Пет столици, три кризи и един разпадащ се свят

Евронатовците искат да победят Русия с ръцете на украинците и с парите на американците

Опитът да се седне на два стола е рискован, а САЩ опитват на три

Китай се движи с мълчалива пресметливост

Всяка голяма война е не само арена на сблъсък между страни, общности, народи, икономики и въоръжени сили, но и прожекционен апарат на следвоенното бъдеще. Докато пушекът още се стеле над фронтовите линии, в главите и кабинетите на силните на деня се чертаят карти. Планетарни и регионални, на света „след всичко това“. Било е винаги, така е и сега.

В Москва, Вашингтон, Пекин, Лондон и Брюксел - всички гледат към утре. Визиите им обаче все още се разминават драстично, а въпросното бъдеще за някои от тях изглежда по-страшно от настоящето. Което води до напредваща ескалация на световната хибридна война.

Русия отдавна победи Украйна на бойното поле, все още изчаква това да бъде признато от Запада и да си получи премиите. Отдавна ги е обявила: денацификация и демилитаризация на Украйна, гаранции за неприемането u в НАТО, признаване на териториалните си придобивки.

Москва печели и защото вижда относително изгодна за себе си следвоенна геополитическа картина. В Кремъл считат, че могат да изчакват да им дойде времето на събитията. Вместо да се лутат като Белия дом между три кризи и пет разнопосочни съюзнически щения.

Обратно - Западът се задъхва. Европа екзалтирано настоява за ескалация, но зад гърба на САЩ. Израел иска пак те да го спасяват от катастрофа на място и с оръжия. А в Конгреса във Вашингтон се водят битки не толкова за пари, колкото за посоката: да се отстоява хегемонията чрез тотална конфронтация или да се договаря многополюсен свят с възможно благоприятно място за САЩ?

От Вашингтон вървят противоречиви сигнали. Нямат достатъчно сили да водят войни едновременно на три фронта, където отсреща са две ядрени държави. Но и не могат да се изтеглят напълно от никой от трите, поради което просто губят и там, и по света. На този фон Киев само осигурява с жива сила войната до последния украинец.

Болезненият въпрос е, че никой, Вашингтон включително, не може да диктува условията при евентуални преговори за нов световен ред. Неизбежно ще се наложи да се плаща цена, в такъв случай здравият разум диктува всяка преговаряща сила да се втренчи в собствения си интерес. И да се правят компромиси главно с другите на масата за преговорите, не с тези около нея.

Щатите са в доста сложна и трудна позиция. Не толкова поради противниците си като Китай и Русия, а предвид миналото си на световен хегемон и отчаяните претенции за спасение на повечето си съюзници.

Досегашната американска външнополитическа архитектура е изградена върху презумпцията, че са способни да налагат волята си навсякъде, по всяко време, с минимални жертви и максимални ползи. Понякога това беше напълно вярно, по-често преувеличено, днес се е превърнало в бреме.

Вашингтон води стратегически битки едновременно в Украйна срещу Русия, в Индо-Тихоокеанския басейн срещу Китай и в Близкия изток срещу Иран. На всеки от фронтовете очакванията на обгрижваните съюзници са еднакви - да се ангажира трайно да ги финансира, да удържи натиска на враговете им, които да побеждава и дори да унищожава.

Но Америка вече не разполага с ресурсите от предишната хегемония. Вътрешнополитически явно е разединена, икономически претоварена с проблеми, военно е пренапрегната. Неизбежно се разкъсва между стратегическите си приоритети, като е очевидно, че което и направление да предпочете, ще означава отказ от друго.

Опитът да се седне на два стола е рисков, а на три? В този лабиринт няма добър изход - има само избор между злини.

Проблем не са само материалните ресурси, от значение са крахът на морално-психологическия светъл образ на Америка и идейно-политическият разпад на интервенционалистката доктрина. Макар красиво опакован в лозунги за свобода и демокрация, той при поредица президенти от Буш Втори до Байдън се показа като стратегически безплоден дори за САЩ.

Драмата е в това, че много умни глави и отговорни политици в Щатите го казват, повечето освен тях също го виждат, но все още малцина смеят да го признаят. Гласовити все още са онези, които не желаейки да се осмисли провалът, настояват за запазване на стария курс.

Противници и конкуренти на САЩ виждат, че Западът гони спешни резултати, каквито добри няма. Путин не гледа часовника си, а календара. А Си Дзинпин следи 60-годишните цикли. Русия не воюва за територии, а за разграждане на реда, в който след 1991 г. САЩ поеха монопола върху легитимността, интерпретацията на историята и прилагането на сила.

Русия воюва в проксивойната на НАТО срещу нея, каза го държавният секретар на САЩ. Затова и не може да прибързва - няма сила за това, има и маса вътрешни проблеми. НАТО и Русия са в конфликт с времето, а то в политиката е сред решаващите фактори. Бързащият се самосаботира.

За Кремъл победата е ЕС да се разцепи, НАТО да се деморализира, Вашингтон да се откаже от Европа, а глобалният юг да избере Шанхай вместо Брюксел.

Унищожаването на руски стратегически бомбардировачи е диверсионна операция, а не терористичен акт. След навлизането м. г. на украински части в Курската област това е втори силен удар по авторитета на властта в Москва и лично на президента Путин.

Диверсионната операция очевидно беше всестранно подготвена, особено информационно-психологически. Стратегическите ефекти от нея са изцяло в полза на евронатовците, не и за Украйна. Ударът е и спрямо Тръмп. С острота възникна въпросът „Кой си ти всъщност във Вашингтон, какво зависи от теб и в стратегически, и в оперативен план?“

Западняците европейци искат с ръцете на украинците, с парите на американците да победят Русия. Внушили са си, че тя няма да им отвърне, каквото и да u причиняват. Създават впечатлението, че в Киев на власт са невменяеми откачалки, способни на всякакви действия, даже самоубийствени. С провокационния въпрос: „Е, какво ще ни направите, не ни е страх от ядрена война, очакванията ви в Москва са грешни“.

Брюксел и Лондон шантажират Вашингтон в цинична стратегия за прехвърляне на риска. Нека първо пострадат САЩ, нали са хегемонът! Искат от САЩ не просто помощ, а ангажимент с риск от директна конфронтация с ядрена сила. Как така те няма да участват като основен фактор в следвоенната геополитическа схема!

В повечето страни в ЕС, особено в западното и северното крило, в Полша, балтийските републики руската победа се възприема като апокалипсис. Те мечтаят утрешен свят, в който Русия е военно разгромена, икономически срината, териториално разчленена, завинаги заличена от географската карта. Проблемът им е, че и в Русия знаят това.

Китай се движи с мълчалива пресметливост. Неутрален на думи, активен на дела, Пекин е голям играч, който извлича реални стратегически ползи от война, в която не участва. Официално не е съюзник, макар яко да помага на Русия. Май се гласи един ден да бъде арбитър.

Опасна институционална алтернатива за западната система, за която гради паралелен свят. Предвид утрешната доминация, която много по-малко ще се гради върху бази и флоти, отколкото върху енергийни потоци, кредитни линии и технологични зависимости.

Мирът престава да бъде просто отсъствие на война и се превръща в инструмент за преразпределение на власт. Светът, който се ражда, няма да се управлява от един център, а от мрежа от полюси в състояние на напрежение, конкуренция и понякога - съгласие.

Украйна ще остане в историята като родилна зала на многополюсния свят. За едни - с горчивина. За други - с надежда. За всички - с последици.

Не Русия, не Китай, не Америка, и не Европа ще напишат последната дума. А Негово величество Времето.