Труд
Автор:
Д-р Петър Кичашки
Докато Европа се гушне в топлото одеяло на своята бюрократична летаргия и либерални фантазии, Америка, водена от железния Доналд Тръмп, размахва юмрук и защитава онова, което е нейно.
Новите по-високи тарифи върху стоманата и алуминия не са просто числа на хартия, а бойна тръба, която събужда американската нация и най-вече американската индустриална машина. Тръмп спасява американската индустрия от удавяне в китайския дъмпинг и удря звучен шамар на всички, които си мислят, че могат да я стъпчат. А ние в Европа? Ние си играем на „свободен пазар“, който всъщност нито е свободен, нито е пазар. Седим си с широко затворени очи, докато заводите ни ръждясват, а работниците ни просят. Каква идилия, нали?
Защо Тръмп слага тарифи? Говорил съм по тази тема от ден първи на новата американска администрация.
Говорил съм по темата и при предишния му мандат. Но темата явно още трудно се разбира, особено в Европа. Защо наистина Тръмп прави всичко това? Отговорът е прост - защото е време някой да разбие стъклото на заблудите! Причините са ясни като слънце в пустиня - само слепец би ги пропуснал. Америка е затрупана от евтини метали. Много заводи са излезли от употреба, а из цялата страна пустеят хиляди и хиляди стари автомобили. Но най-вече Китай и в някаква степен Мексико са решили да я залеят страната с евтините си арматури и други нови метали.
Китайските другари са майстори на дъмпинга - продават под себестойност, за да изтрепят конкуренцията като мухи. И какво става? Американските заводи затварят, работниците остават на улицата, а индустрията агонизира. Но Тръмп не е от онези, които клечат и плачат - той грабва чука и удря. И удря здраво. Стоманата и алуминият не са просто купчина метал, те са гръбнакът на всяка индустриална държава. Без тях няма оръжия, няма инфраструктура, няма бъдеще. Какво, ще чакаме китайците да ни пратят алуминий, когато ни потрябва?
Търговският дефицит на САЩ пък е като рана, която кърви долари към чужди джобове. Тръмп иска да запуши тази дупка и да върне производството там, където му е мястото - у дома. Тарифите са щит, меч и знаме едновременно - щит срещу нашествието на чужди стоки, меч срещу икономическите кръвопийци и знаме на американския дух. И знаете ли какво? Действа! Заводи, които бяха на крачка от гроба, сега гърмят с нови машини, работници се връщат от социалните помощи към достойнството на труда. А в Европа? Ние си бършем сълзите с приказки за „справедливост“, докато индустрията ни гние.
Първо, тарифите връщат живота в американската индустрия. „Америка на първо място!“ - зове Тръмп, и това не са празни думи. След тарифите заводите за стомана и алуминий заработват на пълни обороти. Работни места, откраднати от глобализацията, се връщат като изгубени синове. Хора, които вчера бяха сломени от безработица, днес вдигат глави с гордост. Това не е просто икономика, това е възкресение!
Когато Тръмп се кандидатира за пръв път за Белия дом, той каза едно ключово изречение, което обърна цялата предизборна кампания. Не заради самото изречение, а заради политическата философия, която се крие зад него. „Забравените мъже и жени на Америка я няма да са вече забравени“. Как силно звучи, а как още по-силно въздейства. Кои са забравените мъже и жени на Америка? Индустриалните работници, сините якички. Онези, които изстреляха САЩ в гигантска суперсила по време на и след голямата война. Те бяха загърбени в последните три десетилетия. Но вече няма да са.
Второ, тарифите са крепост на националната сигурност. Как може велика държава да протяга ръка към враговете си за жизненоважни ресурси? Това е абсурд. Зер Китай ще бърза да снабди Щатите със суровина или готова продукция, ако това ще застраши икономическите интереси на Пекин? По скоро адът ще замръзне.
Тръмп вижда тази очевидна истина и действа с яростта на патриот. Америка ще прави своя стомана, своя алуминий - и точка! Няма да се кланяме на никого, няма да зависим от милостта на Пекин, това е посланието на Белия дом. Тази политика е еманация на е суверенитетът с главно „С“. Не е случайно, че Тръмп аргументира новият скок на тарифите като въпрос на националната сигурност. Защото той е именно такъв.
Трето, тарифите са икономически удар в десетката. Да, някои плачковци ще хленчат, че цените ще скочат. И какво? По-добре да платиш няколко долара повече за американска стомана, отколкото да гледаш как цялата ти индустрия умира в ръцете на китайски дракон. Краткосрочните волатилности на пазара са нищо пред дългосрочния триумф. Америка залага на себе си, а не на чужди икономики - и това е изключително находчиво.
И имайте и още нещо предвид - евентуалният моментен скок на цената на стоманата ще е точно това - евентуален и моментен скок. Нито е сигурно, че ще се случи, нито ще може да се задържи за дълго време. Започне ли Америка да бълва продукция, цените ще си дойдат на мястото.
А сега погледнете нас, европейците. Какво правим? Тънем в блатото на „глобализацията“, докато икономиките ни се топят като сняг под слънце. Заводите ни затварят врати, работниците ни бягат, а политиците ни дрънкат за „зелени утопии“ и „устойчивост“. Каква устойчивост, когато нямаш производство, нямаш хляб на масата? Събудете се. Тръмп ни начерта пътя - тарифи, протекционизъм, яростен икономически подем чрез реиндустриализация. Да, звучи грубо, но работи. Вместо да треперим пред Китай, да вдигнем стени и да защитим своето. Да върнем заводите, работата, достойнството.
Европейските лидери трябва да захвърлят веригите на стария режим и да застанат зад народите си. Америка се бори за своето - защо ние да не го направим? Време е да спрем да се заравяме в илюзии и да ударим с юмрук по масата. Иначе ще ни остане само да гледаме как светът ни изпреварва, а ние броим пукнатите си мечти. Тарифите на Тръмп не са просто политика - те са вик на свобода, гръмък отказ да се преклониш. Америка казва на света: „Ние сме тук, ние сме силни, ние сме господари на съдбата си!“. Докато Европа дреме в своя розов сън, Америка разтърсва земята под краката си. Време е и ние да скочим от леглото, да грабнем оръжията на здравия разум и да последваме примера. Защото, ако не защитим своя начин на живот днес, утре няма да го имаме. Време е да се върнем на индустриалната карта на света.
