Неоцезаризмът: От Форума към Колизеума

Историческият опит показва някои неумолими закономерности, при които умората на обществото постепенно се превръща в разложение

От място, където гражданите обсъждат, спорят и поемат отговорност, към арена, в която те са публика, която аплодира или освирква

Упадъкът на една модерна нация започва, когато водачите заменят институциите, правилата и идеологиите. Когато най-мащабният и системен социален конфликт - конфликтът за контрола върху висшата политическа власт, чието омиротворяване и канализиране е същностният предмет на съвременния конституционализъм - излезе от своята институционална форма и се превърне в конфликт на личното его, амбиции и психологически комплекси на водачите на отделни партийни “племена”.

Миналата седмица писах тук за трансформациите, които протичат на международната арена - демонтажа на неолибералния глобализъм и възкресението на вестфалския свят на суверенните държави. Днес обаче обръщам поглед навътре, към състоянието на демократичната национална държава.

Очертават се контурите на една голяма опасност - преместването на политиката от „Форума“ към „Колизеума“. Историческият опит показва някои неумолими закономерности, при които умората на обществото постепенно се превръща в разложение. Първо се уморява общественият разум. Хората престават да вярват, че сложните проблеми изискват сложни решения. Започват да търсят кратки изречения и ясни виновници. После се уморяват институциите. Изглеждат като стари, паянтови мостове, по които преминаваш бързешком и се стараеш да не поглеждаш надолу. Законът става инструмент срещу врага - политически, икономически, персонален. Възцарява се хронична тревога, като в обсадена крепост. Хората привикват да живеят в криза, а на мнозина това дори им харесва, защото кризата служи като оправдание за произвол и волунтаризъм, за престъпване на правилата и за превръщането на извънредното в нормално. Тогава започват да гният гражданските добродетели, които са част от онзи голям разказ, който може да превърне едно население в нация. Усилията се насочват не към изграждане, а към разрушение, докато общият разказ бъде забравен и се превърне в нестроен хор от агресивни монолози. Всичко това насърчава крайната персонализация на политиката. Силуетът на „лидера“, „спасителя“, „здравата ръка“ започва да подменя идеите, ценностите и институциите, докато накрая самият лидер не се обяви за идея и институция.

Историческият архетип на този процес се наблюдава още в късната Римска република.

В продължение на близо три века древноримската политическа система се крепи не на велики личности и „спасители“, а на сложна, но гъвкава управленска инфраструктура, основана на баланси и взаимно сдържане, и удържана от „котвата“ на традициите на предците (mos maiorum). Сенатът, магистратурите и народните събрания са замислени така, че никой да не концентрира цялата власт. Ожесточените социални борби не унищожават тази инфраструктура, а я приспособяват и ребалансират. Мащабната териториална експанзия на Римската република от II в. пр. н. е. нататък, свързана с огромен приток на ресурси и роби, води до дълбочинни промени в социалната структура: елитът става свръхбогат и се олигархизира, а широки слоеве се разоряват не на последно място заради безплатния робски труд. Избухват граждански войни и робски въстания. Гражданските добродетели ерозират и политическото тяло на народа се трансформира в градска маса, зависима от държавата за прехрана и ред. Започва милитаризация на вътрешната политика и нормализация на извънредността. Военачалникът, който доскоро е бил длъжен да влиза в сакралните граници на Рим без оръжие, вече иска и получава цялата власт със силата на оръжието. Политическата борба се изражда в сблъсък на легиони, превърнали се от пазители на римската civitas в частни армии на пълководеца и неговите интереси. Тези злокачествени процеси на персонализация и милитаризация на политиката кулминират с фигурата на Юлий Цезар. Институциите и политическия ред не са унищожени открито, а са заобикаляни, обезсмисляни и подчинявани на личния авторитет и военната слава, посрещани с овации от масите. Народът вече не припознава властта в на пръв поглед тромавия Сенат, а в конкретния човек, който действа бързо и безогледно. Така отваря „кутията на Пандора“, обвързвайки съдбата на държавата и обществото с личното его, страсти и пороци на водача.

Сходни закономерности се разкриват и в развитието на Френската революция. Родена в името на свободата, равенството и братството, тя се превръща във варварска скотобойна при якобинската диктатура, за да се уталожи в бонапартизма и неговите необуздани императорски мании. По-късно през подобни процеси на крайна персонализация на политиката преминава цяла Европа по време на кризата на парламентаризма през първата половина на ХХ век.

Метафорично казано, описаният процес на ерозия на институциите и възход на персонализма представлява преход от Форума към Колизеума. От място, където гражданите обсъждат, спорят и поемат отговорност, към арена, в която те са публика, която аплодира или освирква. Политиката престава да бъде обществена отговорност и се превръща в зрелище. Форумът е пространство на общата воля, формирана по правила, в което политическите институции са част от самата му топография (в Древен Рим - там се разполагат Сенатът, магистратите, законодателната комиция, жреческите колегии). Колизеумът, обратно, е пространство за обществена анестезия, инжектирана чрез емоции и низки страсти, подбуждани от ритуализираното насилие и опростения конфликт „добри - лоши“. Изразът panem et circenses („хляб и зрелища“), формулиран с горчива ирония от Ювенал, описва именно това. Гражданският живот на Форума е в известна степен изтощителен, защото изисква от гражданите време, внимание, търпение и самодисциплина - затова е жизнен само докато обществото вярва, че свободата си струва това усилие. Публиката на Колизеума, обратно, не носи бремето на мисленето и сложните морални дилеми, робува на моментни емоции, които лумват и угасват.

Истината е, че съвременната социална реалност вече разполага с един нов, дигитален „Колизеум“ - социалните мрежи. Дигиталният колизеум в постмодерния свят е безкрайна арена, изградена от алгоритми. Там масите не се събират физически, а се синхронизират емоционално; не викат с един глас, а пулсират с клавиатури. В този колизеум императорът е невидим. Той не вдига палец, а настройва алгоритъм; не решава живота и смъртта, а видимостта и забравата. Аплодисментите са лайкове, освиркванията - масови кампании за унищожение, а хлябът е потокът от съдържание, който държи масите заети, възмутени и гладни за още. Политиката тук не се обсъжда - тя се изживява, като сериал без край, в който всеки е едновременно зрител и статист. Алгоритмите възнаграждават гнева, толерират опростяването, насъскват емоционалните импулси и моралната паника. Това започва да се превръща в хранителна среда за един зараждащ се неоцезаризъм на XXI век. Той не премахва институциите, а ги превръща в декор на дигиталния „Колизеум“, където силата на правото е изместена от волята на лидера.

Ако продължим с метафорите - това може да доведе до апокалиптична трансформация на политическата власт. В един рационален прочит библейският Апокалипсис е алегория на властта в нейната крайна, разюздана форма, когато истината е подменена с привидност, смисълът - с емоции, а законът - с преклонение пред властника, който обединява масите в екстаз, страх и обещание за нов ред. Неоцезаризмът, прочетен апокалиптично, е моментът, в който обществото предпочита образа на краткото видео в Тик-Ток пред истината, а крясъците на дигиталния „Колизеум“ - пред гласа на разума.

Затова голямата опасност за демократичната национална държава на нашето съвремие не е толкова откритата диктатура, колкото превръщането на изключението в правило, на персоната - в идеология, и на политиката - в идолопоклонство. В определен смисъл въпросът се свежда до това: ще останем ли на „Форума“, или ще предпочетем да се претопим във възгласите на „Колизеума“?