Величието на майстор Кольо Фичето

Майсторът прави от 7 оки восък за свещи макет на съоръжението

Ако би трябвало да разкаже за живота си, мълчаливият зидар щеше да започне така: Църквата „Свети Никола“ в Търново, къщата на Никола Койов в Търново...

В дните около националния празник - 3 март, „Труд“ представя гледната точка за историята и героите на България на ученици от цялата страна. Герои, които са ги впечатлили и вдъхновили. Това става благодарение на конкурса „Будителят си ти - Забравените личности“, организиран от социалната мрежа за добри дела - Volontime, и с медийната подкрепа на „Труд“. Няма нищо по-хубаво от това миналото на България да бъде разказано от своите бъдещи герои. Редакторската намеса в това искрено дело е излишна.

Отново съм на път. В колата сме неколцина приятели, които мълчим. Всеки зает със своите малки или големи проблеми. Спираме за кратка почивка, а утрото вече ни заварва пред красивата Бяла. Слизаме да се поразтъпчем и полюбуваме на стария мост на Кольо Фичето. Янтра бавна носи водите си и сякаш разказва за прочутия майстор от Дряново.

От ранните си години, почти до гроба, той работи неуморно, непрекъснато, с вдъхновение и възторг едно и също дело - твори за своя народ.

Ако би трябвало да разкаже за живота си, мълчаливият зидар щеше да започне така: църквата „Свети Никола“ в Търново, къщата на Никола Койов в Търново, църквата „Света Богородица“, ханът на хаджи Николи, църквата „Свети Димитър“ в Лясковец и тъй нататък, и тъй нататък- църкви, ханища, мостове, конаци и пак мостове, църкви.

Този човек сякаш не е живял. Той е строил. Имал е голямо семейство- деца и дом в Търново. Но това се губи в сянката на построеното от него. Неговият истински дом са били бараките на работниците, скелите, пътищата от град в град и от постройка към постройка.

Един среден на ръст, дори дребен селянин, със сини очи, остро просветващи под тежък калпак, с бозови потури и жълтеникава аба броди по пътищата на дунавския вилает. Почуква с бастуна си и гдето се застои, изниква нова хубост. Вече имат живот четири моста, дванадесет църкви- дело на неговата ръка.

Но каква би била българската архитектура без него? Какъв би бил изгледът на Търново и Свищов, на Преображенския манастир и Дряново без Кольо Фичето? Този човек от балканското градче разбирал своя занаят в най-големите му тънкости и до каквото се допре, то чудодейно оживява. С трескава бързина под ръцете му никнат сграда след сграда, мост след мост, изваяни с вътрешна хубост, светли и красиви. Цял свят- пъстър, богат, разнообразен!

И народът разбира, че сред него е дошъл творецът; че този човек под своята обикновена външност крие голям дар. Всяка негова постройка е различна от другата. Липсват шаблоните, занаятчийското еднообразие, подражателството. Всеки път майсторът подхожда конкретно. Той никога не дири лекото, познатото, прибързаното, защото от ранни години с рядка добросърдечност е усвоил до съвършенство занаята.

На строителя майстор е необходимо едно особено важно качество. Той работи с много хора, които трябва да се вслушат в поръките на майстора, да му вярват, да се прекланят пред неговия авторитет. Щом ще се твори изкуство, целият колектив трябва да се вълнува и радва, общата идея да го вдъхновява.

Кольо Фичето се е грижел за всичко: за материалите, за тяхното подвозване, за тяхното приготовление. Той е живял сред работниците, бил неразделно с тях, по нищо не се отличавал от другите. И все пак е бил майсторът, ръководителят. Когато е влизал, всички са ставали. Когато говорел, всички са мълчали. Никаква власт не е притежавал. Но е притежавал авторитет, достойнство, почит и уважението на хората.

Най- съвършената творба на Кольо Фичето е мостът над Янтра при Бяла.

Когато знаменитият Мидхат паша, една от най-ярките фигури на турските сановници, пожелал да построи мост по стратегически съображения край Бяла, той подирил съдействието на своя придворен инженер поляка Гавронски. След проучвания и изчисления инженерът е докладвал, че може да построи моста, но той ще струва три милиона гроша.

Пашата по всяка вероятност е слушал за славата на българския майстор самоук. Може би повече от любопитство е заповядал да го повикат и е заръчал на дряновския строител да види дали ще може да построи моста и колко ще струва цялата работа. Старият майстор, вече на 65 години, приема поръчката.

Той отива на самото място, прави изчисленията си, изпитва течението на реката. А след това от 7 оки восък за свещи прави макет на моста. Поднася го на Пашата заедно със своя сметка: мостът ще струва 700 хиляди гроша. Мидхат паша се изненадва, а Кольо Фичето произнася: „Паша ефенди, ако не построя този мост по терка си за 700 хиляди гроша, слагам главата си...“

Майсторът веднага се заема с трудното дело. Трескаво разглежда бреговете на реката. Усетил сигурно как се ражда вдъхновението, как приижда неувяхващата му творческа младост, разбира, че тук ще сътвори делото на живота си. Този мост ще трябва да увенчае дългия му път като майстор. Той ще трябва да защити не само своята чест, но и тази на народа си, ще трябва да покаже на всички какво могат българите.

В този момент 65- годишният строител поставя на карта всичко: своята чест, честта на семейството си, приятели, народ. Ако загуби, трябва да загуби главата си.

Постройката на моста е голямо сражение. Победата трябва да се осъществи с помощта на много хора, които да направлява, ръководи, вдъхнови. Свръх всичко времето е определено, цената и тя. Майсторът, работниците, превозвачите трябва да работят не за пари, а за чест, за слава, за гордостта на българското име.

Ако не беше успял, ако се беше провалил, ако се беше огънал под трудностите, ако срокът беше прехвърлен или сумата се окажеше малка, ние можем да сме сигурни че майсторът от Дряново щеше да сложи главата си.

Така ден след ден продължава строежът на белокаменния мост. Работниците безспир бързат, пестят време, материали. Пашата стои и чака щедро разтворил кесията си. Отпуснал е всичко, каквото искат майсторите.

Минават двете години. Пашата идва и вижда завършения мост, дълъг 270 метра, широк 9 метра, с 14 свода, прехвърлил се над реката. Здрав и непоклатим не трепва от множеството коли, напълнени с камъни, които минават по него, за да го изпитат. И още нещо много важно: той е неизказано хубав. Роден, като че ли за една нощ, мостът пее своята каменна песен. Облогът е спечелен. Най-хубавата творба на артиста е създадена. Златен турски орден украсява гърдите на Фичето. И този родолюбец не се срамува да го носи, защото е спечелен с една борба и победа...

Дряновският майстор знае за какво е живял, а това е най-важното знание.