Наднационални правила, формулирани и прилагани от неизбрани администрации, не могат да заместят суверенното политическо решение
Международните съюзи могат да бъдат устойчиви, единствено ако произтичат от ясно формулирани национални интереси и суверенни решения
Всяка политическа система достига своя предел, когато подмени суверенитета с процедури. Тазгодишният форум в Давос ясно показа края на илюзията, че международният ред може да бъде конструиран и поддържан от наднационални институции, действащи като автономен източник на правила и легитимност.
Традиционната трибуна на неолибералния глобализъм този път се превърна в мегафон, чрез който Съединените щати, чрез президента Доналд Тръмп, артикулираха една различна реалност: конституцията на геополитиката възстановява своето действие.
Показателно бе, че дори представители на доскорошния глобалистки консенсус, сред които и канадският премиер Карни, формулираха реалистична визия за международните процеси и предложиха подходи, съобразени не с нормативни илюзии, а с геополитическата реалност.
Понятието „конституция на геополитиката“, използвано тук, е метаюридическо. То не се основава на обективното право, материализирано в правила и процедури, още по-малко на наднационални споразумения. Конституцията на геополитиката представлява функционалната рамка, която определя три ключови измерения на международната система: разпределението на политическата власт между държавите; начина, по който силата и правото се съчетават; и границите, в които конфликтите могат да бъдат управлявани. Нейните фундаменти са суверенното решение, суверенното действие и материалната сила и способност чрез тях да се конструира международната среда. Подобно на националната юридическа конституция, тази неписана, но фактическа рамка, структурира борбата за влияние и власт в глобалната политика.
Наднационалният проект на неолибералния глобализъм се опита да суспендира именно тази конституция, като изгради институции, функциониращи като автономни законодатели и източници както на международен, така и на вътрешнополитически ред. От тях се очакваше не само да регулират международните процеси и многостранното сътрудничество, но и да налагат универсални ценностни и нормативни модели, предопределящи решенията на държавите по ключови въпроси от техния суверенен дневен ред - икономика, сигурност, екология, културна идентичност. Резултатът от този проект обаче бе системен вакуум - както на международно, така и на национално равнище. Наднационалните институции постепенно се откъснаха от конкретните политически, исторически и културни реалности на държавите, което ги лиши от устойчивост, ефективност и легитимност. От изпълнители на делегирани правомощия те започнаха да възприемат ролята на фактически суверени, осъществяващи дълбоко вмешателство в националната държавност, далеч отвъд компетенциите, предоставени им по международните договори. Този процес се осъществяваше чрез юрисдикционен активизъм и разширителни тълкувания на норми, които обслужваха наднационалния ред за сметка на суверенния.
Докато глобалната среда беше относително стабилна, тази идеологическа конструкция функционираше. Тя започна да се разпада в момента, в който стабилността изчезна и неолибералният икономически модел загуби убедителност. Причината е структурна: наднационални правила, формулирани и прилагани от неизбрани администрации, не могат да заместят суверенното политическо решение. Лишени от ясно идентифициран носител на върховна отговорност, нормите и институциите губят способност за стратегическо действие - навън това се проявява като нестабилност и непредвидимост, а вътре - като ерозия на конституционната демокрация. Разгледахме подробно тези процеси в предходните две статии - „Възкресението на Вестфалския свят“ и „Неоцезаризмът - от форума към колизеума“. Ако използваме класическата концепция за политическото(по Карл Шмит), става ясно защо се случва всичко това: когато залогът е сигурността или самото съществуване, не управлява процедурата, а онзи, който е готов да плати цената на действието.
Именно в този контекст трябва да се разглеждат и настоящите действия на Съединените щати - включително налагането на решения и ограничаването на неефективни наднационални структури - с цел възстановяване на стратегическия баланс, който през последните години бе ерозиран в полза на Китай и Русия от неолибералния модел чрез политиките на деиндустриализация, климатична паника, отворени врати за безогледна миграция, джендърен екстремизъм и агресивен атеизъм. След Студената война широко се разпространи убеждението, че икономическата либерализация неизбежно води до политическа. Обществата бяха редуцирани до икономически механизми, а материалният интерес - до универсален двигател на свободата. Историческият опит обаче опроверга тази логика. Държавите не са пазари, а исторически общности - с памет, география, културна логика, национална митология, социални страхове и идентичности.
Когато глобалният ред се възприема като ограничение на автономията, а не като рамка за развитие, отговорът рядко е либерализация; много по-често той е концентрация на власт и стремеж към контрол. Ето защо възстановяването на конституцията на геополитиката представлява естествено завръщане към суверенното начало като функционално условие за реда - както в международната, така и във вътрешната политическа система. Държавите остават първичните носители на политическа воля. Те не отхвърлят международното право, но го подчиняват на собственото си разбиране за цели, сигурност и просперитет. Международните съюзи могат да бъдат устойчиви, единствено ако произтичат от ясно формулирани национални интереси и суверенни решения.
В този смисъл конституцията на геополитиката се основава на няколко ясни принципа: приоритет на баланса на силите пред универсалните проекти; суверенитетът като основен критерий за легитимност; и наднационалните институции като инструменти, а не като автономни центрове на власт. В критични ситуации именно тази рамка надделява над всяка нормативна конструкция. Международният ред ще бъде по-малко утопичен и не толкова красив, но пък по-устойчив. Малките държави ще бъдат изправени пред избора между стратегическа субектност и зависимост. Големите ще трябва да признаят границите на своя универсализъм. А конституционната демокрация ще трябва да бъде защитавана не като историческа неизбежност, а като политически проект, който трябва да бъде системно защитаван от заплахите на автокрацията. Разпадът на неолибералния глобализъм не е нито „край на историята“, нито нейното „завръщане“. Историята никога не си е отивала - направен бе опит да бъде суспендиран нейният основен закон. Днес този закон отново влиза в сила.
Труд
