В защита на Българската църква в Македония

Неизвестните нови борби на Македония

В поредица от публикации „Труд“ разказва за малкоизвестни или неизвестни факти от борбите на македонските българи през периода 1944 - 1991 г.

Общото в политическата съдба на Албания и България са усилията на Белград да ги погълне цялостно или частично

Очевидните връзки между сърбо-комунистическата власт и църквата пораждат масово недоволство в НР Македония и сред македоно-българската емиграция

Комунистическата идеология проявява нетърпимост към религията, защото в тоталитарното общество в идейната преданост не може да има раздвоение. Единственото допустимо отклонение е поставянето на религиозните институции под контрола на държавата. Точно това се случва през март 1945 г., когато на територията на днешната Северна Македония, за да се подпомогне постигането на набелязаните цели, се създава несъществувала до тогава църква. Тогава все още има илюзии, че новата власт няма да скъса напълно с българските традиции, но впоследствие двама от участниците заплащат скъпо заблуждението си - свещениците Методи Гогов и Никола Апостолски са осъдени на 5,6 и 2,6 години затвор.

Каноничната подчиненост на новата църква към Сръбската патриаршия обаче не съдейства за пропагандното налагане на идеята за отделна македонска нация. Затова Белград е принуден да продължи по пътя към създаването на самостоятелна македонска църква. На 18 април 1957 г. патриарх Викентий обявява, че „преди няколко дни Светият архиерейски събор на Сръбската православна църква одобри по мое предложение, като администратор на епархиите на територията на НР Македония, да се реорганизира църковната управа, приемайки предложението и изискванията на Инициативния комитет за окончателно уреждане на църковните работи в тази република“.

Година по-късно, на 4 октомври 1958 г. в Охрид е свикан втори църковно-народен събор. Ето какво пише по този повод до Иван Михайлов секретарят на новосъздадената църква протоиерей д-р Славко Димевски: „Все пак народът беше убеден до пред самия събор в Охрид..., че ще се обнови наистина Охридската българска архиепископия. Заради това нещо се и отзова масово на събора. Обаче съборът беше организиран от УДБА. На всеки делегат имало по един агент. Делегатите не били сложени в стаи един с друг, а измешани с удбаши... Учудването било голямо, когато на деня на събора се появил сръбският епископ Доситей и под натиск (принуден от народа) бил избран за делегат“.

Става въпрос за живеещия в Белград Доситей Стойкович, около който все още витаят много въпросителни. Избран е за предстоятел на македонската църква, като е обявено е, че е роден в Маврово, поради което фамилното му име е променено на Стойковски. Никой в Маврово обаче не е чувал за подобен род, там няма и негови роднини. Доситей познава Македония поради факта, че по времето на кралска Югославия е завършил сръбската семинария в Битоля, след което е бил в манастира „Св. Пречиста“ край Кичево. След Втората световна война Доситей е викариен епископ на сръбския патриарх и ползва само сръбски език. Като архиепископ Охридски и митрополит на Македония, той остава член на Св. Синод на Сръбската патриаршия.

Сръбската му ориентация личи и от факта, че при предишно посещение в Скопие през 1956 г. е държал шовинистична реч, че няма никаква Македония и никакви македонци, а само Южна Сърбия и южносърбиянци.
Другите двама македонски владици са от Битоля - Никола Трайковски, член на ЮКП и служител в службата за социални осигуровки, и архиерейският наместник Томе Димовски - обявени за епископи с имената Климент и Наум. Никола Трайковски набързо става духовник, а Томе Димовски е принуден да се разведе, за да може да заеме предлагания му висок църковен пост. Хиротонисването и на двамата става по-късно, при което полагат клетва за вярност към Сръбската патриаршия и сръбския народ. Едва на 19 юли 1959 г. новият белградският патриарх Герман в обща литургия с епископ Доситей потвърждава самостоятелността на македонската архиепископия.

