В голямата геополитика България е обект

Всяка самостоятелна акция ще е фикция

С оставката на кабинета спира контролираната деградация във вид на „стабилен упадък“ 

Площадите в София и редица градове в страната се пълниха с изненадващо много протестиращи граждани. Силно недоволства от различни неблагополучия в държавата и пакости на политиците далеч не главно за поколението Z. Подкрепяни от над 70 на сто от всички граждани. Долавяше се искреното „Така повече не може!“, но без настояващото за посока „А сега накъде?“.

На политическия етаж тази празнина се наби на очи. Управляващата коалиция се движеше по инерция и произвеждаше някои смислени резултати с текущ характер. Но важните, дори неотложните задачи отлагаше с видима безпомощност.

Внезапната оставка на правителството само потвърди това усещане за разпад и липса на стратегия. ГЕРБ намекваше за готовност да напусне четворната конструкция, колкото по-рано, толкова с по-малко загуби. ИТН и БСП изглеждаха като изтръпнали крайници - неспособни да формулират дори слабо убедителни аргументи за обслужването на двойката ГЕРБ - ДПС-НН. Напускането на общински съветници от ИТН в Свищов намеква за бъдещи разломи. Такова развитие изглежда вероятно и в БСП.

Опозицията се дави в собствената си безпринципност и импотентност.

Обществото не вижда нито изход, нито водачи - това е един от най-важните изводи от протестите. Показва, че България е в ситуация, в която системата е делегитимирана, алтернатива само се очаква в едно бъдеще, разклонено като неграмотно написан сценарий. Тази криза вече няма нищо общо с класическите цикли „правителство-провал-протест“.

Тя не само е по-дълбока, но е и качествено различна от досегашните. Падането на доверието не е към конкретните управляващи, колкото и активисти на ППДБ истерично да натрапват, че площадният гняв визира преди всичко връзката „Пеевски - Борисов“. Остро изживяваното гражданско недоверие е с много по-голям обхват към самата политическа архитектура.

Тази политическа организация през последните три десетилетия се превърна в клиентелистка машина. Наложена отвън като матрица и твърдо поддържана от чужди пазари, чужди фондове и чужди гаранции за сигурност. Но напоследък, когато в българско изпълнение системата стигна до точката на изчерпване, светът, който я крепеше устойчива, със заплашително скърцане се разклати.

Днешните протести не са като предишните. Те не са с водещ антикорупционен акцент, не са идеологически марш. Те са антисистемни преди всичко - срещу модела, срещу институциите, срещу обозначилите се като партии клиентели.

Тези нагласи са прораснали с корени в масовото съзнание. С хроничното убеждение за безсмислието да се ходи на избори. Тъй като с бюлетината си не сменяш властта, а сменяш конфигурацията на една и съща клиентела. Парадоксът „всички срещу всички, но пак са заедно“. При липсата на вкоренени в обществото политически субекти, защитаващи различните интереси.

Протестът е мощно отрицание, но безплоден да подскаже проект. На площада няма лидери, няма програми, няма нови политически идеи. Така се появява големият риск антисистемните нагласи да се преобразуват в антидържавни и антиевропейски. Ами в ЕС сме, за огромното мнозинство отхвърляната днешна система е корумпирана, лицемерна, вредна, но и именно евроатлантическа.

Разбира се, останала е и част от обществото, която се надява на Брюксел като на ефективен външен коректив срещу безумната олигархия. Така антисистемното възмущение се разклонява и може да бъде овладяно от други политически проекти.

Държавността функционира без енергия. Редица институции, особено изключително важните в правораздаването, са кухи, отдавна изоставени без остро нужните им реформи.

Докато в София се разиграват дребни коалиционни драматургии, на глобалната сцена текат процеси, които заплашват да сринат ЕС. Западът вече не гони победи, а оцеляване. НАТО постепенно се превръща в европейска конструкция. Възгледите на Тръмп и Путин за Европа подозрително се доближават в едно: слаба, зависима, фрагментирана западна част на Евразия.

