Ватикана и борбата за свобода на Македония

Македонско освободително движение с особена радост посреща избирането през 1958 г. на кардинал Анджело Ронкали за нов папа

В поредица от публикации „Труд“ разказва за малкоизвестни или неизвестни факти от борбите на македонските българи през периода 1944 - 1991 г.

Ватикана е уникална държава не само поради своята малка площ и огромно политическо влияние, но и заради последователната подкрепа, която оказва на македонското освободително движение след Втората световна война.

В Европа още мирише на барут, когато радио Ватикана на 5 декември 1949 г. излъчва емисия, в която буквално слага пръст в българската рана. В нея по процеса срещу Трайчо Костов е разкрита „политическата обърканост на днешните български управници. Тя се отнася за предателската дейност на обвиняемите по отношение на Македония... Едва ли има население, подхвърлено на толкова преследвания и превратности, каквото е македонското. И днес неговите училища и християнски църкви са насилствено затворени, а пастирите и учителите му избити и прогонени... Как се отнесоха комунистическите управници в България преди пет години към съдбата на македонското население, болшинството от което е българско и как се отнасят сега? Тогава те се отрекоха от своите братя в Македония и ги предадоха като жив инвентар на комунистическа Югославия под формата на отделна македонска нация... Срещу Трайчо Костов и неговите другари са повдигнати обвинения, че по онова време на медения период, в разговори с югославски първенци, са се отнесли благосклонно към аспирациите на Югославия и заробването на македонските българи“.

Само месец по-късно, на 7 януари 1950 г., като разглежда репресиите срещу хърватския кардинал Степинац, радио Ватикана подчертава, че това не е изолиран случай в Югославия: „Нима не се знае какво става в Титова Македония? Къде са българските черкви там? Къде са българските свещеници и учители? Защо още с болшевизирането на Югославия веднага бяха затворени всички български църкви и изгонени свещениците?

Защо няма български архипастири в Македония? Защо се изкъртва с всевъзможни средства и насилия от душата на това с векове измъчено население неговия майчин български език? Налагат му сръбско-болшевишки език... И болшевишките власти там отидоха толкова далече, че с наредби заповядаха да бъдат заличени всички български надписи по гробищата, църквите, манастирите, църковни институти и други църковни имоти в Македония. Исторически паметници на християнството в Македония се унищожават от антихристиянската и болшевишка власт на Тито“.

През този период никъде другаде по света няма по-пламенна чужда защита на македонските българи от цитираните емисии! Но действията на Ватикана не се ограничават само до констатации за унищожаването на българщината край Вардар, а и до подкрепа на идеите на македонското освободително движение. В броя от 3 ноември 1951 г. най-авторитетното католическо списание „Ла чивилта католика“ публикува материал за книгата на Иван Михайлов „Македония - Швейцария на Балканите“. В статията се изтъква, че „Михайлов разглежда и препоръчва старата формула за независима Македония, устроена по швейцарски образец и даваща на всички народности в страната - българи, гърци, аромъни, турци, албанци, евреи - възможност за мирно съжителство и гаранции срещу подтисничеството... Проблемът е тежък, особено като се има предвид, че Македония, и по-специално югославската и част, е била подложена и продължава да бъде подлагана и днес като „Народна република Македония“ на Тито, на най-безчовечно унищожение на всяка нейна национална особеност от страна на сърбите, които продължават, както и в миналото, да свирепстват най-вече срещу българите“.

Познавайки в детайли историческите и съвременните процеси, в издадената няколко години по-късно „Енциклопедия католика“ напълно обективно е разгледана средновековната история на географската област Македония, а в том седми за Югославия се казва, че съвременните македонци представляват 5,1% от нейното население и те „етнически са българи“.

Особено остри са коментарите на 29 юли 1955 г. на Католическата международна телеграфна агенция, която съобщава, че „старият български манастир Свети Прохор Пчински, който се намира в околностите на Куманово, е отчужден“. Тук се има предвид акта на марионетното управление на Лазар Колишевски, който откъсва тази религиозна светиня от територията на НР Македония, предава я на Сърбия, а впоследствие монасите са изгонени. По този повод агенцията допълва: „Постъпката на Белград срещу манастира не е случайна. Режимът е специално вражески настроен срещу българите в Македония. Създаването с декрет на „македонска“ нация, изкуственото създаване на „македонски“ език и радикалното унищожаване на българското минало на Македония цели да осигури на Белград неговата хегемония на Балкана... Подложено е на унищожение всичко, което е българско или което напомня за някакво българско минало“.

Легалното македонско освободително движение с особена радост посреща избирането през 1958 г. на кардинал Анджело Ронкали за нов папа под името Йоан XXIII. ЦК на Македонските патриотични организации (МПО) го поздравява с телеграма, в която се казва, че „българите от Македония, към които Ваше Светейшество е проявил жив интерес по време на престоя си в България, се присъединяват към молитвата на всички хора по света вашият понтификат да постигне мир, справедливост и свобода“. На 11 декември 1958 г. е получен отговор, в който се призовава МПО „любезно да уведоми членовете на организацията за живия интерес, симпатията и разбирането, които негово Светейшество има към съдбата на вашия народ“.

Две години по-късно МПО решава да възложи на протойерей Васил Михайлов от македоно-българската източноправославна църква „Свети Георги“ в Торонто по време на европейската си обиколка да се срещне с папа Йоан XXIII и да му връчи изложение за положението в Македония.

На 13 октомври 1961 г. отец Михайлов каца в Брюксел, където провежда „съвещание по редица въпроси във връзка с македонската освободителна борба и положението на поробена Македония“. След два дни отслужва панихида за падналите от сърбокомунистическата тирания, последвана от молебен за живите борци. На тези прояви присъства и представителят на хърватската организация Анте Радович, който също съдейства за осъществяването на контакт с папата.

Ватикана откликва на молбата и на 23 октомври 1961 г. отец Васил Михайлов е приет на аудиенция от Негово Светейшество. На тази среща е връчен мемоар за режима в македонските области под югославска власт. Документът е придружен от писмо, в което се казва, че „за македонските българи най-непоносим и злокобен си остава националният гнет, опитът за тяхната денационализация“.

В мемоара се посочва, че „от 1912 година насам българите в Македония бидоха преименувани четири пъти: „сърби“ в територията под сръбско владичество, по-късно „югославяни“ и днес „македонци“, макар че подобна нация в етнографско отношение не съществува... Белградското комунистическо правителство предприе една добре обмислена и систематическа политика на денационализация... Чрез специален декрет азбуката на македонските българи бе приближена до тази на сърбите. В писмеността те започнаха да вмъкват сръбски думи, с оглед в недалечно бъдеще да може езикът да се сърбизира. Средновековните български надписи по манастири, църкви и училища систематически се премахват. Цели папки стари документи и данни, засягащи миналото на местните български жители, са унищожени или скрити“.

Папа Йоан XXIII е бил дълбоко покъртен от описаната трагедия. Това е разкрито през 1965 г. от италианския академик Джорджо Нуриджани в книгата му „Видени и познати“. В нея цитира думите на папата по отношение на Македония: „Робството в Македония и Тракия бе много печално, защото потисника бе хвърлил с най-непозволени средства цветущата българска младеж в хаос и в бледо отчаяние“. До днес никой друг държавник не се е осмелил да изрече на глас тази истина.