Предстоящата 2026 г. може да бъде разбрана не като уникално бъдеще, а като част от дълга историческа последователност
Съдбоносен ще бъде изборът дали редът отново ще погълне смисъла, или напротив - ще му служи
Историята не е календарна поредица от дати и имена, а цивилизационна архитектура, в която времето се наслоява, напреженията се акумулират, а смисълът идва и си отива под различни форми.
През различни епохи и в различни социокултурни контексти, но подчинени на една и съща вътрешна логика, в тази архитектура действат устойчиви социални конфигурации, властови модели и морални конфликти.
От перспективата на предстоящата 2026 година тази логика позволява да бъдат разчетени назад редица години, съдържащи числото 26 - не като случайни съвпадения, а като календарни точки с повишена смислова гравитация. Връзката между тях не е причинна и още по-малко мистична. Това са обаче години, които имат своя таен ритъм. Години, в които старите отговори продължават да функционират технически, но вече не убеждават морално и рационално. Години, в които редът съществува, но легитимността му започва да ерозира. Именно затова предстоящата 2026 г. може да бъде разбрана не като уникално бъдеще, а като част от дълга историческа последователност. 26 г. сл. Хр. е година без дълбоки сътресения. Не се разпадат империи, няма знаци за криза, нито предвестници на катастрофа. И точно затова тя е решаваща. Защото в момент, когато властта е уверена в собствената си непоклатимост, когато управлението се е превърнало в техника, а редът - в процедура, се откроява въпросът, който не подлежи на администриране: каква е цената на реда, ако той е лишен от ценностен смисъл.
Оттогава, през вековете, годините, които носят това число, са времена на изпитание. Те не идват с гръм, а със съмнение; не разрушават света отвън, а го разколебават отвътре. В тях политическата власт е изправена пред съда на смисъла, а редът - пред въпроса дали служи на човека, или обратно - човекът служи на реда. През 26 г. сл. Хр. Римската империя е относително стабилна и външно неуязвима. Начело стои Тиберий, вторият римски император от Юлиево-Клавдиевата династия, наследник на Октавиан Август - човек без особена харизма, но с изострено чувство за контрол. При него властта не е въпрос на лична добродетел, а безлична технология на управление. Отишла си е епоха на десетилетни фракционни борби и граждански войни, които изпълват заника на късната Римска република. В ход е трансформацията на политическата власт от полицентрична мрежа, изтъкана от правно-политически баланси и противовеси, в еднолична и надзаконова власт на принцепса (princeps legibus solutus est).
Същата година за управител в Юдея е назначен Понтий Пилат, представител на римската администрация в една религиозно чувствителна и политически неспокойна провинция. Пилат не е тиранин в класическия смисъл, а типичен функционер на къснорепубликанския и раноимперския ред - човек, за когото законът е процедура, а справедливостта е вторична спрямо реда. Някъде тогава извън институциите и без никаква опора и връзка с властта, Иисус Христос приема кръщение от Йоан Кръстител и започва публичното си служение. Това е повратен момент - за първи път срещу една универсална политическа и териториална империя не се изправя алтернативна политическа и териториална сила, а бъдеща „империя“ на духовната истина. По своеобразен начин се срещат три визии за „управление“ на света: системният контрол на Тиберий, репресивният процедурализъм на Пилат и моралното послание за нов ред, проповядвано от Иисус. Този сблъсък между ред и смисъл, между институция и истина, за чието символно начало можем да приемем 26 г. сл. Хр., се превръща в основна матрица на по-нататъшната европейска история.
Разпадането на Римската империя не означава изчезване на напрежението между ред и смисъл, а неговото пренасяне в нови исторически условия. Матрицата оцелява, но вече без универсален център, разпределена между множество конкуриращи се власти и истини. През 1026 г. милениаристките страхове, които се развихрят по повод на края на първото хилядолетие, вече са избледнели. След мозаечния разпад на единния правен и политически универсум на Римската империя, на чието място идва дълбока властова и юридическа фрагментация, вече е започнал процес на консолидация на средновековния политически и правен ред. Няма да мине и година и Конрад II (упр. 1024-1039) ще бъде коронясан за император от папа Йоан XIX в Рим.
