България - моя съдба и мое обично и красиво проклятие!

Не е сложно да обърнеш внимание на едни млади хора и те да се почувстват, че са у дома

Постановление №103 на Министерския съвет от 1993 г. за осъществяване на образователна дейност сред българите в чужбина дава възможност на сънародниците ни от няколко държави, част от които са от Република Албания, да кандидатстват във ВУЗ в България. Мина повече от четвърт век и промените с цел подобрение на процеса на прием на студенти продължават. През ноември 2021 година ПМС?103 бе подложено на корекции, които според поредните „специалисти“ ще улеснят достъпа на сънародниците ни в българските висши училища. Да, ама не!

Ето и част от промените:
а) алинея 3 се изменя така:
(3) По изключение права по това постановление могат да ползват и лица от
българска народност, които не притежават документ по ал. 2, но ползват български език, самоопределят се като лица от български произход, както и за тях е налице поне едно от следните обстоятелства...

Защо не? 

Всяка година кандидат-студентите от Албания имат един и същи проблем - събиране на документи за доказване на произхода или самосъзнанието си и гонене на кратки срокове. И понеже продължаваме промяната, тук бих искала да поясня, че самосъзнанието на един 18-годишен младеж в повечето от случаите не е много ясно какво е. Разбира се, като изключим изучените фрази и редките случаи, когато родителите възпитават българското в тях, защото са имали директен или индиректен допир с България. Както и благодарение на едни младежи, които със сигурност след година-две няма да продължат да работят, както са работили досега, защото смисълът е изгубен някъде в „промените“.

- Алинея 3, точка1. Произхожда от населено място, което е било част от българската държава в миналото или Българската екзархия; - Доста от тези населени места вече са смесени (Кукъска Гора и Голо Бърдо), а и има и такива, в които не е останал и един жител с български произход. Примерите са много. Кой как ще оцени, че един албански гражданин, научил български език, е от български произход?
Да вземем за пример село Бобощица, за която имаме исторически данни, че там са живели българи. Колко са останали там днес? Две-три семейства? А другото население? Кой ще прецени по описаните критерии и поредните внесени промени на постановлението, че Сотир от Бобощица е българин, а не грък?

- Алинея 3, точка 2. Има възходящи, които са носители на българската традиционна фамилна именна система; -Като изключим района на Мала Преспа (въпреки че и там вече имената са македонизирани), кой възходящ ще бъде взет -прапрапрадядо и прапрапрабаба ли? Звучи несериозно.

- Алинея 3, точка3. Част е от българска общност или българско малцинство в друга държава.; - Кое доказва, че е част от българското малцинство?

Официално в сайта на малцинствата в Албания българско малцинство не съществува (http://www.minoritetet.gov.al/?page_id=9).
Вярно е, че през 2017 година има официално признато българско малцинство в Албания. Но в тези райони, за които български политици, общественици и историци пишат книги и доклади, говорят и декларират, че българите там ги има, местното население не е на 100% съгласно.

Според него там има и македонско малцинство. И то не е тайна за българските политици, които с репликата: „Те нека се правят на македонци, ние знаем, че не са!“, продължават порочната промяна.

И тук идва въпросът - има ли смисъл да бъде приет студент, който до мозъка на костите си вярва, че е македонец? Някои ще кажат: „Да, има смисъл. Той, като дойде тук, ще се промени“. За съжаление, реалността е друга. Вместо да се промени, той става все по-голям македонец. И все пак всеки има право да се самоопределя, така че не можем да им се сърдим или да ги упрекваме. Защото тук в България е така. Ние казваме и чакаме някой друг да ни свърши работата. А с тези млади хора трябва работа.

