕС. Това противоречало както на Договора за приятелство и добросъседство, така и на всички изказвания на български политици, че София иска съседната ни държава да се присъедини в европейското семейство. Даже и докладчикът Вайс взе публично да изразява недоволството си от натиска, който българските евродепутати му оказвали, без това да им е работата.

Аз пък ще кажа, че във всяка политическа стъпка, акция или инициатива, която край Вардар разработват на международен терен винаги, ама винаги калкулират в крайна сметка България да се окаже виновна. Може като цяло операцията да бъде неуспешна, няма значение, важното е в края някой от политиците в Скопие да има мотив да излезе и да изрече хули срещу страната ни. Това с пълна сила се отнася до Мицкоски, а в още по-голяма степен и за неговия заместник в партията и в правителството Александър Николоски, министър на транспорта.

Хайде иди се разбирай с такива хора.