При тези събития държавните и комунистически ръководители в Белград и Скопие оказват пълно съдействие. На Доситей Стойкович е отпусната значителна сума за безотчетно ползване, а Лазар Колишевски му дарява луксозна лимузина и вила.

Очевидните връзки между сърбо-комунистическата власт и църквата пораждат масово недоволство в НР Македония и сред македоно-българската емиграция. Македонските патриотични организации на 10 ноември 1959 г. връчват в ООН Меморандум, в който заявяват: „На 4 октомври 1958 г. в Охрид, югославска Македония, по нареждане на комунистическата власт, се състоя един т. н. „църковно-народен“ събор, задачата на който бе да „реши“ църковния проблем в Македония... Трябва да отбележим, че откакто Сърбия окупира Македония (1918), всички български църкви и манастири, които съществуваха там с векове още от времето на турския режим, бяха затворени, а българските свещеници и владици прогонени“.

Все повече хора в самата НР Македония си дава сметка, че Томе Димовски няма как преди това да е бил архиерейски наместник, ако не се е ползвал с подкрепата на югославската тайна полиция УДБА. Граждани на гр. Битоля успяват през 1960 г. да предадат на МПО и информацията, че „изненадата беше голяма, когато се разбра, че той се е развел с жена си... Зашушука се, че го готвели за владика от страна на сръбската патриаршия като „домородец“. Коментарите бяха различни, но всички схващаха, че не става въпрос за възстановяването на родните ни български църкви... Но битолчани почнаха майтап да си правят с разведения поп, за да стане владика на сръбската патриаршия в Македония. И понеже всички го познават в Битоля, пратиха го за владика в Щип. Но шило в торба не се крие. Владиката докара в Щип и фамилията си, докара разведената невеста и сега в Щип владиката е с невеста. Щипяни я наричат владичицата. В града това направи поразително и отвратително впечатление“.

Постепенно става ясно, че в този си вид Македонска православна църква не може да изпълнява поставените и задачи. Затова макар и с нежелание, Белград е принуден да изиграе последния си ход - неканонично обявяване на автокефалност - което става на 17 юли 1967 г. в Охрид на свикания трети църковен събор.

Актът предизвиква буря от негодувание сред македоно-българската емиграция. През ноември 1967 г. Централният комитет на Македонските патриотични организации подготвя „Изложение за новата историческа фалшификация в Югославия и официалното узурпиране на българската църква в Македония“. В този документ се казва: „Но Белград - все по политическа сметка - обяви и отделна македонска църква, фалшифицирайки името на някогашната (просъществувала около осем столетия) Охридска българска патриаршия, преименувана в XI в. в Архиепископия... Тази декретирана „македонска“ църква Белград смята за подходящ свой инструмент в плана за заграбване на цяла Македония със Солун. Затова държавната власт не обърна внимание на протестите от страна на сръбския Свети Синод... Ще повторим, „македонската“ църква е авангард на белградската агресия и юголславизма. Нека тази църква за момент да каже, че е българска, и властта моментално ще я унищожи, така както с удоволствие я създава... Народът в Македония, особено тамошните българи, имат множество основания да ненавиждат Югославия и да желаят нейното разпадане“.
През 1969 г. Българската свободна епархия в Америка също подготвя изложение по въпроса за Македонската православна църква. В него се констатира, че „всяко белградско правителство всячески ще подпомага така наречената „македонска църква“. Тя се явява в ръцете му като инструмент за „югославизиране“ на Македония и заграбване на останалите нейни области от страна на Белград“.

Събитията по-късно потвърждават правотата на македонските българи. На 16 декември 1977 г. председателят на председателството на Сърбия Драгослав Маркович заявява за белградския вестник „Политика“: „Становището на обществените, държавните и политическите фактори в република Сърбия винаги е било на линията за даване на автокефалност на Македонската православна църква. Тъй като аз стоя на становище, че това ще допринесе за утвърждаване на македонската нация“.