И продължавам да недоумявам защо българската политика, след като направи една крачка напред, изпада в летаргичен сън и оставя нещата да вървят на самотек? Иска ми се да не вярвам, че такава ни е политиката и дипломацията. Въпреки че историята помни как се създададе македонска нация за един ден. Но да възвърнем българското става все по-трудно и по-трудно. Вярно е, че през 2017 година българската държава положи усилия за официалното признаване на българско малцинство в Албания. Чисто математически, няма как да искаме половин век да бъде възстановен за 5 години. В тези 5 години се изписаха книги, подаряваха се, провеждаха се срещи, увеличи се броят на дружествата и фондациите. Увеличи се и броят на прием на студентите. Желаещи за учене, без да плащат семестриални такси, винаги ще има. Особено когато първата година имат право и на стипендия. И местата ще продължат да се увеличават, особено след като българските младежи търсят „спасение“ в Европа. Логично следват въпросите: Какво правим с тези студенти, които идват тук? Приемаме ги, записват се и след това какво? Кой има грижата да ги приобщи? Кой има грижата да станат достойни представители на българщината, ако решат да се върнат по родните места? Ако нямаме отговор на това, тогава защо въобще си правим труда да постигаме промени и да се бием в гърдите кой какво е направил за тези българи?

Какво всъщност правим? Симулираме дейност? Отделяме средства от държавния бюджет, взети от данъкоплатеца, за да осигурим място в български ВУЗ на млади надежди от българските общности, които след това заминават за Европа, за Америка и Канада и пропагандират македонското верую? Но и това няма да е нужно, ако Македония стане част от ЕС. Тогава каквато и кауза и идея да сме имали, ще бъде загубена.
Статистиката не е в полза на България. Иска ми се, като правим едно нещо, да го направим както трябва, да е качествено. Да, има вече осигурени подготвителни курсове по български език. Но и това не е достатъчно: За няколко месеца няма как да запалиш огън, който да гори за род и за родина. Този огън трябва бавно да се пали и постоянно да се поддържа. Но, защо да не се учи български език и история в 11 и 12 клас, както се учи македонски в някои райони? Кой да го организира в България? Така младежите, с каквито и убеждения да са, има по голям шанс да се привлекат към историческите корени.

И тук възниква въпросът колко компетентни сме? Когато подготвяме тестовете, дали знаем кой ще ги решава? Идват младежите, записват се, подават документи за пребиваване (невинаги успешно заради бюрокрацията - нещо, с което всеки студент се сблъсква в чужбина) и започват да учат. Дружествата са си свършили работата. Нима с това приключва всичко? Имаме толкова много институции и дирекции, които се занимават с тези българи по длъжностна характеристика, но нито една от тях не си е направила труда да извърши справка колко студенти от приетите са завършили, колко са останали в България, колко са се върнали по родните места и колко, след като са получили български паспорт (право, което същото постановление им дава), са заминали по света. Не е сложно! Както не е сложно да се приобщят тези студенти в културния, обществения и политическия живот на България. Не е сложно да обърнеш внимание на едни млади хора и те да се почувстват, че са у дома. Но това пак става с работа и желание.

Като заключение бих добавила, че има споразумение между двете държави за културно-информационни центрове-КИЦ. Доколкото ми е известно, ние в Албания КИЦ все още нямаме. От 2011 г. са минали 10 години. Толкова ли не можахме да се възползваме от тези дружества и да ги превърнем в културни центрове? Те, така или иначе, в момента заемат тази функция. Така или иначе, вършат работата на държавата.

Толкова ли е сложно да се създаде един процес за работа и той да се спазва? Защото колкото и да се опитвам да бъда оптимистично настроена, че ще дойде време и нещата ще се канализират и ще вървят напред, виждам, че нищо не се променя. Ние, българите в Албания сме само едни хора, с които политици, историци и експерти си чешат езиците и си трупат точки, правейки някаква кариера. Ние исторически сме били само едни същества, с които държавите и „държавниците“ си играят на политика.

Това е болната истина, защото македонският национализъм расте, расте и броят на привържениците им. Защото пак не преписахме цялата политика, която води Македония (Република Северна Македония) към българите в Албания, и по специално с българо-македонците от Мала Преспа. Ако бяхме прочели малко по внимателно, щяхме да видим че тяхната политика е последователна.
А последователността май не е качество, което ценим.
А ние, послушните, чакаме...

България - моя съдба и мое обично и красиво проклятие, до кога ще те продаваме?!