Булдозерите на САЩ идват

Какво показа кризата в отношенията между Сърбия и Косово, предизвикана от престрелката с въоръжена група мъже край манастира в Банска?

Не е ли странно, че всички американски посланици на Западните Балкани са свързани по някакъв начин с раждането на най-младата държава край нас?

Това, че администрацията на президента на САЩ Джон Байдън поднови посланиците на страната в района на Западните Балкани, а и не само там, преди време ми даде повод да напиша текст, с който да предупредя, че „Булдозерите на американската дипломация се връщат“. Ставаше дума за това, че всички те по някакъв начин са свързани с времената, когато в Белия дом управляваше Бил Клинтън, външната му политика въртеше Мадлин Олбрайт, а на Балканите разрушаваше митове и създаваше нови нейният помощник Ричард Холбрук.

Наричаха го Булдозера заради непримиримата му енергия да решава крайно заплетени проблеми, да издирва нови политически лица и да ги пуска по пистата към властта. Нали Холбрук бе човекът, който издири някъде в планините на Косово лидера на бунтовническата Армия за освобождение на Косово (АОК) Хашим Тачи, седна с него в нелегална квартира по чорапи и го убеди да смени маскировъчната униформа с копринения официален костюм. Срещата, колко и да бе дискретна, бе съответно документирана с фотографии, които веднага обиколиха света. Тачи наистина слезе от планината, пусна се по политическата писта и постепенно премина през всички стъпала на властта в бившата югопровинция. Звездният му миг бе, когато като премиер обяви независимостта на новата държава на 17 февруари 2008 г. 

После започна по-трудното - битката за укрепване на независимостта на суверенно Косово, за международноправното му признаване, за нормализиране на отношенията със Сърбия. Инерцията от „побутването“ в гърба от страна на Холбрук към Тачи изглежда му даде достатъчно енергия той да продължи активната си политическа дейност и да стане президент на страната си. Кариерата му и постовете, които заемаше, го задължиха да бъде основен преговарящ от страна на Косово с Александър Вучич, тогава премиер, а после държавен глава на Сърбия. Тачи и Вучич през 2013 г. подписаха споразумение за нормализация на отношенията помежду двете държави, което, ако не друго, и днес стои като маркер на възможностите, които могат да се използват за намиране на решение при добра воля и компромис.

Тогава кадровото откритие на Ричард Холбрук-Булдозера - Хашим Тачи, получи синини на гърба от потупвания на представителите на САЩ и на международната общност, докато вътрешната опозиция, съставена предимно от неговите бойни другари, му търсеше сметка за „отстъпките“, направени пред Белград. Най-важният аргумент против тези критики, който Тачи предлагаше, бе, че със споразумението с Белград се гарантира суверенитета на Прищина над цялата територия на Косово. Тогава това изглеждаше сериозно, докато с течение на годините се стигна до ситуация този аргумент да няма никаква стойност. Щом като в определени райони на държавата - на север от река Ибър, централната власт в Прищина не се признава, не се признават и нейните опити да поддържа реда и сигурността и т.н.

Е, Холбрук си отиде от този свят, няма я и Мадлин Олбрайт. Тачи е жив, но си има проблеми, и то тежки с международното правосъдие. Заедно с някои от най-активните си помощници като командир на АОК е обвиняем за престъпления срещу човечеството от Специализирания трибунал за случаите на насилие в периода 1998-1999 г., когато АОК воюваше със силите на сръбската полиция и армия. Обвиненията са сериозни, но и Тачи има своята защита.

Във всеки случай мнозина се питат как така се случи, че във времето, когато на власт във Вашингтон е администрацията на демократите, както беше и в началото на политическата кариера на Тачи, той сега търпи правните и имиджови последствия от това да седи като обвиняем в Хага и да се чуди откъде му дойде цялата тази работа на главата. Дали от неговия „огледален образ“ Александър Вучич, който с лозунга „само сърбите ли са виновни, че само тях съдиха в Трибунала в Хага“ предизвика чувство на неудобство сред магистратите от съда, та те решиха да поставят на съдебната скамейка и героите от „другата страна“ на конфликта при разпада на СФРЮ? Та се получи картина, в която неудобството се превърна в стремеж за уж някаква компенсация на справедливост, в която от двете страни на уравнението седят Слободан Милошевич,  Радован Карджич, Воислав Шешел и Ратко Младич, а от другата - Хашим Тачи, Якуп Красничи, Кадри Вейсели и още двама от някогашните командири и бойци от АОК. Дали точно това са хората, които са най-виновни за цивилните жертви по време на войната на АОК със сръбските сили, та трябваше да бъдат в първата група, на които да се иска сметка, също е въпрос с актуален знак.

Дипломацията на САЩ си има вече нов Булдозер. Поне като такъв го определят политиците и медиите в страните от Западните Балкани. Става дума за Джеймс О’Брайън, който ще се занимава в евроазиатските въпроси, в това число и със Западните Балкани. По такъв начин човекът, който работи дълго в екипа на Мадлин Олбрайт, получава пост, който му дава власт да координира дейността между Вашингтон и мисиите на страната в държавите от Западните Балкани. Както отбелязват медиите в Белград, а и в Прищина, Джеймс О’Брайън ще има около себе си опитни дипломати от времето на „онази“ администрация на демократите, начело с Бил Клинтън, за която вече стана дума. Габриел Ескобар, посланикът на САЩ в Белград Кристофър Хил, който някога направи мандат и в Скопие, та днешните политици там го приемат като свой човек, Джефри Хановер като шеф на мисията в Прищина и Майкъл Мърфи. Все чада на една генерация, която се роди около Ричард Холбрук и се възпитаваше и напътстваше от Мадлин Олбрайт. И за да намаля малко собствения си патос, ще цитирам публициста и дипломат от Скопие Арсим Зеколи, интервю с когото бе публикувано в „Труд news“. Според Зеколи лошото на американските дипломати, които вече са работили на Балканите е, че са придобили някои от характерните качества на местните политици. А едно от тях е, че не казват истината, политкоректно речено.

Че О’Брайън ще внесе нова динамика в работата по разплитането на възлите в района на Западните Балкани, няма никакво съмнение. Но ако с едно изречение обобщим мненията на политици и анализатори от Косово и от Белград каква би трябвало да бъде първата му задача, тя се формулира така: да бъде изяснена докрай истината за въоръжената група от около 30 човека, която предизвика престрелка около манастира край Банска в Северно Косово, при която загина един полицай от специалните косовски сили и други четирима сърби бяха убити. Разплитането на тази история може да има многопосочни резултати, някои от които биха били: реабилитиране и връщане на доверието към премиера на Косово Албин Курти, че не той и неговото поведение са главната причина за дестабилизацията в северната част на страната и в цялата държава, както през последните месеци го обвиняваха отвсякъде - и от отвън, и от вътрешната опозиция. Ако се окаже вярна предварителната прогноза, че Александър Вучич - едноличният стопанин на Сърбия, стои, макар и косвено, зад провокацията с въоръжената група, това ще означава сериозен удар върху публичния му образ на човек, който хем иска да държи под контрол всичко, хем гледа да бяга от онези ситуации, които му носят негативи, хем иска да се изкара миротворец, далеч надхвърлящ тесните рамки на отношенията на Белград  с Прищина.