ЕС влиза в принудителна фаза на трансформация. Тя ще засегне първо периферията, държави като нашата, чиито елити дължат стабилността си главно на Брюксел. Нормалният свят се поддържа от правото, основаните на „ценности“ правила важат за криминалния свят. Как „цивилизационния ни избор“ изглежда след Стратегията на Белия дом и изявленията на Тръмп и лица от екипа му за ЕС?

Надвиснал е въпросът ще има ли Доктрина Тръмп като нов вариант на Доктрината Монро? Ако САЩ изоставят ролята на гарант на европейската сигурност и се насочат към двустранни сделки с Москва и натиск върху Пекин, Европа остава сама, а България - оголена до кост. Успее ли Тръмп с операцията около Венецуела, ще се усети свободен да прекроява и трансатлантическите връзки.

Голямата борба се очертава да е между националните държави и глобалисткия синдикат, който владее и контролира световния финансов център и медиите. ЕС може да се разглежда като умален модел на глобалисткия свят, където е установена антиутопия с управленци, подбрани посредствени и обучени да са послушни на глобалистките указания.

Неолиберализмът въведе „Правото на слабия“, който може да си позволява неща, които не са позволени на силните. Силният пък се обявява за насилник, срещу когото следват санкции. Разплатата обикновено излиза по-скъпа, отколкото плащането. А мигрантите не нахлуха в Европа, за да живеят интегрирани с нас заедно, а вместо нас.

Тръмп поставя ЕС като главен враг на САЩ. За „Политико“ той осъди Европа като „западаща“ група от нации, ръководена от „слаби“ хора... неуспели да контролират миграцията. Очертава се много трудна 2026 г. за него, а отсам океана противниците му са решени да изчакат там да го озаптят. А той вместо Г-7 залага на „Ключова петорка“ заедно със силните Китай, Индия, Русия и Япония.

Бившият върховен представител на ЕС по външната политика и сигурността Жозеп Борел: „Европейските лидери трябва да престанат да отричат, че Тръмп не е за нас противник, криейки се зад самодоволно и страхливо мълчание. Време е да се решим да отстояваме политическия, технологичния и в областта на сигурността свой суверенитет.“ Изглеждаща безнадеждно битка.

България не е субект в голямата геополитика, а обект. Всяка напълно самостоятелна акция ще се окаже фикция. Може пък да се открие ресурс да стане субект по отношение на собствената си държавност. С оставката на кабинета „Желязков“ контролираната деградация във вид на „стабилен упадък“, при който клиентелите се пре-сглобяват, спира. Но нищо не се променя.

ГЕРБ се измъква с поносими загуби, ИТН и БСП с големи, за ДПС НН още не е ясно. ППДБ няма да спечели нищо, но в някои варианти може и доста да загуби.

Очертават се няколко сценария. Реформа отгоре под вътрешен и външен натиск. Комбинацията от масов натиск и трансформацията в ЕС принуждава сегашните елити да направят реални институционални промени - съдебни, антикорупционни, регулаторни. Същата политклиентела, но с някои нови правила на играта.

Поява на нов антисистемен субект. Протестите раждат някакво ляво или дясно лидерство - национално или пронатовско. С относително ясна програма за демонтаж на клиентелата, за да може да се завърти политическата ос. Шанс за възстановяване на представителната демокрация, риск за радикализация.

Същественият и най-опасен сценарий е за геополитически шок с България надолу по течението. Ескалация в Украйна, сблъсък САЩ-Китай, разпад на трансатлантическата ос или тежка криза в ЕС. България влиза в режим на принудени не нейни решения.

Светът може да се пренарежда, НАТО да се свива, ЕС да се тресе, Тръмп да пише нови доктрини. Нито един от тези процеси не отменя факта, че ние сме единствените отговорни за това дали България ще бъде мафиотизирана периферия или ще се пребори за скромна, работеща европейска демокрация.