Афганистан - „Гробището на империите“

Как да бъде освобождаван от талибаните народ, който очевидно не иска да бъде освободен от тях

Проблемът със страната има достатъчно потенциал да се китаизира, след като се деамериканизира

Има едно популярно клише – Афганистан е „гробище на империите". Според него всички глобални сили, „империи“ – от Британската, през СССР, та чак сега до САЩ - започват своя заник с провал из прахоляците на Афганистан. Някои даже се връщат още по-назад към Персия, завоеванията на Александър III Македонски и Моголската империя, които са владели тези земи. Истината обаче е по-различна. Нито една империя не е слизала от историческата сцена заради провал в Афганистан. Причините са били съвсем други и много по-фундаментални. Но Афганистан със сигурност е бил и ще си остане гробище на идеята за устойчива и силна държавност, създадена и поддържана от местното население.

За 2500 години тези земи винаги са били част от нечия империя. Населяващите ги племена, начело с пущуните, които са около 48% от населението и от своя страна са раздробени на близо 400 клана, никога не са проявявали способност за самостойно държавно строителство, основано на междуетническо съгласие. Ако има исторически урок от опитите на британци, руснаци и американци през последните няколко десетилетия да дадат тласък на процес по национално изграждане в Афганистан чрез създаване на институции и канализиране на междуплеменните вражди и кървави конфликти поне в някакво подобие на мирен политически процес и съвместно съществуване, то той е, че това е „кауза пердута". Не заради нежеланието на местните да се вписват в „чужди модели", а поради острия дефицит на държавотворен капацитет и воля за изграждане на единна политическа нация у преобладаващата част от самите афганистанци. Инвестициите в афганистанския мир и стабилност – независимо от интересите, които мотивират поредната глобална сила, контролираща тези земи – винаги са се оказвали невъзвръщаеми, защото липсва задължителния афганистански принос.

Сценарият винаги е един и същи – външният фактор силово установява „горещ" мир между избиващите се помежду си племена, започва да ги тласка към помирение, създава институции, като пространство за диалог и решаване на конфликти, налива пари в някакъв местен елит с надеждата да създаде прослойка, способна да удържа властта в една консолидирана държава. И в мига, в който спре дотациите и политическата подкрепа – всичко рухва за часове. Защото няма воля у местните. Преди време бяха публикувани разсекретени протоколи от съвещания на съветското ръководство по време на руската инвазия в Афганистан. Тъжната констатация не се е променила нито на йота и до днес: „Не вярвам дори за миг, че може де бъде създадена афганистанска армия без значение колко ще инвестираме в нея", казва тогава един от московските генерали. За съжаление, водени от своите глобалистки амбиции, заквасени с троцккистката идея за „износ на демокрация", администрациите на Буш, Клинтън и Обама се отклониха от единствената реалистична и постижима цел в Афганистан – да се ограничават и изкореняват възможностите за износ на тероризъм от тази страна.

Вместо това, те се втурнаха да градят „демокрация", основана на ценности и институции по западен модел. Въоръжиха и обучиха с най-модерни въоръжения и авиация 300-хилядна армия с цел да създадат капацитет за поддържане на държавността и мира. Но подцениха, че за това е нужна нация или поне воля за изграждането й. През последните седмици трябваше да научат урока, синтезиран в цитираните думи на руския генерал – армията в Афганистан тихомълком се договори с талибаните и сложи оръжие. Без сянка от организирана съпротива. Когато гледаме наистина сърцераздирателните сцени от летището в Кабул, където хиляди, подгонени от страха и безизходицата, се опитват да избягат от талибаните, или пък се надават интелектуални ридания за правата на жените, някой задава ли си въпроса: а защо няма организирана съпротива срещу задаващия се режим от страна на самите афганистанци? При цялата външна подкрепа, пари и ресурси, с които разполагаха поне през последните две десетилетия? Не става дума за традиционно съпротивляващите се таджики от долината Панджшер в североизточен Афганистан. А за организирана съпротива срещу талибаните и воля за свобода сред останалата част от обществото. Как може да бъде освобождаван от талибаните един народ, който очевидно не иска да бъде освободен от тях? Разбира се, реалностите са по-сложни и многопластови. Но това е оголената до цинизъм истина.

С четирите страници на Споразумението за постигане на мир, подписано между „Ислямския емират Афганистан, който не се признава от САЩ за държава, известен като „талибаните", от една страна и САЩ, от друга", на 29 февруари 2020 г. администрацията на Тръмп прояви реализъм и призна тази реалност. Обвърза изтеглянето на САЩ от Афганистан с преки ангажименти на талибаните да не заплашват сигурността на САЩ и съюзниците им чрез тероризъм и да започнат вътрешно-афганистански диалог за самостоятелно решение как ще продължат напред като народ и държава. Месец преди това Тръмп разпореди операцията по отстраняването на иранския генерал Касем Сюлеймани и тази брутална демонстрация на сила накара ислямистки Иран бързо да подвие опашка. Това беше ясен сигнал и към талибаните, че Тръмп няма да се спре пред нищо, ако те нарушат ангажиментите си.  Този респект обаче беше анихилиран от „дементната“ администрация на Джо Байдън. Официалният диалог, започнал в Доха през септември миналата година, забуксува поради очевидния саботаж на талибаните. Демократите и новият президент Байдън обаче не се възползваха от възможностите, които им дава споразумението, сключено от Тръмп, и организираха изтеглянето на американските военни по възможно най-неадекватния начин, давайки основания в цял свят да се заговори за „унижението на САЩ" и „нов Сайгон".

Но тези щети за Америка са пренебрежимо малки на фона на рисковете за другата суперсила Китай. Неслучайно, още в навечерието на талибанския преврат, на 28 юли, китайският външен министър Ван И проведе в китайския град Тиндзин първа официална среща с ключовия талибански лидер Абдул Гани Барадар. Централният въпрос в тези разговори е бил за подкрепата на талибаните за Движението за освобождение на Източен Туркестан. Китай счита за терористична тази организация, която се бори за независимост на Синдзян-уйгурския автономен район – огромна територия в Западен Китай с площ петнадесет пъти по-голяма от България. Аспирациите на мюсюлманското население в този регион са най-голямата заплаха за националната сигурност и териториалната цялост на „Поднебесната империя". А талибаните имат пряк канал за експорт на своите ислямистки ценности - 74-километровата граница между Афганистан и Китай, т.нар. Вахански коридор. Проблемът с Афганистан има достатъчно потенциал да се китаизира, след като се деамериканизира.

Думите на знаменития американски писател от афгански произход Халед Хосейни сякаш най-добре описват безнадеждността на тези земи: „Когато отивам в Афганистан, осъзнавам, че поради случайността на генетичната лотария съм бил пощаден, като съм роден от хора, които са имали средства да се измъкнат оттам“.