Той е една от ключовите фигури в превръщането на Свещената Римска империя от разпокъсана посткаролингска конструкция в работеща правно-феодална система. Идва на власт в момент на дълбока несигурност - след края на Отоновата династия и в сянката на апокалиптичните очаквания около 1000 г. Историческата му заслуга не е в завоевания или харизма, а в нормализирането на властта и превръщането на империята от сакрална идея в юридически ред. Редът става по-устойчив, но сякаш и по-безличен. Конрад II съзнателно подчинява духовното на политическото, не влиза в открит конфликт с Църквата, но системно я вписва в имперската логика на управление - епископите са не само духовни водачи, но и опора на властта. Истината не изчезва, но престава да бъде автономна и става функционална.
Пет века по-късно, през 1526 г., Реформацията вече подкопава религиозния монопол на католическата църковна институция. Няма и десетилетие, откакто Мартин Лутер е заковал своите „95 тезиса“ в двора на църквата във Витенберг. Монополът на църковните йерархии върху истината е разрушен и тя все повече се превръща в лична отговорност на човека, създаден по образ и подобие Божие. Това прави още по-открит въпроса за властта и смисъла. През 1726 г. този въпрос вече е пренесен в сферата на разума. Просвещението вече не е философски експеримент, а интелектуална инфраструктура, която подготвя формирането на модерната конституционна държава и автономното общество. През тази година излиза от печат „Пътешествията на Гъливер“ на Джонатан Суифт, която превръща властта в обект на ирония. Истината вече не идва от откровението, а от критичното мислене и критичното съмнение. Редът вече трябва да се основава на рационални аргументи, а не на сакрални догми, което го прави едновременно по-гъвкав, но и по-уязвим.
Рационализацията на реда освобождава човека от сакралната власт, но едновременно с това го въвлича в динамика на ускорение, в която смисълът започва да изостава от средствата. След век, през 1826 г., индустриалната епоха придава ново измерение на този процес. Времето сякаш се ускорява под напора на машините и частния капитал. Променя се не само икономиката, но и човешкото възприятие за власт и смисъл. Романът „Последният мохикан“ на Джеймс Фенимор Купър, който е публикуван през тази година в САЩ, улавя носталгията по един свят, който остава назад в миналото - знак, че прогресът носи свобода, но и отчуждение. Въобще, 1826-та е година, в която бъдещето печели, но миналото започва да тежи.
Век по-късно, през 1926 г., техниката и масовата комуникация създават илюзията за пълен контрол на човека над реалността. Радиото и основаването на NBC като национална мрежа превръщат истината в продукт. Успоредно с това Амундсен прелита над Северния полюс, сякаш за да покаже, че за волята и разума няма недостижими граници. Всички тези линии по своеобразен начин могат да бъдат събрани в предстоящата 2026-та година. Както през 26 г. сл. Хр., живеем в свят, в който властта е повече процедура, отколкото ценностен ред. Както през 1026 г., институциите предпазливо обещават сигурност. Както през 1526 г., старите легитимации се разпадат. Както през 1726 г., иронията подкопава авторитета. Както през 1826 г., прогресът изпреварва смисъла. Както през 1926 г., техниката, най-вече изкуственият интелект, обещава контрол и благоденствие. Историята на годините с „26“ не предсказва катастрофи. Но носи важни предупреждения. Защото цивилизациите не загиват, когато ерозират реда в неговия процедурен смисъл. Те загиват, когато не разбират ценностния смисъл, вложен в него и неговото поддържане. 2026-та година вероятно няма да бъде съдбоносна сама по себе си. Съдбоносен обаче ще бъде изборът дали редът отново ще погълне смисъла, или напротив - ще му служи.
Труд
